Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (100)

Глава четиридесет и шеста
за страшната уплаха, която причиниха на дон Кихот звънчетата и котките през време на любовните му обяснения с увлечената по него Алтисидора

Ние оставихме дон Кихот потънал в мисли, породени от серенадата на влюбената девойка Алтисидора. Той си легна с тях и те като бълхи не го оставиха да заспи и да си отдъхне ни една минута. Не го напускаше и мисълта за скъсаните му чорапи. Но понеже времето е лекокрило и нищо не може да го спре, то препускаше, възседнало часовете, и с голяма бързина стигна до утрото. Като видя, че се разсъмва, дон Кихот напусна пухената постеля, облече надве-натри кожените си дрехи, обу пътнишките си ботуши, за да покрие пострадалите си чорапи, метна си червената мантия и сложи на главата си баретка от зелено кадифе, украсена със сребърни нашивки. После той препаса през рамо верния си остър меч, взе в ръка голямата броеница, която носеше винаги със себе си^[1], и тържествено и бавно се запъти към гостната, където херцогът и херцогинята, вече станали, даваха вид, че го чакат. В една галерия, през която трябваше да мине, дебнеха появата му Алтисидора и една нейна приятелка. Щом Алтисидора видя дон Кихот, престори се, че припада, а приятелката й я задържа в прегръдките си и взе бързо да я разкопчава. Това не убягна от погледа на дон Кихот, той се приближи до тях и каза:

— Аз зная защо й прилоша.

— Аз пък не зная — отговори приятелката, — защото Алтисидора е най-здравата девойка в целия този дом и откакто я познавам, нито веднъж не съм я чула да изохка. Проклети да бъдат всички странстващи рицари на света, ако всички са такива неблагодарници! Вървете си, ваша милост сеньор дон Кихот, това клето момиче няма да дойде на себе си, докато ваша милост стоите тук!

А дон Кихот отговори:

— Наредете, ваша милост сеньора, тази вечер да оставят в стаята ми една лютня^[2]. Ще направя всичко възможно да утеша тази нещастна девойка, защото в началото на любовта бързото отрезвяване е най-добрият лек.

След тези думи той си отиде, за да не го забележи някой в галерията. Щом се отдалечи, Алтисидора се съвзе и каза на другарката си:

— Ще трябва да намерим една лютня. Без съмнение дон Кихот иска да ни посвири, а щом той свири, няма да бъде лошо.

Те отидоха веднага да разправят на херцогинята за случилото се и за молбата на дон Кихот да му доставят лютня, а тя, извънредно зарадвана, нагласи с херцога и с компаньонките си да му устроят една забавна и съвсем безобидна шега. Всички зачакаха с голямо удоволствие да настъпи нощта, която дойде така бързо, както бе дошъл и денят, прекаран в сладки приказки между херцогската двойка и дон Кихот. Същия този ден херцогинята изпрати до Тереса Панса един свой паж, който бе играл в гората ролята на омагьосаната Дулсинея, с писмото на мъжа й, Санчо, и с вързопа дрехи, които той беше оставил за нея. Поръчано му бе да докладва съвсем точно за всичко, което щеше да види и чуе. Като се уреди всичко това и настъпи единадесетият час на нощта, дон Кихот намери в стаята си една виола^[3]. Той я настрои, отвори прозореца и чу стъпки в градината. Тогава плъзна пръсти по струните на виолата, нагласи я колкото можеше по-добре, изкашля се, прочисти си гърлото и с пресипнал, но верен глас изпя следния романс, който бе съчинил през същия този ден:

Любовта е много силна

и владее над душите;

за оръжие й служи

немарливата им леност.

 

Работата, плетенето,

непрестанната заетост —

те са противоотрова

за любовните копнежи.

 

А девойките, които

се стремят да се омъжат,

трябва да предлагат в зестра

безупречното си име.

 

Странстващият рицар също

като рицаря в двореца

със свободните се люби,

но за скромната се жени.

 

Често с утрото започва

обич само за пред гости,

после привечер изчезва

и завършва със раздяла.

 

Любовта, дошла случайно,

почне днес, а свърши утре:

в паметта ни няма образ,

няма и мечта в сърцето.

 

Нова фреска върху стара

нищичко не ни говори;

пред една предишна хубост

новата не ни пленява.

 

Дулсинея от Тобосо

в гънките на паметта ми

е изписана така, че

няма как да се изтрие.

 

Верността на всеки влюбен

е най-ценна — зарад нея

бог Амур, велик магесник,

го издига във прослава.

Когато дон Кихот стигна до това място на песента си, която слушаха херцогът, херцогинята, Алтисидора и почти всички хора от замъка, изведнъж от галерията, намираща се точно над прозореца на дон Кихот, спуснаха едно въже, на което бяха завързани повече от сто звънчета, и веднага след това изтърсиха един голям чувал, пълен с котки, на чиито опашки бяха също така завързани звънчета, но по-малки. Врявата от мяукането на котките и от звънчетата беше толкова голяма, че макар и херцогът, и херцогинята да бяха измислили шегата, все пак се изплашиха, а дон Кихот просто примря от страх. Не стига това, ами и две-три котки се промъкнаха през решетката в спалнята му и се спуснаха да тичат насам-натам, сякаш цял легион дяволи препускаха из стаята. Търсейки откъде да се измъкнат, котките изгасиха свещите, които я осветляваха, а през това време въжето със звънчетата не преставаше да се спуска и вдига. Повечето от хората на замъка, които не знаеха какво става, се почудиха и уплашиха. Дон Кихот скочи, извади меча си и почна да муши с него през решетката, викайки колкото му глас държи:

— Вън, зли вълшебници! Вън, проклета магьосническа сган! Аз съм дон Кихот де ла Манча и срещу мене са безсилни и безполезни вашите лоши помисли!

После той подгони разтичалите се из стаята котки и им нанесе много удари. Те избягаха към решетката и се измъкнаха през нея, но една от тях, притисната здраво от замахващия с меча си дон Кихот, скочи върху лицето му и взе да го дращи и хапе по носа. Болките бяха толкова силни, че дон Кихот нададе страшни викове. Херцогът и херцогинята дочуха крясъците му, досетиха се какво е станало и бързо се спуснаха към стаята му. Като я отвориха с ключ, който отваряше всички врати в замъка, те откриха, че горкият рицар се мъчеше отчаяно да махне котката от лицето си. Пристъпиха със свещи в ръка и видяха по-отблизо неравната битка. Херцогът се спусна да разтърве противниците, но дон Кихот му викна:

— Никой да не го докосва! Оставете ме гърди срещу гърди с този демон, с този вълшебник, с този магьосник! Ще му дам аз да разбере кой е дон Кихот де ла Манча!

Но котката не се стресна от тези закани и продължи да съска и дращи. Най-сетне херцогът я сграбчи и я изхвърли през прозореца.

Дон Кихот напусна схватката с изподраскано лице и със зле повреден нос, но най-много беше разгневен, че не са го оставили да довърши боя, който бил започнал така добре за него, с този злосторник магьосник. Донесоха апарисиево^[4] масло и сама Алтисидора превърза с белоснежните си ръце раните му, а превързвайки го, му каза шепнешком:

— Всички тези твои злополуки, жестокосърдечни рицарю, са наказание за греховната ти твърдост и упоритост. Дано даде Господ Санчо да забрави да се самобичува, та никога да не се освободи от магията тази твоя толкова любима Дулсинея! Дано не вкусиш от нейната любов и не я заведеш никога в брачното си ложе, поне докато съм жива аз, която толкова те обожавам!

Дон Кихот не отговори нито дума, а само въздъхна дълбоко. Той се изтегна след малко в леглото си, като благодари на херцога и на херцогинята за тяхната благосклонна намеса, и то не защото се изплаши от тази паплач от котки, вълшебници и звънчета, а защото прозря доброто им желание да му се притекат на помощ. Домакините го оставиха да си почине и си отидоха, огорчени от нежелания край на шегата. Те не бяха предположили, че дон Кихот ще плати толкова тежко и скъпо за това приключение, което го застави да лежи и да не излиза пет дни от стаята си, през което време му се случи друго, още по-забавно приключение. Но авторът на историята не желае да го разкаже сега, за да може да се върне при Санчо Панса, който управляваше своя остров твърде усърдно и забавно.