Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
66 Degrees North, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Ридпат

Заглавие: 66 градуса северна ширина

Преводач: Матей Тодоров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова

ISBN: 978-954-2928-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2400

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Магнъс грабна една бира и включи телевизора. Разследването бушуваше в главата му. Беше ядосан. Знаеше, че случаите са свързани, просто не можеше да открие връзката. Накара Арни да изгледа целия видеоматериал от януарските протести. Трябваше му по-ясна снимка на младежа, който следваше Харпа, Бьорн и Синдри, когато си тръгваха от демонстрацията.

С Вигдис прегледаха полицейските досиета на някои от тъй наречените анархисти, участвали в протестите. Забелязаха част от тях на видеото — замеряха полицейския кордон с павета. Повечето бяха просто размирници, които си търсеха повод да се позабавляват. Някои сякаш следваха определена идеология, но не я изразяваха добре. Един-двама бяха приятели на Синдри.

Това бяха възможни насоки за разследване, но Магнъс се съмняваше, че ще доведат донякъде. Освен ако някой от анархистите не е бил със Синдри, Харпа и Бьорн през въпросната вечер. Това вече би било интересно.

Магнъс се надяваше Шарън да успее да докаже, че Исак е бил куриерът в Онслоу Гардънс. Но тя му се обади да обясни, че съседката заминала на почивка и че в момента се опитва да се свърже с нея.

Сега им оставаше само да чакат. Когато мъжът на свидетелката си включеше телефона, Пайпър щеше да му изпрати снимката на Исак по електронен път. Но трябваше първо да го включи.

По телевизията говореха за Джулиън Листър. Лекарите казваха, че имал шанс да оцелее. А всички исландци се надпреварваха да изкажат благопожеланията си. Цялата държава бе залята от чувство за вина.

И нямаше как иначе. Исландците са вродено миролюбиви и неагресивни хора, които изпитват ужас от мисълта, че някой може да помисли обратното. Магнъс разбираше защо властите не искат дори да се споменава за тероризъм. Но ако той беше прав и съществуваше малка група исландци с черен списък от хора на властта, тогава ставаше дума точно за това.

Тероризъм.

Телефонът му иззвъня.

— Магнус.

— Хей, Магнъс, поисландчи ли се вече?

— Оли! Как си бе, братле!? Видях, че си ме търсил вчера. Извинявай, че не ти звъннах.

— Нямаш грижа. Как е земята на прадедите? Още ли ври и кипи?

— Може да се каже. Още не съм виждал вулканично изригване, но джакузитата са идеални.

— Как върви курсът?

— Бива — отговори Магнъс, — но в момента работя по един истински случай.

— Да не се е изцъкал някой в киселото мляко?

— Е, браво!

— Извинявай. Ти вчера сети ли се, че е рожденият ден на татко?

— А? — Магнъс се изправи. — Сериозно? Да бе, вярно! — стана му гузно, че е забравил.

— Да. Щеше да стане на шейсет. Не мога да си го представя на шейсет години. Ти можеш ли?

— Всъщност, да — каза Магнъс. Пое си дълбоко въздух. Оли имаше право да знае.

Магнъс говори двайсет минути. Разказа на брат си за Сиба и Унур. След това за реакцията на дядо им, когато Рагнар напуснал майка им. А после и за смъртните случаи в семействата от Бярнархьофн и Храун: бащата на Бенедикт, прадядо им Гунар, самият Бенедикт.

— Господи! — възкликна Оли. — Значи мислиш, че може би дядо е замесен в убийството на татко?

— Още не знам. Според Унур, това е изключено. Трябва да разпитам още малко.

— Недей — каза Оли.

— Защо не?

— Просто не искам да го правиш.

— Ама аз трябва да разбера! И двамата трябва да разберем!

Оли замълча.

— Оли?

— Магнъс — Магнъс чу как гласът на брат му затрепери. — Моля ти се бе, човек! Умолявам те! Не се захващай с това!

— Защо?

— Ти си се вманиачил, Магнъс. И това беше добре, докато разпитваше тоя-оня в Америка. Но ако се заровиш в тези лайна отново, няма да го понеса. Спомените от Бярнархьофн са погребани и това не е случайно.

— Оли…

— А ако откриеш нещо, просто не ми казвай, става ли?

— Виж, Оли…

— Чао, Магнъс.

 

 

Пет минути по-късно, телефонът му отново иззвъня. Беше Ингилейф, да го покани у тях на вечеря.

— Добре ли си? — попита го тя, когато Магнъс влезе в апартамента й. — Нещо май не е наред.

— Говорих с брат си по телефона.

— И какво?

— Казах му какво сме научили през уикенда. За баща ни. За дядо ни.

— И?

— Изобщо не иска дори да мисли за това.

Магнъс видя, че Ингилейф тръгна да пита още нещо, но се отказа.

— Да? — подкани я той.

— Извинявай — започна тя, — знам, че това ви е болна тема, на теб и на брат ти. Няма да те тормозя по нея.

— Добре.

Ингилейф пържеше риба.

— Днес получих предложение — каза тя.

— Какво предложение?

— Помниш ли Свала? От галерията?

— Да. Тя не замина ли за Хамбург?

— Точно така. Там се е надушила с някакъв германец. Продават скандинавски стоки. Отвориха галерията само преди два месеца, но вече им потръгна.

— Въпреки рецесията?

— Явно да. Германците не бяха толкова прецакани, колкото ние. Там вече излизат от кризата.

— Блазе им.

— Да… Така де, тя ме покани да се включа и аз. Като партньор. Казала е на германеца, че им трябва точно човек като мен, за да се развие бизнесът.

— Хм… — Ингилейф бе с гръб към Магнъс. — Това е добра възможност. А какво ще стане с галерията тук?

— Ще ми липсва, но в Германия ще имам много по-големи шансове.

— Говориш ли немски?

— Малко. Колкото да отлепя. Но бързо ще го ошлайфам, ако живея там.

Магнъс усети как тялото му се стегна.

— Значи заминаваш?

Ингилейф не отговори. Сложи рибата в чинии и ги сервира на масата. Двамата седнаха.

— Не — каза тя.

— Не? Защо?

Тя се наведе над масата и го целуна. Страстно.

— Заради теб, глупчо!

Магнъс нямаше какво да каже на това. Усмихна се.

— Как върви разследването? — попита тя. — Някой нов заподозрян?

— Има — каза Магнъс. — Познаваш ли Синдри Палсон?

— Голямото бърборило ли? Познавам го.

— Не се учудвам. Но той едва ли ти е клиент?

— О, не. Той е част от тъй наречената исландска интелигенция. Все ходи по премиери на книги и изложби. Симпатяга е, въпреки апокалиптичните му глупости.

— Той вярва, че насилието е единственият начин да се разруши капитализма.

— Само му дай да приказва. Иначе е страхливец. Нали не мислиш, че той е убил Оскар?

— Смятаме, че може да е замесен.

— Не — каза Ингилейф и се замисли. — Не. Той не би убил никого. Мога и да го питам.

— Аз вече го питах — каза Магнъс.

— Да, но на мен може и да ми признае — Ингилейф се захвана с рибата в чинията си. — Не се шегувам. Сигурна съм, че си пада по мен. Всъщност, сигурно си пада по всеки, който няма трийсет години, а както знаеш, Магнус, аз още не съм ги навършила. — Ингилейф бе на двайсет и девет и девет месеца. — На мен ще ми каже, ако го попитам както трябва.

— Аз също не се шегувам — каза Магнъс. — Ще ни развалиш разследването.

— Не ми се прави на бюрократ сега! Ще бъде весело! Може би дори ще ти разреша случая.

— Не, Ингилейф! — отсече Магнъс. — Не!

 

 

Няколко часа по-късно лежаха в леглото на Ингилейф. Магнъс не можеше да заспи. Бе обърнат с гръб към нея, но усещаше, че и тя е будна. Ингилейф го докосна по рамото.

— Магнус?

— Да?

— За Бярнархьофн ли мислиш още?

— Да.

Тя го подръпна и той се обърна по гръб. Целуна го нежно по устните.

— Разкажи ми, ако искаш.

— Добре — отвърна Магнъс, — ще ти разкажа.