Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (29)

Глава 28

Магазинът бе един от няколкото с табели „Дава се под наем“ на „Лаугавегур“. Вигдис си спомняше мястото: тук се бе помещавал един от най-скъпите бутици, далеч не по нейния джоб. А и по ничий исландски джоб в момента, помисли си тя.

Забеляза синия „Фолксваген“. Върху стената на вана бе написано името и номера на Гули. Бе оставен в една близка пряка и предната му гума бе на половин метър извън пунктира от мястото за паркиране. Вигдис се насочи към магазина. Трима мъже сваляха яркооранжевата боя от стените. По радиото бе надута песен на Джей Зи.

— Гули?

Един от тримата се обърна към нея. Той бе по-възрастен от другите, на трийсет и малко, с черна къса коса и здрави татуирани ръце. Би бил доста привлекателен, ако не беше шкембенцето, което издуваше бояджийския му комбинезон.

Мъжът вдигна учудено вежди.

— Да?

— Аз съм детектив Вигдис от полицията на Рейкявик. Говорихме по телефона. Искам да ти задам няколко въпроса.

Мъжът се изсмя.

— Нещо смешно ли има? — попита Вигдис.

— Ти не си ченге!

— Защо да не съм?

— Е, много ясно, защото си черна. Черни полицайки няма. Така че по-добре кажи каква си наистина.

Вигдис с усилие запази самообладание. Бе свикнала хората да се съмняват, че е служител на реда, но не и толкова безсрамно. Извади картата си за самоличност и я завря в лицето му.

— Ето! Черно лице! Моето!

Гули вдигна ръце, сякаш се предаваше, а после събра китки към нея, за да му сложи белезници.

— Добре, добре! Идвам без бой.

— Много смешно — Вигдис се обърна към другите двама, които я гледаха ухилени.

— Вие двамата, вън. И спрете това радио на излизане.

— Е! Че те имат работа! — възмути се Гули.

— Казах вън!

Мъжете погледнаха към шефа си, а после към Вигдис. Свиха рамене, изключиха Джей Зи и се изтътрузиха на улицата.

Вигдис огледа помещението. Бе съвсем празно, с изключение на няколко покривала, четки и неотворени кутии боя. Нямаше къде да седне, така че остана права.

— Къде беше последната седмица?

— Пътувах, на почивка.

— О, нима? Сам ли?

— Не. С гаджето ми.

— И къде ходихте?

— В Тенерифе, на Канарските острови.

— Аха. Кога се върнахте?

— Вчера. И тази сутрин започнахме работа тук.

Вигдис извади тефтера си.

— Добре. Искам имената и адреса на приятелката ти, часове на полети, хотели, всичко.

Гули сви рамене и й ги каза.

— За какво става въпрос?

— Продължаваме разследването по смъртта на Габриел Орн Бергсон през януари.

— А защо ме питаш къде съм бил миналата седмица?

Вигдис не го удостои с отговор.

— Значи, на двайсет и четвърти януари брат ти Бьорн е отседнал при теб в Рейкявик, така ли?

— Да. Дойде някъде по обяд. Искаше да ходи на митинга пред парламента, та го поканих да спи при мен.

— Ти ходи ли на митинга?

— Не! — изсумтя Гули. — Не се интересувам от такива неща. Това е загуба на време. И виж какво стана. Отървахме се от едни политици, а сега ни се натресоха нови. И те са същата стока.

— Видя ли се с брат си него ден?

— Да. Нямах работа — трудно се намира напоследък. Посрещнах го у нас, обядвахме заедно, дадох му ключ и той отиде на митинга.

— А ти?

— Аз си останах вкъщи. Погледах телевизия, а после излязох с приятелката ми. Цяла нощ ме нямаше, прибрах се чак на другата сутрин.

Вигдис записваше всичко.

— И тогава се засече с Бьорн?

— Да, и с Харпа. Тя бе прекарала нощта с него. Видях я, когато си тръгваше.

— Беше ли я виждал преди това?

— Не, никога. Но оттогава — да. Не много често, но двамата с Бьорн сега ходят.

— А Бьорн какво направи?

— Тръгна обратно към Грундарфиордур още сутринта. Поне така мисля. Аз излязох да си търся работа. Не си спомням дали намерих нещо. Сигурно не. Но това го казах на полицията още тогава.

Вигдис кимна. Така беше. Всичко, което й разказа сега, съвпадаше напълно със записките на Арни.

— Бьорн спомена ли нещо за митинга на сутринта?

— Да, всичко ми разказа.

— Стори ли ти се угрижен? Притеснен?

Гули смръщи вежди и поклати глава.

— Не знам. Нищо не съм забелязал. А и да съм, вече съм забравил. Ще ни оставиш ли сега да работим?

Вигдис разбра, че няма да изкопчи нищо полезно от Гули, ако не го привика за разпит в участъка. Но дори и това не беше гаранция. Важното беше да провери версията за почивката му.

— Благодаря за съдействието, Гули, и че ми отдели толкова много от безценното си време — каза тя с пресилена учтивост.

Тръгна обратно към полицейското управление, за да се обади в банката на Гули и да провери полетите му. На улицата видя една служителка на „Паркинги и гаражи“ и й каза за предната гума на микробуса. В името на по-добрия трафик на Рейкявик, разбира се.

 

 

Магнъс крачеше по велоалеята край залива. Документите за Бенедикт Йоханесон бяха натъпкани в куфарчето, което носеше. Лекият бриз галеше лицето му. Небето бе бледосиньо, а огромната снага на връх Еся светеше, украсена с първата си снежна шапка за сезона.

Магнъс имаше нужда от глътка въздух. След като излезе от кабинета на Комисаря, той пресече улицата до полицейското управление. Обясни на Вигдис какво се е случило и я накара да му обещае, че ще го държи в течение, ако с Арни открият нещо ново. Новината, че Магнъс е отстранен от разследването сякаш я зареди с още повече хъс да го завърши. Магнъс бе впечатлен.

Според него, ако Вигдис и Арни не вдигаха много шум, щяха да напреднат. Ако Балдур не ги спре, разбира се.

Магнъс бе ядосан — на Комисаря, на Шарън Пайпър и, което бе най-лошо за вътрешното му равновесие, беше ядосан на себе си.

Както вървеше, извади телефона си и се обади на Шарън.

— Пайпър!

— Магнъс се обажда.

— Няма нищо ново от Виржиния Рожон. Мъжът й още не се е обаждал в офиса си.

— Мамка му! Трябва някак да свържем Исак с това разследване!

— И това ще стане.

— Може би е твърде късно.

— Как така?

— Националният полицейски комисар е получил обаждане от вашите антитерористи.

— О…

— О, да!

— Ядосан ли беше?

— Може да се каже. Отстрани ме от случая.

— Какво!? О, Магнъс, съжалявам. Голяма патърдия ли ти вдигна?

— Не знам какво разбираш под „патърдия“, но беше доста сърдит. Шарън, защо им каза, като изрично те помолих да си мълчиш? Знаех, че ще се стигне дотук! Но мислех, че мога да ти имам доверие.

— Стига де, Магнъс. Помисли! Трябваше да го направя. Ако имаше дори минимален шанс да си на вярна следа, щях да изглеждам като пълна идиотка, ако не бях казала на шефовете. Не се коси, явно не го взимат много на сериозно, иначе веднага щяха да се качат на самолета за Рейкявик. В момента ги интересува холандската връзка.

— Холандска ли?

— Да. Един фермер видял някакъв мъж в деня преди покушението. Навъртал се в гората, откъдето е стреляно. Фермерът решил, че е спрял по малка нужда. Намерили са дупка в земята. Била достатъчно голяма да побере пушка. Предполагат, че въпросният мъж я е заровил там. Моторът му бил с холандски номера.

— Имаме ли описание на мъжа?

— Не. Знаем само, че е носел светлосиньо яке.

— Какво имат холандците против вашия финансов министър? — попита Магнъс.

— В Холандия има мюсюлманска общност, но може просто да е бил случаен турист.

— „Ал Кайда“?

— Това е любимата им хипотеза към момента. Макар че „Ал Кайда“ предпочита бомбите вместо огнестрелните оръжия.

— Интересно.

— Магнъс, наистина ужасно съжалявам. Оценявам доверието, което ми гласува.

— Не ми говори глупости, Шарън! Аз ти се доверих, а ти ме прецака. Това е!

— Постъпих така, както счетох за редно.

— Да, бе! Все едно, дръж ме в течение. И говори с Вигдис, тя още работи по случая. Особено ако французойката разпознае Исак. Възможно е той да е подготвял терена в Лондон за някой друг. За човека, който е дръпнал спусъка.

— Ясно — каза Шарън. — Ще го имам предвид. Съжалявам, Магнъс.

— Да, де… — Магнъс затвори.

Извинението на Шарън донякъде притъпи гнева му. Той я харесваше. Каква дума бе използвала? Патърдия? Не я беше чувал.

Това, което го жегна най-много от цялата „патърдия“ на Комисаря, беше забележката, че Магнъс не е истински исландец. Сигурно защото донякъде бе вярна. Но Магнъс знаеше, че дори да бе прекарал целия си живот в тази страна, той пак щеше да предупреди Шарън, че е възможно Исак да е бил в Нормандия. Магнъс винаги поставяше истината над политическите съображения, независимо дали работи в Бостън или в Исландия.

Просто така бе устроен.

И изобщо, какво си представя Комисарят? Магнъс мразеше шефовете му да говорят за „международни положения“ и „политически съображения“. Справедливостта няма нищо общо с това. Нито пък законът. Ако някой наруши закона, особено ако извърши убийство, дългът на Магнъс е да го изправи пред правосъдието. Това е дългът на всички полицаи.

Беше много просто. Щом политиката застане над закона, всичко се разпада. Магнъс бе виждал това в Бостън, а сега го виждаше и в Исландия.

Почуди се дали Комисарят ще изпълни заплахата си да го изпрати обратно в Америка. Може би така ще е по-добре. Може би Комисарят е прав, Магнъс не е истински исландец. Тук няма място за него. Мястото му е в Бостън, където да се занимава с простреляни трупове по улиците.

Може да се върне в Бостън, а Ингилейф да замине за Германия. Това е добър ход за нея. Но би било жалко. Магнъс все още не беше наясно каква точно с връзката му с нея. Обяснението й, че иска да остане в Исландия заради него, го изненада. И го зарадва.

Магнъс продължи към „Боргартун“, улицата с бляскавите нови банкови централи. Сред модерните офиси, обградена от собствено зелено островче, се открояваше резиденцията Хьофди — красива бяла дървена сграда от началото на века, в която през 1986-та се бяха срещнали Горбачов и Рейгън. Това бе и мястото, където Ингилейф го извика да поговорят за случая, по който Магнъс работеше, когато пристигна в Исландия миналата пролет. Именно там Ингилейф се превърна за него от свидетел в нещо повече.

Магнъс винаги щеше да свързва резиденцията Хьофди с Ингилейф.

Пресече улицата и седна на зида около резиденцията. Извади телефона си и набра номера на Ингилейф.

— Здрасти, аз съм.

— О, здравей, Магнус. Само че съм с клиент.

— Добре. Искаш ли да излезем да хапнем довечера?

— С удоволствие, но не мога. Ще ходя на митинга за Айссейв на площад „Аустурвьолур“.

— Сериозно?

— Да. Това учудва ли те? После ще дойда у вас. Може да позакъснея. Ще затварям.

Странно, но и типично в неин стил. Магнъс би разбрал, ако отива на някоя изложба или коктейл за красивите и богатите. Но на митинг? Макар Ингилейф да споделяше всеобщия гняв на исландците заради сделките с Айссейв, досега никога не бе изявявала желание за активен протест. И защо ще закъснее?

Магнъс отърси глава. Какво прави Ингилейф? Той никога не знаеше как върви връзката им. И това не му даваше мира.

Почуди се какво да прави. Може би трябва поне да се появи в Полицейската школа по някое време през деня. Там не го очакваха, но Комисарят можеше да провери. Магнъс бе отменил лекциите си за седмицата, но следобед имаше семинар по право, на който трябваше да присъства — на него щеше да отиде. Но дотогава има няколко часа.

Магнъс не можеше просто да забрави за случая с Оскар Гунарсон. Беше и крайно любопитен да прочете дебелата папка документи за убийството на Бенедикт Йоханесон. Кафенето на „Боргартун“, където се срещна със Сиба, се намираше съвсем наблизо. Магнъс реши да си вземе едно кафе и да разгледа по-внимателно документите.

 

 

Бенедикт бе убит между Коледа и Нова година, по-точно на двайсет и осми декември, 1985-а. Той живеел на улица „Баругата“, в западната част на центъра на Рейкявик. В пет следобед било вече тъмно от час и половина и валял сняг.

Домашната помощница на Бенедикт отишла да напазарува. Върнала се след два часа и го намерила мъртъв на пода в коридора.

Естествено, започнало сериозно разследване, оглавено от някой си инспектор Снори Гудмундсон, известен понастоящем като Голямата Сьомга. Всичко бе описано в най-големи подробности. Заради снега, навън имало малко хора, които не успели да видят нищо. Единственият човек, който събудил известно подозрение, бил четиринайсетгодишен ученик, който се навъртал около къщата и твърдял, че се опитва да намери завет, за да си запали цигара. Снори опитал какво ли не, но момчето не променило версията си.

Съдебните лекари не открили нищо, макар че докладът им отпреди двайсет и пет години не се стори достатъчно изчерпателен на Магнъс. Нямало следи от взлом — може би Бенедикт е познавал похитителя си. В коридора били открити два отпечатъка от обувки, което бе необичайно за Исландия, където хората се събуват, когато влизат в нечия къща. Следите били от четирийсет и трети номер. Което се равнява на деветка по американския стандарт, според Магнъс. Нормален мъжки размер. Стига, разбира се, следите да бяха от убиеца.

Разследването не бе стигнало доникъде, но не поради липса на желание. Снори се бе проявил като енергичен следовател и Магнъс можеше да си представи под какво напрежение е бил инспекторът. Класьорът бе препълнен със записки от разпити, включително и на известния писател Халдор Лакснес, както забеляза Магнъс. Бенедикт нямал истински врагове, но всичките му конкуренти били разпитани, а алибитата им — проверени. Имаше един ужасно чувствителен негов колега, писател, за чиято последна книга Бенедикт написал хаплив коментар. Писателят казал, че цялата вечер прекарал в четене у дома си. Въпреки липсата на алиби и усилията на Снори, нямаше доказателства, че този човек е свързан с убийството.

Оказа се, че Бенедикт имал мозъчен тумор. Това ставаше ясно от показанията на лекаря, открил болестта и казал на Бенедикт през февруари, че му остават шест месеца живот. Медикът бе объркал сметката, помисли си Магнъс, но не с много. Разпитали близките на Бенедикт, но нито приятелите, нито децата му знаели нещо за тумора. Бенедикт го пазел в тайна.

Туморът явно бил в напреднал стадий, когато Бенедикт умрял. Магнъс отново съжали, че не разполага с доклада на патолога. От досието ставаше ясно, че Бенедикт бил намушкан, но полицията не бе намерила нож с осемсантиметрово острие. С малко късмет, Магнъс щеше да прочете доклада на патолога след ден-два.

След това Снори започнал да разпитва всеки взломаджия, арестуван някога в Рейкявик — почти непосилна задача, която му отнела седмици. Магнъс с усмивка установи, че името Балдур Якобсен фигурира на повечето от докладите за тези разпити. Не се споменаваха никакви показания от хората в Бярнархьофн. Но това бе разбираемо. Бенедикт бе напуснал Храун двайсет години по-рано.

Снори не успял да тръгне по никаква следа. Нямало дори заподозрян. Двайсет и пет години по-късно, убийството на Бенедикт Йоханесон си оставаше пълна загадка.

Магнъс прибра папката в куфарчето и излезе от кафенето. Трябваше да провери още едно нещо за дядо си.

Националната регистратура се намираше на „Боргартун“. Както подобава на сърцето на исландската бюрокрация, това бе най-окаяната сграда на улицата. Магнъс срещна известни затруднения със служителката на входа, която изгледа доста скептично бостънската му полицейска карта. Той все още нямаше официална карта от полицията на Рейкявик и нямаше да получи, докато не завърши Полицейската школа. Служителката обаче се усмихна, когато той спомена, че работи с Вигдис Аударсдотир. Явно се познаваха. Момичето й се обади набързо в полицейската централа и после попита Магнъс с какво може да му помогне.

Отне й само миг да потвърди подозренията му. Макар Халгримур Гунарсон от Бярнархьофн в Хелгафелевейт да имаше кенитала — национален идентификационен номер, той никога не си бе вадил международен паспорт.

 

 

Бьорн си поръча още едно кафе на бара. Заведението бе скъпо. Никой не плащаше толкова за кафе в Грундарфиордур.

Занесе го на масата, на която седеше от двайсетина минути. Кафенето се намираше на последния етаж на Перлата — сива тумбеста сграда, кацнала върху градските цистерни за гореща вода. Бе построена на върха на малък хълм, откъдето се виждаше целият град. Избраха това място за среща, защото пътят от магистрала до Перлата бе широк и пуст. Невъзможно беше да не забележиш, ако някой те следи.

Идването до Рейкявик с микробус, а не с мотора, бе отнело на Бьорн повече от обикновеното, но той натисна газта. Винаги караше бързо, когато бе напрегнат. Скоро щеше да се изправи лице в лице с Харпа. Надяваше се, че ще има смелост да осъществи плана си.

Загледа се през широката стъклена витрина на запад към океана, който също блестеше като перла на слънцето. На преден план се виждаха пистите на летището на Рейкявик. Както и мястото, където Бьорн бе изхвърлил тялото на Габриел Орн преди девет месеца.

Но преди да се види с Харпа, той имаше друга среща. Къде се бавеха, по дяволите?

— Бьорн! Как е хавата?

Бьорн почувства тежко тупване по рамото, обърна се и видя Синдри, а зад него — елегантната фигура на Исак.

— Чакай да си взема едно кафе. Имаме много да си говорим.