Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (5)

Глава 4

Октомври, 1934 г.

Бенедикт имаше отлична идея за игра.

Точно свърши Сагата за Ейр, където прочете за един вожд на име Бьорн от Брейдавик, живял от другата страна на полуострова Снайфелс, отвъд планината, като тръгнеш от Храун и Бярнархьофн. Този вожд прекосил цялото море и стигнал до далечни земи в другия му край. Бенедикт предполагаше, че става дума за Америка, където Бьорн станал вожд на местните диваци. Планът за игра беше Халгримур и Бенедикт да открият Америка.

Халгримур също искаше берсерките да тръгнат на това пътешествие. Там щяха да се бият със Скрайлингите — както викингите бяха нарекли индианците. Бенедикт каза, че е възможно.

Но трябваше да тръгнат на дълго пътешествие в непознати територии. Халгримур предложи да отидат до Свинското езеро, издълбано в застиналата лава няколко километра на юг от тях. Макар майката на Бенедикт да се радваше, когато той се губеше с часове, улисан в игри навън, майката на Халгримур бе много по-строга. Затова той изчака баща му да тръгне към Стикисхолмур, най-близкото градче, а майка му да отиде на гости при една съседка.

През полето от лава се напредваше изключително бавно и трудно, особено когато момчетата се опитваха да останат незабелязани. Беше слънчево, но студено. От североизток духаше постоянен мразовит вятър. Предишната седмица върховете се бяха покрили със сняг, който в момента падаше и върху бърдото Бярнархьофн. Момчетата спряха и се загледаха в един автомобил, който се зададе с тракане по пътя откъм прохода Керлингин. Един кон изцвили уплашено.

— Буик! — каза Бенедикт. Той разбираше от автомобили, или поне така твърдеше, макар че Халгримур силно се съмняваше. За Бени, всички автомобили бяха буици.

Двойка патици прелетя ниско над тях на път към върбите по брега на потока на Бярнархьофн.

Момчетата продължиха нататък. Бенедикт вече бе уморен. Както и Халгримур. Може би планът за тази игра не беше чак толкова добър. Но пък викингите, открили Америка, се бяха справяли с много по-тежки условия. А Халгримур беше берсерк — не може да се откаже.

— Хали, да се връщаме, а?

— Стига си хленчил, Бени!

— Ама уморих се!

Халгримур въздъхна.

— Добре. Ще отдъхнем две минути. Но после продължаваме към Америка!

Намериха една удобна ниша и седнаха в нея. Лавата ги пазеше от вятъра, а слънцето топлеше бузите им. Халгримур погледна нагоре към злокобния силует на прохода Керлингин и фантастичните скални образувания по краищата му. Оттук се виждаше силуета на Тролката от Керлингин — огромна жена с торба на гърба. Торбата бе пълна с непослушни деца от Стикисхолмур. Слънцето заварило Тролката, докато се прибирала към пещерата си, и я вкаменило на място за вечни времена.

Могат ли берсерките да победят Тролката в честен двубой? Това се чудеше Халгримур. Няма да е лесно. Може би ако я нападнат заедно, ще успеят.

Обърна се към Бенедикт за мнение и тогава чу развълнувани гласове.

— Някой ще го намери — това беше гласът на майката на Халгримур, която плачеше.

— Изключено! — баща му. Гласовете приближаваха. — Вече е на дъното на езерото и там ще си остане. Рибите ще го изядат. Той това заслужава!

— Ти си ужасно зъл човек! Няма да се върна с теб!

— А искаш ли да те пратя при него, курва такава!? Кажи де! Искаш ли!?

Халгримур чу как майка му хлипа.

— Мълчиш! Оставих коня на пътя. Хайде, тръгвай!

Вече бяха съвсем близо. Халгримур и Бенедикт трябваше да се скрият на всяка цена. Хали само предполагаше колко ще се ядосат родителите му, ако го видят тук. Момчетата се притиснаха плътно към земята и заровиха лица в мъха. Едва когато се убеди, че родителите му вече са далеч, Халгримур надигна глава.

— Бени? Те за какво говореха? Какво е „курва“?

Приятелят му не отговори. Стоеше загледан към Свинското езеро, а по бузите му се стичаха сълзи.

Четвъртък, 17 септември 2009 г.

Беше още тъмно, когато Харпа тръгна по „Нордурстрьонд“ към пекарната. Работеше там от два месеца. През лятото разходката бе приятна — светлините на Рейкявик сънено проблясваха, докато градът се будеше пред очите й, а слънцето чертаеше златна пътека през залива. Но тази сутрин изгревът бе просто едно стоманеносиво петно на хоризонта. От морето подухваше студен бриз. Харпа с нетърпение очакваше да усети приятния аромат на хляб от фурните в пекарната.

Когато я уволниха от „Одинсбанки“, Харпа прекара два месеца в ступор, затворена като буба в къщата с Маркус. Но в един момент й стана ясно, че трябва да си намери работа. Сети се за пекарната, където се отбиваше всеки ден, на път за банката. Хората там я харесваха и Харпа бе сигурна, че ще я наемат. Но си мислеше, че ще намери нещо по-добро.

Оказа се, че не може. И така, след два месеца безрезултатно търсене, тя се представи на Диса — шефката на пекарната. Диса бе мила, но отказа. Нямаха свободни места. Чак тогава истината блъсна Харпа с цялата си сила. В кризата няма работа за хора като нея. Никаква.

Харпа опита късмета си къде ли не, но чак в края на юни Диса й се обади да й каже, че се е освободило място при тях. Работата не беше лоша, хората бяха приветливи, а смените — гъвкави, което й позволяваше да прекарва повече време с Маркус. Родителите й го гледаха сутрин и го водеха на градина. А тя изкарваше някакви пари, които далеч не стигаха да погасява месечните вноски по заема.

Отново се замисли за смъртта на Оскар. И за Габриел Орн. Добре позната тревога сви стомаха й в стоманена хватка. Харпа спря. Обърна лице към морския бриз. Вдиша дълбоко няколко пъти и се разплака.

Бьорн. Имаше нужда да се види с него. Той винаги ставаше рано, за да си търси работа по рибарските лодки. Харпа извади мобилния телефон и набра номера му. Бьорн вдигна веднага.

— Здрасти, Харпа, как си?

— Не съм добре — каза тя. Около Бьорн се чуваше шум от мотор и плисък на вълни. — Ти за риба ли си?

— Току-що излязохме. Какво става?

— Гледа ли новините? Чу ли за Оскар Гунарсон?

— Банкерът ли? Да. Ти познаваше ли го?

— Малко.

— Това не е ли онзи копелдак, който те е уволнил?

— Е, да, но…

— Но какво?

Харпа преглътна.

— Просто пак се замислих за Габриел Орн.

— Аха — в гласа на Бьорн имаше съчувствие. — Да, логично.

— Бьорн? Извинявай, че те тормозя, но можеш ли да дойдеш в Рейкявик?

— Малко ще ми е трудно. Прибираме се чак довечера, а утре следобед излизаме пак за два дни. В неделя става ли?

— Няма ли как да дойдеш довечера? Наистина искам да те видя!

Грундарфиордур беше на два часа и половина път от Рейкявик, макар че Бьорн го взимаше за много по-малко с мотора. Все пак, това беше доста път за след дълга работна смяна.

— Добре — каза Бьорн. — Ще дойда. Късно, но ще дойда.

— Благодаря ти, Бьорн — Харпа усети как сълзите отново напират в очите й. — Наистина имам нужда от теб! Само с теб мога да говоря за това.

— Харпа, напълно те разбирам. Наистина. Ще се видим довечера. Ще ти се обадя, когато тръгна.

— Обичам те! — каза Харпа.

— И аз теб.