Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (106)

Глава петдесет и втора
в която се разказва за приключението на втората дуеня Долорида или Ангустиада^[1], наречена още доня Родригес

Сиде Амете разказва, че след като драскотините по лицето на дон Кихот заздравяха, той прецени, че животът, който водеше в замъка, противоречи на всички правила на рицарския орден, на който принадлежеше, и реши да замине за Сарагоса и да участва в предстоящите празненства, като се надяваше да извоюва доспехите, които се дават при подобни турнири като награда на победителя. И ето че един ден, когато седеше на масата с херцога и херцогинята и се готвеше да изпълни намерението си и да ги помоли да му позволят да замине, изведнъж през вратата на голямата зала влязоха най-неочаквано две жени (както после се установи), покрити целите от горе до долу в траурни наметала, и едната от тях се спусна към дон Кихот, просна се цяла на земята, прилепи уста до краката на рицаря и зарида така печално, тъжно и сърцераздирателно, че вся смут у всички, които я гледаха и слушаха. Домакините, макар и да помислиха, че сигурно прислужниците им са решили да се пошегуват с дон Кихот, все пак, като видяха как неудържимо въздиша, стене и ридае тази жена, взеха да се съмняват и колебаят. Най-сетне дон Кихот, обзет от състрадание, я вдигна от земята и я помоли да свали булото си и да покаже разплаканото си лице. Тя се подчини и тогава всички видяха нещо съвсем неочаквано — под булото се откри лицето на доня Родригес, дуенята на двореца, а другата жена в траур беше дъщеря й — тази, която бе прелъстил синът на селския богаташ. Всички, които я познаваха, се смаяха, а най-вече херцогът и херцогинята, защото, макар и да я смятаха за глупаво и добродушно същество, все пак не допускаха, че е способна да върши подобни лудости. Доня Родригес се обърна към господарите си и им каза:

— Благоволете, ваши превъзходителства, да ми разрешите да поговоря малко с този рицар, защото това ми е необходимо, за да се измъкна щастливо от затруднението, в което ме постави дързостта на един безчестен селяк.

Херцогът отговори, че й разрешава да говори с дон Кихот колкото си иска. Тогава тя се обърна към дон Кихот и му каза:

— Преди няколко дни ви разправих, смели рицарю, как един лош селянин се отнесе несправедливо и вероломно със скъпата ми и любима дъщеря, която, бедната, стои сега тук пред вас. Вие ми обещахте да се застъпите за нея и да поправите злото, което й беше причинено, но преди малко узнах, че възнамерявате да напуснете замъка и да се впуснете в приключенията, които Бог ви отреди. Затова бих желала, преди да потеглите на път, да предизвикате на дуел този див селяк и да го заставите да се ожени за дъщеря ми, за да изпълни думата си, която й е дал, преди да се погаври с честта й. Да разчитам по-нататък, че херцогът, моят господар, ще помогне, за да възтържествува правдата, ще рече да чакам брястът да роди круши, поради причини, които ви изложих поверително. Свършвам и дано Бог ви дава крепко здраве, за да не забравя и нас.

На тези думи дон Кихот отговори малко важно и надуто:

— Дуеня, спрете сълзите си или по-добре пресушете ги и спестете въздишките си — аз поемам върху себе си задължението да бъде дадено удовлетворение на вашата дъщеря, която по-добре щеше да постъпи, ако не беше повярвала тъй леко на любовни обещания, защото обикновено те лесно се дават, а мъчно се изпълняват. И тъй, с разрешение на моя сеньор, херцога, аз ще тръгна веднага да потърся този безчовечен момък, ще го намеря, ще го предизвикам на дуел и ако откаже да изпълни обещанието си, непременно ще го убия, защото главната повеля на моето звание е да прощавам на смирените и да наказвам надменните, което ще рече — да помагам на нещастните и да громя потисниците.

— Няма защо — отговори херцогът — да си давате, ваша милост, труд да търсите селянина, от когото се оплаква тази сеньора, нито пък е нужно ваша милост да ми искате разрешение, за да го предизвикате на дуел. Аз смятам, че той е вече предизвикан и поемам задължението да му съобщя за това, както и да го заставя да приеме дуела и да дойде да се бие тук в замъка, където ще посоча на двама ви място за двубой, спазвайки всички обичайни условия, които трябва да се съблюдават в подобни случаи, като запазвам за себе си правото на съдия над всеки един от вас, което е и дълг на всеки владетел, определящ място за дуел в пределите на своите земи.

— Щом като получих това ваше обещание и разрешението на ваше височество — каза дон Кихот, — заявявам още сега, че се отказвам този път от предимствата на благородното ми звание и слизам и се понижавам до ниското положение на оскърбителя, като се приравнявам с него и му давам възможност да се сражава с мене. Така че, макар и да отсъства, аз му обявявам дуел и го обвинявам, че е извършил зло, като е поругал честта на тази нещастница, която е била, а по негова вина вече не е, девица, и че трябва да изпълни думата си, която е дал, да й стане законен съпруг или да умре в боя.

В същия миг той сне ръкавицата си, хвърли я в средата на залата, а херцогът я вдигна и заяви отново, че приема дуела от името на своя васал и определя той да се състои след шест дни, на площада на замъка, оръжието да бъде обикновеното оръжие на рицарите — копие, щит, ризница и всички необходими други принадлежности, като всички те бъдат съответно прегледани и проверени от съдиите на дуела, за да се изключи всякаква хитрост, измама или магия. Но преди всичко нужно е тази почтена дуеня и тази безразсъдна девойка да поверят правото си на защита в ръцете на сеньор дон Кихот, иначе не ще може да се направи нищо и поканата за дуела ще остане без последствие.

— Аз му го поверявам — отговори дуенята.

— Също и аз — добави разплакалата, посрамена и смутена нейна дъщеря.

След като се уговориха по този начин, дамите в траур се оттеглиха. Херцогът започна да обмисля какво ще трябва да прави в случая, а херцогинята нареди да се отнасят занапред с двете дами не като с нейни прислужници, а като със знатни чужденки, дошли в замъка да търсят правосъдие. Дадоха им отделни стаи и им прислужваха като на гостенки, за голяма изненада на другите прислужнички, които се питаха докъде ще стигне глупостта и безсрамието на доня Родригес и на нейната непрокопсана дъщеря. Тъкмо в тази минута, сякаш за да направи още по-весело празненството и даде щастлив завършек на обяда, в залата влезе ненадейно пажът, който бе занесъл писмата и подаръците на Тереса Панса, жената на губернатора Санчо Панса. Неговото появяване зарадва много херцога и херцогинята, които горяха от нетърпение да узнаят новини и подробности от пътуването му. Те го обсипаха с въпроси, но пажът отговори, че не може да им каже всичко пред толкова хора, и то с малко думи, затова нека техни превъзходителства благоволят да му разрешат да отложи разказа си, когато останат насаме, а междувременно да се позабавляват с писмата. Той извади две писма и ги връчи на херцогинята. Едното носеше надпис — „Писмо за сеньора херцогинята, чието име и адрес не знам“, а другото — „До мъжа ми Санчо Панса, губернатор на остров Баратария — да му даде Господ здраве да живее повече от мене“.

Херцогинята не се стърпя, отвори веднага писмото, прочете го сама и като видя, че може да го прочете гласно, за да го чуят херцога и другите присъстващи, започна:

Писмо от Тереса Панса до херцогинята

„Голяма радост ми достави, сеньора, писмото, което ваше височество ми написахте. Наистина голямо беше желанието ми да го получа. Кораловият гердан е много хубав и ловджийският костюм на мъжа ми не му отстъпва в нищо. Всички в село се много зарадваха, че сте назначили моя съпруг Санчо за губернатор, макар че никой не вярва в това — главно свещеникът, бръснарят, маесе Николас, и Самсон Караско, бакалавърът. Но аз пет пари не давам за тях. Щом е вярно, нека всеки си говори каквото ще. При все това — да си кажа правичката, — ако не бяха коралите и дрехите и аз не бих повярвала, защото в наше село всички смятат мъжа ми за глупав и не могат да си представят какъв губернатор може да бъде този, който до вчера е пасъл кози. Нека Бог му помага и го напътства, като вижда, че децата му имат нужда от него.

Аз съм решила, мила сеньора, с позволението на ваша милост, да използвам — както се казва — щастието, което ме е споходило, като се настаня в каляска и замина за столицата, за да се пукнат от яд всички, които ми завиждат. Затова моля ваше превъзходителство да поръчате на мъжа ми да ми изпрати парици, и то повечко, защото в столицата разноските са големи — хлябът струвал цял реал, а месото — тридесет мараведи либрата — ужас! Ако пък той иска аз да не отида там, нека ми съобщи навреме, защото никак не ме сдържа на едно място. Приятелките и съседките пък ми казват, че ако отидем с дъщеря ми в столицата, наконтени и издокарани, по-скоро мъжът ми ще стане известен покрай мене, отколкото аз покрай него, тъй като всички ще се питат: «Кои са тия дами в каляската?» А лакеят ми ще отговаря: «Жената и дъщерята на Санчо Панса, губернатор на остров Баратария.» Така и Санчо ще се прослави, и аз ще се прочуя напук на всичко. Колко съжалявам, че тази година нямаме добра беритба на жълъди в наше село, но все пак пращам на ваше височество около половин крина, които сама събрах и избрах един по един в гората. Не можах да намеря по-едри, а искаше ми се да бъдат големи колкото яйца на камилски птици.

Не забравяйте, ваше пресветлейшество, да ми пишете, а аз ще имам грижа да ви отговоря и да ви съобщя и за моето здраве, и за всичко, което става в наше село, където аз ще продължа да моля Бога да пази ваше височество, а да не забравя и мене. Дъщеря ми Санча и синът ми целуват ръка на ваша милост.

Тази, която желае много повече да види ваша милост, отколкото да ви пише.

Ваша вярна

Тереса Панса“

Голяма беше насладата, която изпитаха всички, слушайки писмото на Тереса Панса, особено херцогът и херцогинята. Тя запита дон Кихот дали смята за уместно да отвори писмото, изпратено до губернатора, което според нея не можеше да не е великолепно. Дон Кихот отговори, че той сам ще го отвори, за да достави удоволствие на всички. Така и направи и ето какво прочетоха:

Писмо от Тереса Панса до мъжа й Санчо Панса

„Получих писмото ти, скъпи ми Санчо, и те уверявам и се кълна като християнка-католичка, че малко остана да полудея от радост. Видиш ли, мили, когато чух, че си губернатор, помислих, че ще умра от щастие, нали знаеш, че казват — както голямата скръб, така и внезапната радост могат да убият човека. А твоята дъщеря, Санчика, толкова много се зарадва, че без да се усети, си намокри полата. Пред очите ми лежеше костюмът, който ми изпрати, на шията ми висеше герданът от корали, подарък от херцогинята, в ръцете си държах писмата, а този, който ги донесе, стоеше пред мене — и все пак ми се струваше и си мислех, че всичко, което гледах и пипах, е сън. Кой можеше да си помисли, че един прост козар ще стигне дотам да стане губернатор на острови? Ти помниш, скъпи, какво казваше майка ми — човек трябва много да живее, за да види всичко. Казвам го, защото се надявам да видя още много неща, стига да поживея по-дълго. Не искам да склопя очи, преди да съм те видяла закупвач на данъци или бирник — вярно е, че който злоупотреби на тези длъжности, отива по дяволите, но затова пък винаги има и разполага с пари. Сеньора херцогинята ще ти съобщи за желанието ми да отида в столицата — помисли и ми съобщи какво мислиш, — ще гледам да не те посрамя, возейки се на каляска.

Свещеникът, бръснарят, бакалавърът, дори и клисарят не могат да повярват, че си губернатор, и казват, че всичко това е измислица или магия, каквито са и всички приключения на твоя господар дон Кихот. Самсон пък казва, че ще тръгне да те търси, за да ти избие от главата губернаторството, а на дон Кихот — лудостта от мозъка, но аз само се подсмивам, поглеждам си кораловия гердан и си мисля каква рокля да скроя за нашата дъщеря от твоя костюм.

Пратих малко жълъди на сеньора херцогинята, но ми се искаше да бъдат златни. Изпрати ми няколко огърлици от бисери, ако се носят в твоя остров.

Ето ти и някои новини от село: Беруека омъжи дъщеря си за един нищо и никакъв художник, който дойде в селото да рисува каквото му падне. Общинският съвет му поръча да нарисува кралския герб над вратите на кметството. Поиска два дуката, дадоха му ги в предплата и той работи осем дни. Накрай не можа да нарисува нищо и заяви, че не било за него да се занимава с дреболии. Той върна парите, но успя да се ожени благодарение на името си на способен занаятчия. Вярно е, че той заряза четката, улови мотиката и ходи на нивата като всички здрави и прави хора. Синът на Педро де Лобо взе всички научни степени, подстрига се и се готви да стане духовник, а Мингиля, внучката на Минго Силвато, като узна това, подаде жалба, защото той й бил дал дума да се жени за нея. Злите езици говорят, че тя била бременна от него, но той отрича решително.

Тази година маслините не родиха, а няма и капка оцет в цялото село. Оттук мина една рота войници. Отвлякоха пътем три нашенки, няма да ти кажа кои — може би ще се върнат и ще се намерят сигурно мъже, които да се оженят за тях, каквито и да са прегрешенията им.

Санчика плете дантели, получава на ден осем мараведи чиста печалба и ги събира в една кутия, за да си помогне за чеиза, но сега тя е вече дъщеря на губернатор и ти ще й дадеш зестра, без да има нужда тя да я изработи.

Чешмата на мегдана пресъхна, гръм падна върху бесилката — дай Боже да порази всички бесилки.

Чакам отговор на това ми писмо и твоето решение за отиването ми в столицата и дано Господ да ти даде да живееш повече от мене или колкото мене, защото не ми се иска да те оставя сам на този свят.

Твоя жена

Тереса Панса“

Писмата предизвикаха веселие, смях, похвали и възхищение, а като връх на всичко пристигна и куриерът, който носеше писмото на Санчо до дон Кихот. Прочетоха и него на глас и всички се позамислиха дали губернаторът в действителност е глупав. Херцогинята се оттегли, за да изслуша разказа на пажа за това, което му се беше случило в селото на Санчо, а той й разказа всичко подробно, без да пропусне и най-малката дреболия. После й предаде жълъдите и сиренето, което му бе дала Тереса, понеже било толкова хубаво, че превъзхождало дори трончонското^[2]. Херцогинята ги прие с най-голямо удоволствие и ние ще я оставим с тази й радост, за да разкажем как завърши губернаторството на Санчо Панса, цвят и огледало на всички островитянски губернатори.