Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета
за това, което се случи на дон Кихот в замъка или дома на Рицаря на зелената мантия и за други необикновени неща

quixote_198_don_quixote_na_gosti.jpg

Дон Кихот намери, че домът на дон Диего де Миранда е много обширен, както са обикновено къщите на село.[1] Над пътната врата личеше герб, издялан доста грубо от камък, в двора имаше изба за вина, зимникът беше под вратника, а около него се виждаха много делви от тези, които се изработват в Тобосо. Те възобновиха у дон Кихот спомена за омагьосаната и преобразена Дулсинея. Той въздъхна и без да мисли какво казва и пред кого го казва, рече:

Съкровища, за зло от мен открити;

щом Бог поиска — радостни, щастливи[2]

О, тобоски делви, които ми напомнихте за сладката виновница на най-голямата ми горчивина!

quixote_199_don_quixote_i_delvite.jpg

Студентът-поет, син на дон Диего, който бе излязъл с майка си да го посрещне, чу тези думи. Майка и син се стъписаха пред странната фигура на дон Кихот, който слезе от Росинант, приближи се много вежливо до жената на дон Диего и поиска от нея разрешение да й целуне ръцете. Дон Диего каза:

— Приемете, сеньора, с обичайната ви любезност сеньор дон Кихот де ла Манча, който се намира пред вас. Той е странстващ рицар, най-храбрият и най-умният от всички рицари на света.

Сеньората, която се казваше доня Кристина, го посрещна много приветливо и учтиво, а дон Кихот й отговори с умни и вежливи думи. Почти същите любезности той размени и със студента, който — слушайки го да говори — го взе за човек разумен и остроумен.

Тук авторът ни дава най-подробно описание на къщата на дон Диего и на всичко, което съдържа домът на един богат благородник-земеделец, но преводачът на тази история предпочете да отмине всички тези подробности, тъй като те не засягат същността на историята, чиято сила е в самата истина[3], а не в ненужните отклонения.

Въведоха дон Кихот в една стая, където Санчо му помогна да свали доспехите си и той остана по широки панталони и кожена жилетка, цялата изцапана от не особено чистата ризница. Яката му беше широка и разтворена по студентски, неколосана и без дантели. Мавърските му полуботуши бяха кафяви, намазани с восък. Той опаса парадния си меч, който висеше на пояс от тюленова кожа (казват, че страдал дълги години от бъбречна болест)[4], и хвърли върху раменете си малка наметка от хубаво сиво-кафяво сукно. Но преди всичко той си изми главата и лицето с пет или шест котела вода — за точния брой на котлите има известно разногласие, — но и последната вода доби цвят на суроватка поради лакомията на Санчо и неговата проклета извара, която бе изцапала толкова много неговия господар. Така преоблечен, дон Кихот се запъти с изящна непринуденост и благородна походка към стаята, където го чакаше студентът, за да си поприказва с него, докато сложат трапезата, тъй като по случай пристигането на такъв знатен гост доня Кристина искаше да покаже, че знае и може да посреща гости.

Докато дон Кихот се преобличаше, дон Лоренсо — тъй се казваше синът на дон Диего — използва случая да запита баща си:

— Кажете, сеньор, кой е този благородник, когото ваша милост доведохте у дома? Защото името му, видът му и думите ви, че е странстващ рицар, изненадаха и майка ми, и мене.

— Не зная как да ти обясня, сине — отговори дон Диего, — ще ти кажа само, че го видях да върши неща, каквито само съвсем луд човек може да върши, и да говори тъй умно, че думите опровергават и заличават делата му. Говори с него, поразпитай го, за да разбереш какво знае, и сам прецени, понеже си прозорлив, дали е умен или глупав, макар че — право да си кажа — за мене той е повече луд, отколкото разумен.

След това дон Лоренсо, както вече споменахме, отиде да поговори с дон Кихот и между другото дон Кихот му каза:

— Сеньор дон Диего де Миранда, баща ви ми говори за рядката ви дарба и за тънкия ви ум и главно, че ваша милост е голям поет.

— Поет може би — отговори дон Лоренсо, — но съвсем не голям. Истината е, че чувствам силно влечение към поезията и обичам да чета добрите поети, но това още не дава никому достатъчно основание да ме нарича голям поет, както е казал баща ми.

— Вашата скромност ми харесва — забеляза дон Кихот, — защото няма поет, който да няма високо мнение за себе си и да не мисли, че е най-големият поет на света.

— Няма правило без изключение — отговори дон Лоренсо. — Все ще се намери някой, който е поет и не се смята за голям.

— Малцина са те — възрази дон Кихот, — но кажете ми, ваша милост, какви стихове пишете сега? Защото баща ви ми каза, че те ви създавали грижи и тревоги. Ако е някаква глоса, аз разбирам нещо от тях и с удоволствие бих чул ваши стихове. Ако те са предназначени за литературно състезание, помъчете се, ваша милост, да вземете втората премия, защото първата се дава винаги на влиятелни и високопоставени лица, втората се присъжда по достойнство, така че третата става втора, а първата — по тази сметка минава на трето място, също както е в университетите с научната степен лиценциат. Но въпреки всичко думите „първа премия“ звучат възвишено.

„Досега — каза си наум дон Лоренсо — не мога да твърдя, че е луд. Да видим по-нататък!“ И след това се обърна отново към дон Кихот:

— Изглежда, че ваша милост сте посещавали висши училища. Какви науки сте следвали?

— Науката на странстващото рицарство — отговори дон Кихот, — която не отстъпва на поезията, а дори стои по-високо от нея.

— Не познавам тази наука — възрази дон Лоренсо — и не съм слушал досега за нея.

— Тя е наука — каза дон Кихот, — която включва в себе си всички или повечето науки на света, така че този, който й се посвещава, трябва да е правник и да познава законите, които следва да спазва управляващият при разпределяне на служби и длъжности, на задължения и тежести, за да знае как да зачита правата на другите, защото само така може да дава всекиму това, което му се полага и припада; той трябва да е богослов, за да може да дава ясни и точни тълкувания на изповядваната от него християнска вяра на всеки, който ги поиска; трябва да е лекар, главно билкар, за да разпознава сред най-безлюдните и пусти места тревите, които имат свойството да лекуват рани, тъй като странстващият рицар не може да разчита на всяка крачка на лекарска помощ; трябва да е астролог, за да познава по звездите колко часа са минали от нощта и в коя страна и в каква част от света се намира; трябва да е вещ математик, защото това може да му потрябва, когато най-малко очаква. Но като оставим настрана, че рицарят трябва да притежава всички богословски и кардинални добродетели[5] и минем към дреболиите, ще кажа, че той трябва да умее да плува, както е плувал Николас или Николао-рибата[6], да знае да подковава коня си и да оправя седлото и хамутите. Нека пак се върнем към по-възвишените неща — странстващият рицар трябва да вярва неотклонно в Бога и в своята дама, трябва да е целомъдрен в помислите си, честен в думите си, великодушен в делата си, юначен в борбата, търпелив в несгодите, милостив към нуждаещите се и преди всичко да защитава истината дори с цената на живота си. Добрият странстващ рицар е съчетание от тези големи и малки качества, а съдете сега сам, сеньор дон Лоренсо, детска играчка ли е науката, която рицарят изучава и прилага, и могат ли да се сравнят с нея най-възвишените науки, които се преподават в гимназии и университети.

— Ако е така — отговори дон Лоренсо, — ще призная, че тази наука превъзхожда всички други.

— Как тъй „ако е така“? — запита дон Кихот.

— Искам да кажа — забеляза дон Лоренсо, — че се съмнявам да е имало или да има сега странстващи рицари, и то украсени с толкова добродетели.

— Много пъти съм го казвал, ще го повторя и сега — отговори дон Кихот. — Повечето хора в света мислят, че не е имало странстващи рицари. Аз смятам, че ако по някакво чудо небето не им открие истината, че те са съществували и още съществуват, напразни ще бъдат всички усилия да ги увери човек в това, както много пъти съм имал лично възможността да установя. Ето защо не искам да губя време да ви изваждам от заблуждението, което ваша милост споделяте с мнозина. Остава ми само да моля небето да се заеме то с тази задача и да ви втълпи колко полезни и колко необходими са били странстващите рицари за света в миналите векове и колко полезни биха били те и за сегашния, ако ги имаше. Но за наказание на хорските грехове днес тържествуват мързелът, безделието, лакомията и прекалената склонност към удобството.

„Май че го прихванаха дяволите нашия гост — каза си наум дон Лоренсо, — но все пак лудостта му е благородна и аз бих бил голям глупец, ако не бях разбрал, че е така.“

Поканиха ги за обед и с това прекъснаха разговора. Дон Диего запита сина си дали си е изяснил как стои въпросът с ума на техния гост. Дон Лоренсо отговори:

— Няма лекари и учени на света, които биха могли да си изяснят какъв бръмбар е влязъл в главата му. Той е смес от лудости с проблясъци на здрав разум.

Седнаха на масата и дон Кихот има възможността да се убеди, че дон Диего не беше преувеличил, като каза по пътя, че има обичай да гощава приятелите си с добре поднесена, обилна и вкусна храна. Но това, което най-много му хареса, беше чудната тишина, която цареше в цялата къща като в някой картезиански манастир[7]. След като слугите разтребиха масата и всички поблагодариха на Господа и си измиха ръцете, дон Кихот помоли най-настойчиво дон Лоренсо да прочете стиховете, написани от него за литературното състезание, а той отговори, че не иска да прилича на тези поети, които отказват да прочетат стиховете си, когато ги молят, а когато не ги молят — заливат човека с произведенията си.

— Аз ще ви прочета моята глоса, за която не очаквам да получа никаква премия. Направих я само за да се поупражня малко.

— Един мой приятел, умен човек — отговори дон Кихот, — смяташе, че не си струва труда да се съчиняват глоси, и то защото глосата, казваше той, не може никога да е равна по стойност на избраната тема, защото глосата много често, дори в повечето случаи, се отдалечава по смисъл и замисъл от сюжета, а най-вече защото правилата на глосата са прекалено строги — не допускат нито въпросителната форма, нито думите „каза“ или „ще кажа“ и не позволяват да се образуват от глаголи съществителни и да се изменя смисълът им. Тези и други ограничителни и сковаващи правила връзват ръцете на съчинителите на глоси, както ваша милост сигурно знаете.

— Трябва да призная, сеньор дон Кихот — каза дон Лоренсо, — че търся да уловя ваша милост в някоя грешка, но не успявам, защото ваша милост се изплъзвате от ръцете ми като змиорка.

— Не разбирам — отговори дон Кихот — какво изразявате или искате да изразите с това „изплъзвам се“.

— Ще ви обясня после — рече дон Лоренсо, — а сега изслушайте, ваша милост, както стиховете, зададени като тема, така и глосата, съчинена от мене:

ТЕМА

Ако „беше“ стане „е“,

радост в мене ще цари,

после ще се примири

с бъдещото битие.

ГЛОСА

Всичко в тоя свят минава.

Взема си съдбата пак

туй, което подарява,

а за връщане — ни знак!

Ни е щедра, ни дребнава.

О, съдба, ти всичко взе,

моля в твоите нозе:

пак безгрижен направи ме!

Ще се радвам в твое име,

ако „беше“ стане „е“.

 

Не, не искам аз наслади,

ни победи дръзновени,

ни трофеи, ни награди,

нека само пак при мене

дойдат дните вечно млади.

Дай ми тия дни добри,

и във мен ще се смири

пламъкът на болка жива,

в мене радост ще прелива,

радост в мене ще цари.

 

Не така реши съдбата,

няма вече втори път

да се върнат тук нещата,

и за да ги съживят,

няма сили на земята.

Гледам — времето се скри,

без да спре за миг дори.

Никой няма да успее

над съдбата да владее —

после ще се примири.

 

Да живееш с болка жива

и с надежда, и с боязън.

О, смъртта е по-красива,

чака ни като съблазън —

изход от скръбта горчива.

В мъки да живея — не!

Нека да умра поне и

да се превърна в прах!

Сблъсквам се във своя страх

с бъдещото битие.

Когато дон Лоренсо прочете своята глоса, дон Кихот стана, стисна дясната му ръка и с много висок глас, почти викайки, каза следното:

— Благословени да бъдат небесата, благородни младежо! Вие сте най-добрият поет в света и сте достоен да бъдете увенчан с лавров венец не в Кипър или в Гаета[8], както е казал един поет — Бог да го прости, — а в Атинската академия — ако тя още съществуваше, и в сега съществуващите академии в Париж, Болоня и Саламанка! Ако членовете на журито не ви удостоят с първата премия, нека небето повели да ги прониже Феб със стрелите си и нека музите не престъпят никога прага на техните домове. Направете ми, сеньор, удоволствието да ми прочетете няколко стиха, от тези с десет и повече срички, защото искам да добия по-пълна представа за чудната ви дарба.

Не е ли смешно, че тези похвали на дон Кихот зарадваха дон Лоренсо, макар и той да го смяташе за луд? О, колко си силно, ласкателство! Колко далеч простираш своето влияние и колко са обширни пределите на твоята сладка власт! Дон Лоренсо потвърди тази истина, като склони да изпълни молбата и желанието на дон Кихот и му прочете следния сонет, вдъхновен от легендата или историята за Пирам и Тизбе:

Зида корав девойката разбива,

разтваря после на Пирам гърдите.

Амур напуска Кипър и горите,

да види пукнатината красива.

 

Там шушне тишината — тя убива

словата и копнежа на душите;

но любовта владее сили скрити

и облекчава, и е вечно жива.

 

Но колко прекалена е страстта им!

На тази дръзка девственост тогава

смъртта нанася удара си бесен

 

и двамата загиват… Ние знаем,

че ги убива, скрива, възкресява

един кинжал, едничък гроб и песен.

— Благодаря на Господа — рече дон Кихот, след като изслуша сонета на дон Лоренсо, — че между многото днес безсилни поети срещнах най-сетне и един силен и голям поет, какъвто сте вие, ваша милост сеньор, а това ми доказа майсторството на вашия сонет.

Четири прекрасни дни прекара дон Кихот в дома на дон Диего и накрая поиска от него разрешение да си отиде, като му благодари за любезността и отличния прием. Дон Кихот каза, че не подхожда на странстващите рицари да се отдават дълго време на безделие и живот, пълен с удобства, и затова той желае да отиде да изпълни своя дълг, търсейки приключения, с каквито — по негови сведения — изобилства този край и на които ще посвети времето си до деня на турнирите в Сарагоса — пряка цел на пътуването му. След това обясни, че му предстои най-напред да влезе в пещерата на Монтесинос[9], за която хората от този край разказват чудеса, а така също да изследва и проучи произхода и естествените извори на седемте езера, известни под името Руйдера[10]. Дон Диего и синът му похвалиха благородното му решение и го поканиха да вземе каквото му хареса от дома или от имота им. Те подчертаха, че от все сърце му предлагат своите услуги, защото за това ги задължава високопочтеността на неговата личност, както и благородството на рицарското му звание.

Настъпи най-сетне денят на заминаването, радостен за дон Кихот, но печален и злополучен за Санчо Панса, който се чувстваше много добре сред охолството в дома на дон Диего и не му се искаше да загладува отново из гори и диви местности, с оскъдните припаси на дисагите си. За всеки случай той ги натъпка здравата с всичко необходимо. На сбогуване дон Кихот каза на дон Лоренсо:

— Не си спомням казах ли вече на ваша милост, но и да съм казал, няма значение, ще го повторя — ако искате да съкратите пътя и мъките си, за да достигнете непристъпния връх на храма на славата, трябва да направите само едно нещо — изоставете пътеката на поезията, която все пак е тясна, и поемете още по-тясната — на странстващото рицарство, достатъчно широка въпреки всичко, за да ви издигне в един миг до императорско звание.

С тези думи дон Кихот окончателно потвърди лудостта си, още повече, че прибави:

— Нека Господ ми е свидетел колко много бих желал да взема със себе си сеньор дон Лоренсо, за да го науча как трябва да прощава на смирените и да обуздава и потиска горделивите — правила за добродетелно поведение, неразривно свързани със званието, на което съм се посветил. Но понеже крехката му възраст не допуска и похвалните му занимания не позволяват, задоволявам се само да му дам един съвет — като поет ваша милост можете да спечелите слава, ако се вслушвате повече в мнението на другите, отколкото в своето собствено, защото, ако за бащата и майката няма грозни деца, още по-малко поетите ще признаят, че не са хубави техните духовни рожби.

Баща и син се учудиха отново на думите на дон Кихот, в които се преплитаха разумът и безумието, и на упоритото му желание да търси на всяка цена злополучни приключения, смятайки ги за своя единствена цел. Домакини и гости си размениха отново уверения в приятелство и добри чувства и с любезното разрешение на господарката — дон Кихот възседнал Росинант, а Санчо — Сивчо, напуснаха замъка.

quixote_200_don_quixote_i_don_diego.jpg
Бележки

[1] Коментаторите си обясняват смисъла на това изречение с предположението, че селските къщи изглеждат по-обширни от градските поради широкия двор и стопанските сгради към тях.

[2] Начални стихове на един сонет, написан от Гарсиласо де ла Вега, любим поет на Сервантес.

[3] Според коментаторите този израз трябва да се тълкува по следния начин: „… чиято сила е в правдоподобното описание на подвизите на дон Кихот“.

[4] Може би поради болните си бъбреци той не е могъл да търпи обичайния колан от твърда кожа. Според други коментатори съществувало поверие, че тюленовата кожа лекува бъбречни заболявания.

[5] За богословски добродетели се смятали: вярата, надеждата и милосърдието, а за кардинални — благоразумието, справедливостта, мъжествеността и умереността.

[6] Легендарно същество, получовек-полуриба, фантастичен плувец. Легендата за него е възникнала в гр. Месина (Сицилия) през XV век. Според нея Николас непрекъснато прекосявал с плуване морето между Сицилия и Континента.

[7] Монасите от картезианския орден дават обет да пазят пълно мълчание. „Картезиански манастир“ е станало синоним на абсолютна тишина, на гробно мълчание.

[8] Дон Кихот цитира тук стих от сонета „Увенчаният в Кипър и Гаета“ от поета-импровизатор Хуан Баутиста де Вивар, много известен в епохата на Сервантес.

[9] Монтесинос е името на една доста голяма пещера в Ла Манча.

[10] Тук са всъщност изворите на река Гуадиана.