Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (19)

Глава 18

Август, 1942 г.

Хилдур усети болка в гърба, докато обръщаше сеното. Брат й Бенедикт бе на двайсетина метра от нея и поваляше високата тучна трева с ритмични движения на косата. Хилдур погледна нагоре към бърдото Бярнархьофн. От другата страна на планината се събираха черни облаци в готовност за атака. Бяха окосили едва половината от ливадата и не им оставаше много време, ако искаха да приберат всичко преди зимата. Косенето на сеното бе лесната част. Трудната бе да го изсушат и да го приберат в плевнята. Редицата купи зад гърба й свидетелстваха за положените досега усилия.

Тя видя конник, който се приближаваше през полето от лава — Халгримур. Той бе на седемнайсет и въпреки че не беше висок, раменете му вече се разширяваха. Някои от момичетата в областта дори го намираха за привлекателен, от което Хилдур направо изпитваше погнуса. Изненада се, когато го видя да спира при по-малкия й брат. Обикновено двамата просто се подминаваха.

— Здрасти, Бени!

Бенедикт спря за момент и се изправи.

— Здрасти, Хали.

— От какъв зор го събирате това сено? Нали уж продадохте фермата?

— Новият собственик ще трябва да храни овцете си през зимата.

— Ха! Той е от Лаксардалур, нали? Не може ли да си донесе сено?

Бенедикт сви рамене при тази глупава забележка и отново стисна косата.

— Чувам, че майка ти е купила магазина за дрехи в града — каза Халгримур.

— Купи го, да.

— Значи ще продаваш женско бельо, а?

— Аз заминавам да уча в Рейкявик. В Ментасколи.

— Това си е чиста загуба на време. Но сигурно майка ти няма да има нужда от теб, когато напусне фермата.

— Най-вероятно.

— Е — каза Халгримур, — когато отидеш в Рейкявик, не забравяй какво ти казах. — Той погледна към Хилдур, а тя се извърна. — В църквата, като малки. Помниш ли?

— Помня — каза Бенедикт. — Спомням си много добре.

— И ще си удържиш на думата?

— Винаги си държа на думата.

— Добре — каза Халгримур и пришпори коня си.

— Хали! — викна му Бенедикт.

Халгримур се спря.

— Да?

— А помниш ли аз какво ти казах в църквата? Халгримур се смръщи.

— Не, не помня.

Бенедикт се усмихна и продължи да коси. Халгримур го изгледа и подкара коня си. Хилдур се приближи до брат си.

— Какво искаше оня?

— Нищо.

— Да не е нещо, свързано с татко?

— Хилдур, не ти трябва да знаеш.

Трябваше й, но тя знаеше, че не може да спори с брат си. Бе упорит като магаре.

— Радвам се, че вече няма да сме му съседи — каза тя.

— Аз също — отвърна Бенедикт.

 

 

Неделя, 20 септември 2009 г.

Магнъс остави чашата кафе върху тоалетката на сантиметри от главата на Ингилейф и се върна при нея под завивките. Докато пиеше собственото си кафе, той се загледа в гърба й. Русата й коса бе разпиляна по възглавницата, а раменете й се движеха ритмично и леко нагоре-надолу. Над едната й плешка имаше група избледнели лунички във формата на полумесец. Досега не ги бе забелязвал. Прииска му се да протегне ръка и да я прокара по гръбначния й стълб, но така щеше да я събуди.

Усмихна се. Беше късметлия да се буди до такава жена.

Сякаш усетила погледа му, Ингилейф се размърда, изпъшка и се обърна към него, мигайки сънено.

— Колко е часът? — попита тя.

— Девет и малко.

— Раничко е като за неделя.

— Трябва да излизам. Ще ходя до Грундарфиордур.

Ингилейф се изправи, облегна се на възглавницата си и отпи от кафето.

— Пак ли?

— След като знаем, че Харпа се е виждала с Оскар в Лондон през лятото, вече е задължително да разпитаме приятеля й, ако е там. Ще се обадя на полицията да ми потвърдят, че си е у дома, преди да тръгна.

— Може ли да дойда с теб? После ще направим една разходка. Ще ми покажеш Бярнархьофн, ако ще и отдалече. Или можем да говорим с Унур за Бенедикт Йоханесон. Ако искаш, разбира се.

Магнъс не бе очарован от мисълта да посети отново мястото, отровило детството му, но Ингилейф може би има право — щеше да му е по-поносимо, ако тя е с него.

— Обаче ще ми обещаеш да ме оставиш сам да говоря с Бьорн.

— Обещавам!

Магнъс се усмихна.

— Добре. Ще се обадя до районното в Грундарфиордур и можем да тръгваме.

Слънцето грееше на бледосиньото небе, докато пътуваха на север. Ингилейф сложи диск на Бетовен в уредбата на колата; каза, че това е идеална музика за път. И бе права. Магнъс не разбираше много от класическа музика, но Ингилейф бе добър гид в тази област.

Пал, полицейският началник в Грундарфиордур, каза, че къщата на Бьорн не свети, но моторът и пикапът му са отпред. Магнъс го помоли да наглежда дискретно дома му, докато пристигне. Ако Бьорн излезе, Магнъс искаше да знае къде отива.

Докато се спускаха по северната страна на планинския проход към Брейдарфиордур, Магнъс показа на Ингилейф Берсеркяхраун и Бярнархьофн.

— Това там до морето църквичка ли е? — попита тя.

— Да. Мъничка е — отвърна Магнъс. — Като колибка.

— Много е сладка. А защо се казва Бярнархьофн?

— Носи името на Бьорн Ориенталеца, син на Кетил Плосконосия и първият заселник по тези места.

— Да, спомням си — каза Ингилейф. — Но много отдавна не съм чела сагите.

Ингилейф бе завършила исландска литература в университета и познаваше сагите почти толкова добре, колкото Магнъс.

— Тук са върлували шведските берсерки, нали?

— Да. Все още се вижда грамадата, където са погребани.

— Супер! Хайде да спрем там на връщане!

— Ще видим — каза Магнъс.

Ингилейф долови предпазливост в гласа му.

— Дядо ти още ли живее във фермата?

— Да. Сега чичо ми Колбейн я върти, но братовчедка ми каза, че дядо още живее там с баба.

— И не искаш случайно да го срещнем, така ли?

— Не. Не искам.

Продължиха към Грундарфиордур. Магнъс спря на брега на фиорда, на километър от градчето, и се обади на началника Пал. Слънцето се отразяваше в спокойната сива вода на фиорда.

Пал вдигна на първото позвъняване. Оказа се, че Бьорн отишъл с пикапа до пристанището и в момента поправял някаква лодка. Магнъс мина през градчето и паркира пред полицейския участък, който се намираше само на няколко метра от пристана. Там го очакваше Пал, в униформа.

Магнъс представи Ингилейф.

— Аз ще се разходя — каза му тя. — Звънни, когато си готов.

Магнъс бе доволен, че полицейският началник е с него. Статусът му все още не беше напълно легален, защото не бе завършил полицейската школа. Затова Пал трябваше да взима бележки от разпита. Ако Бьорн им даде някакви полезни показания, Магнъс не искаше адвокатите на защитата да ги отхвърлят в съда.

Пал прие задачата присърце.

На пристана имаше няколко лодки с различни размери. В това малко градче имаше изненадващо много риболовни съоръжения — няколко големи сгради за консервиране на риба, пазар, складове и безброй празни палети, охранявани от електрокари.

И всичко това под взора на каменната кула, наречена Киркюфел. В Исландия на човек му бе трудно да повярва, че подобни образувания са просто плод на случайни геологични движения. Исландските планини сякаш имат характер. Този каменен храм напълно засенчваше бялата постройка с малкото кръстче на хълма над градчето. Сякаш осигуряваше за жителите му не само физически подслон, но и духовна закрила.

Пал заведе Магнъс до една лодка, привързана към кея — „Боли“.

— Привет, Сиги! — викна началникът. — Може ли да се кача?

Двама мъже с дебели пуловери подадоха глави от каютата. Единият бе въздебел, оплешивяваш четирийсет и пет годишен, а другият бе строен, на трийсет и нещо.

Бьорн, без съмнение.

Пал поздрави по-възрастния мъж и попита дали могат да поговорят с Бьорн. Бьорн слезе от лодката и отиде до тях на кея.

— Нова навигационна система — каза той. — Помагам да Сиги да я инсталира, но все нещо не става. Шантава работа: вече трябва и от компютри да разбираш, за да си караш лодката.

Седнаха на един зид недалеч от лодката. Капитанът ги наблюдаваше с любопитство през люка на каютата. Две чайки кацнаха на няколко метра от тях с надежда за почерпка.

— Е? Какво става?

— Искаме да ти зададем няколко въпроса за Габриел Орн Бергсон и Харпа Ейнарсдотир.

— Харпа ми каза, че сте говорили с нея — каза Бьорн.

— Виждал ли си я наскоро?

— Да. Преди два дни слязох до Рейкявик. Беше доста разстроена след разговора с теб.

— Това е неизбежно при тези обстоятелства — каза Магнъс. — Вие с Харпа двойка ли сте?

— Може да се каже. Ходя при нея, когато мога. И тя понякога идва тук. Харесвам я. И то много.

— Харпа не спомена, че все още е във връзка с теб.

Бьорн сви рамене.

— Това не е тайна. Както казах, беше разстроена.

Сигурно не си я питал.

— Ами, не — призна Магнъс. Все пак остана с убеждението, че Харпа е искала да скрие този факт. — Познавахте ли се преди нощта, в която Габриел Ори умря?

— Не. Запознахме се на демонстрацията, следобеда преди това. Бях дошъл от Грундарфиордур специално за протестите. Ходих на един от съботните митинги преди Коледа и счетох за важно да ида пак. Исках гласът ми да се чуе. Исках правителството да подаде оставка.

— Разкажи ми за онази вечер.

Версията на Бьорн бе доста близка до тази на Харпа. Не се впусна в подробности под приемливия претекст, че вече са минали девет месеца. Магнъс го прекара напред и назад по събитията в опит да го засече.

Не стана.

Затова Магнъс смени темата.

— Казвала ли ти е Харпа нещо за Оскар Гунарсон?

— Да — отвърна Бьорн. — Каза и че подозирате някаква връзка между нея и убийството му.

— Просто й зададох няколко въпроса.

— Трябваше да проявиш малко такт — каза Бьорн. — Харпа все още не се е съвзела след самоубийството на Габриел Орн. Доколкото разбрах от нея, той е бил пълна свиня, но това само я кара да се чувства още по-зле. Тя се обвинява и че се е хванала с него, и че го е разкарала. Чувства се ужасно. А твоите въпроси само наливат масло в огъня.

— Смяташ ли, че тя се обвинява и за нещо друго?

— Не — отвърна спокойно Бьорн.

— Срещал ли си Оскар?

— Не.

— Харпа разказвала ли ти е за взаимоотношенията си с него?

— Не. Не знаех, че е имала такива.

Магнъс извади снимка на Оскар.

— Знаеш ли кой е това?

— Той е, нали? Видях му снимката във вестника.

— Точно така. А на някого да ти напомня?

Бьорн се вгледа в снимката.

— Прилича малко на Хю Грант, но с по-тъмна коса.

— Не. Човек, когото познаваш.

Бьорн поклати глава.

— Маркус.

Бьорн погледна Магнъс изненадано.

— Какво!? Маркус на Харпа!? — огледа снимката още по-отблизо. — Абсурд!

— Не е абсурд. Ти знаеше ли?

— Как така да съм знаел? Какво да съм знаел!? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Оскар е баща на Маркус.

— Това е пълен абсурд!

— Харпа потвърди.

— Кога?

— Вчера.

Бьорн отново огледа снимката.

— Значи не ти е казала?

— Все пак не ти вярвам.

— Споменавала ли е кой е бащата?

— Не. Веднъж я попитах, тя не пожела да отговори и не съм я питал пак. Не ми беше работа — Бьорн върна снимката на Магнъс. — И все още не е моя работа.

Магнъс се възхити на хладнокръвието му. Двама рибари минаха покрай тях, кимнаха на Бьорн и Пал и се зазяпаха в Магнъс — чужденецът в градчето — с нескрито любопитство.

— Знаеш ли, че Харпа наскоро е ходила до Лондон? — попита Магнъс.

— Да. Преди два месеца. За няколко дни.

— А знаеш ли защо?

— Каза, че искала да си почине.

— С какви пари?

Бьорн сви рамене.

— Не знам. Тя е била банкер. Сигурно има спестявания. Вярно, обикновено внимава с харчлъците, но заслужаваше малко отдих.

— Каза ли ти, че се е срещала с Оскар?

— Не — отвърна Бьорн.

— Ревнуваш ли я? — попита Магнъс.

— Абе, ревнувам! Виж, има само един човек, на когото вярвам на този свят и това е Харпа. Не е моя работа с кого се е срещала, преди да се запознаем. Нямах представа, че Оскар е баща на Маркус и, честно казано, продължавам да не го вярвам. Но ако е така, сигурно Харпа е отишла да се видят, не знам. Не се учудвам, че е запазила срещата им в тайна.

— Ядосва ли те това, че Харпа има тайни от теб?

Бьорн изгледа Магнъс продължително. Сините му очи бяха забележително ясни и изпълнени с гняв. Но Магнъс остана с впечатлението, че Бьорн е ядосан на него, а не на Харпа.

— Не!

— Бьорн, къде беше вторник вечерта?

— Тогава са убили Оскар, познах ли?

— Отговори на въпроса.

— Във вторник излязох за риба. Прибрах се към седем с добър улов — доста скумрия хванахме. Разтоварихме лодката, изчистихме и се прибрах у дома.

— А сряда сутринта?

— Пак излязох, много рано. Със същата лодка, „Криа“. В момента не е тук, но ще се върне следобед. Един от екипажа имаше грип. Густи й е шкипер. Пал го познава — той кимна към полицейския началник. — Може да разпита екипажа. Всъщност, вторник вечерта ходих до канцеларията на риболовната компания да си взема парите, които ми дължаха. Питай Соли, тя ще ти каже. А сигурно е и записано някъде. — Бьорн се втренчи в Магнъс. — Така че явно не съм бил в Лондон да стрелям по банкери.

 

 

— Свърши ли си работа?

Магнъс и Пал се връщаха по кея към полицейския участък.

— Хладнокръвен е — каза Магнъс. — Не мога да преценя дали казва истината. Сигурен съм, че ако иска да лъже, го нрави много добре.

— Ще проверя алибито му — каза Пал. — Но бас държа, че е желязно. Което означава, че не е застрелял банкера.

— Вероятно си прав. Но го провери внимателно. В малките градчета хората пазят гърба на приятелите си.

— Густи е почтен човек — каза Пал. — Трябва да призная, че и Бьорн има отлична репутация.

— Ти добре ли го познаваш?

— Доста добре, да. Както каза, градчето е малко. Той имаше лодка, „Люнди“. Откупи я от чичо си. Потръгна му, купи си още квоти, работеше здраво. Но всичко беше със заети пари и когато кризата започна, се видя принуден да продава. Оттогава работи по чуждите лодки, когато го вземат.

— Виждал ли си Харпа тук?

— Май да. С черна къдрава коса, нали? Около метър и осемдесет?

Магнъс все още свикваше с метричната система, но успя да се ориентира.

— Същата.

— Идвала е тук няколко пъти.

— Бьорн да е имал проблеми с полицията?

— Не. Поне не тук. Мисля, че понякога ходи до Рейкявик да се забавлява. Отсяда при брат си Гули.

Продължиха нататък.

— Магнус?

— Да?

— Не мога да си представя, че Бьорн би убил някого.

Магнъс спря и погледна началника. Имаше шкембенце и рунтав мустак, но очите му бяха мили и угрижени.

— Бьорн приятел ли ти е? — попита Магнъс.

— Не. Не точно, само…

— Какво?

— Нужно ли беше да му казваш за сина на приятелката му? Че банкерът му е бил баща? Какво общо има това с полицията? Тя няма ли право да го запази в тайна, ако иска?

Магнъс усети леко раздразнение. В такова градче с население хиляда, най-много две хиляди души, лоялността на местното ченге по-скоро бе към приятелите му, отколкото към някакъв детектив, спуснат като парашутист от големия град.

Но Магнъс се нуждаеше от Пал.

— Убийствата винаги са болезнени. За жертвите, за семействата им, за всякакви хора. Разследванията на убийства винаги нараняват свидетелите. Знам, че харесваш Бьорн и че го смяташ за добър човек. Но тези въпроси трябва да се зададат. Случва се това да ядоса някого, някой добър човек. Макар че, за разлика от теб, аз не съм убеден, че Бьорн спада към тази група.

Пал изсумтя.

Стигнаха до колите: „Рейндж Роувърът“ на Магнъс бе паркиран до патрулката на Пал пред дървената сграда на участъка.

Там ги чакаше Ингилейф. Излъчваше едва прикрито вълнение, което Магнъс познаваше добре.

— Добре ли мина разпитът? — попита тя.

— Бива — каза Магнъс. — Какво става?

— Ти си Пал, нали? — Ингилейф дари местния полицай с най-блестящата си усмивка.

— Да.

— Предполагам, че градската библиотека не е отворена в неделя?

— Не.

— А познаваш ли човека с ключа?

— Да. Библиотекарката е братовчедка на жена ми.

— Дали ще е възможно да я помолиш да отвори за малко?

Пал погледна към Магнъс.

— Защо?

Ингилейф също го погледна с блеснали очи.

— Докато се разхождах се сетих за един разказ от Бенедикт Йоханесон. Мисля, че се казваше „Подхлъзване“. Искам да го прочетеш.

— Това полицейска задача ли е? — попита Пал, Магнъс.

— Не — отвърна Магнъс.

— Полицейска е, много ясно! — намеси се Ингилейф. — Става дума за убийство. При Главата на Буланд, преди петдесет години.

Пал повдигна вежди.

— Не мога да отворя библиотеката, но жена ми е чела всичко на Бенедикт. Тя е тукашна, а той е живял наблизо, до Берсеркяхраун. Ще я питам дали има книгата, която търсиш.

Къщата на полицая бе на края на града: отне им цели пет минути да стигнат до нея с колите. Жена му се казваше Сара и наистина имаше томчето с разкази от Бенедикт Йоханесон. Ингилейф нетърпеливо го отвори и намери „Подхлъзване“. Разказът бе едва пет страници.

Тя го прегледа и зачете на глас. Едно момче яздело покрай скалите. На пътечката срещнало мъжа, който бил изнасилил сестра му. Пътувал в обратната посока. Докато се разминавали, момчето бутнало коня на мъжа. Животното и човекът паднали в бездната.

— Е? — каза Ингилейф с блеснал поглед.

— Мислиш, че Бенедикт е бутнал прадядо ми в океана от Главата на Буланд, така ли?

— А ти съмняваш ли се?

Магнъс погледна към Пал и жена му, които го зяпаха с нескрито любопитство. Бе издал семейна тайна пред тези непознати, без да се замисли, но щеше да му е от полза да чуе какво гласяха местните клюки по този въпрос. Затова им описа как е умрял прадядо му и разказа главата от романа, според която Гунар е убил бащата на Бенедикт.

— Да, спомням си — каза Сара. — Книгата предизвика минискандал в градчето, когато излезе. Тогава бях на петнайсет години и си спомням как нашите я обсъждаха. Все още се говореше за тайнственото изчезване на фермера от Храун, макар да бяха минали петдесет години. Книгата на Бенедикт предлагаше отговор на тази енигма и местните веднага го забелязаха. Бил е убит от съседа си. Който е бил твоят прадядо, така ли?

— Да. Живеел в Бярнархьофн. Но всичко това го разбрах чак наскоро.

— Не след дълго убиха и самия Бенедикт. Но това се случи в Рейкявик. Мисля, че така и не заловиха убиеца.

— Имало ли е слухове, че може да е някой местен?

— Не, нищо. Такива неща се случват в големия град, нали? Но не и в краища като нашия.

— А нещо за смъртта на Гунар при Главата?

— Не. От време на време имаше произшествия, особено преди да оправят пътеката. И, естествено, има много истории за тролове, които хвърлят хора в океана.

— Предполагам — каза Магнъс.

— Това ли разследваш в момента? — попита Пал.

— Само от личен интерес — отговори Магнъс. — По никакъв начин не е официална полицейска проверка. Благодаря ти, Сара, че ни показа книгата. Моля ви да запазите това в тайна.

Магнъс знаеше, че не може да разчита напълно на тяхната дискретност, но Пал бе полицай и двамата изглеждаха почтени хора.

— Няма проблем — каза Сара с усмивка. — Макар че можеш да си представиш колко ще се зарадва градчето ни на такава клюка. Останете да обядвате с нас. Готвила съм супа. Щом има за нас, ще стигне и за още двама.