Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета
за чудесата, които прехрабрият дон Кихот бе видял в дълбоката пещера Монтесинос и които са толкова величествени и толкова невероятни, че карат някои да смятат това приключение за апокрифно

quixote_218_don_quixote_razkazva.jpg

Беше четири часът следобед, когато слънцето, скрито зад облаци и пръскащо слаба светлина и умерени лъчи, позволи на дон Кихот да разкаже тихо и спокойно на своите пресветли слушатели[1] какво бе видял в пещерата Монтесинос. Той започна така:

— На около дванадесет или четиринадесет човешки ръста[2] дълбочина в подземието се открива надясно вдлъбнатина, толкова просторна, колкото да побере една голяма кола заедно с мулетата. Слаба светлина прониква дотам през пукнатини или дупки, които започват на самата повърхност на земята. Аз зърнах тази вдлъбнатина, това празно пространство в час, когато — завързан и увиснал на въжето — почнах да се уморявам и да се ядосвам, задето слизах в тази тъмнина без определен и сигурен път, и затова реших да вляза и да си почина. Виках ви да не спускате повече въже, но вие навярно не сте ме чули. Събрах спуснатото от вас въже, навих го на търкало и седнах на него замислен, съобразявайки какво да правя, за да стигна до дъното, след като нямаше вече кой да ме крепи и спуска. Както седях, потънал в тези мисли и съмнения, внезапно и против волята ми ме налегна много дълбок сън. След това, без да зная как, събудих се и се видях сред най-хубавата, приятна и прелестна поляна, каквато може да създаде природата или за каквато може да мечтае най-смелото човешко въображение. Отворих си широко очите, разтърках ги и видях, че не спя и че съм действително буден. При все това опипах главата и гърдите си, за да се убедя, че на поляната седя аз, а не някое измамно и призрачно видение, но и сетивата ми, и чувствата, и правилните разсъждения, които си правех, всичко ми доказваше, че там бях аз самият, както съм сега тук. Скоро пред очите ми изникна богат кралски дворец или замък, чиито стени бяха сякаш направени от чист, прозрачен кристал. Отвориха се две големи врати и през тях излезе и се запъти към мене един достопочтен старец, облечен в дълга мантия от морав плат, която се влачеше по земята. Раменете и гърдите му бяха покрити с наметка от зелен атлаз, каквато носят някои духовници, на главата си носеше миланска черна шапчица, а белоснежната му брада стигаше до пояса му. Не беше въоръжен и държеше в ръка броеница, чиито зърна бяха по-големи от орехи от средна величина, а всяко десето зърно беше голямо колкото яйце от камилска птица. Осанката му, вървежът му, цялата му тежка и величествена външност — всичко това поотделно и взето заедно ме смая и възхити. Старецът се приближи до мене, притисна ме първо в прегръдките си, после ми каза: „Дълги години вече чакаме, храбри рицарю дон Кихот де ла Манча, да те видим в тази омагьосана уединеност, за да разгласиш из света какво се крие в тази дълбока пещера, наречена пещерата на Монтесинос, в която си влязъл — подвиг, запазен само за твоето непобедимо сърце и твоята чудна смелост. Ела с мене, прославени сеньоре, искам да ти покажа чудесата, които крие този прозрачен замък, чийто алкайд[3] и главен постоянен пазач съм аз, защото аз съм самият Монтесинос, на името на когото е наречена пещерата.“ Щом ми каза, че е Монтесинос, аз го запитах вярно ли е това, което се разправя горе на земята, че бил изтръгнал от гърдите с малък кинжал сърцето на своя голям приятел Дурандарте и го поднесъл на възлюбената му Белерма, както му бил поръчал той миг преди да издъхне[4]. Монтесинос отговори, че всичко това е вярно, с изключение на кинжала, защото той не си послужил с кинжал — дори и малък, — а с добре наточена кама, остра като шило.

— Трябва да е била — прекъсна го Санчо — кама, изработена от Рамон де Осес, Севилеца.

— Не зная — продължи дон Кихот, — но сигурно не е, защото ножарят Рамон де Осес живя до неотдавна, а битката при Ронсесвалиес, където се е разиграла тази нещастна случка, се е състояла преди много години. Но тази поправка е без значение — тя нито изопачава, пито изменя истинността на историята.

— Така е — потвърди братовчедът, — продължавайте, ваша милост сеньор дон Кихот! Аз ви слушам с най-голямо удоволствие.

— С не по-малко удоволствие ви разказвам и аз — отговори дон Кихот. — И тъй, почтеният Монтесинос ме въведе в кристалния дворец, където в една ниска и извънредно прохладна зала — цяла от алабастър — имаше изкусно изработена мраморна гробница, върху която видях да лежи рицар в целия си ръст не от бронз, нито от мрамор или яспис, каквито ги има обикновено по гробниците, а от плът и кръв. Дясната му ръка (видя ми се малко космата и жилеста — знак на голяма сила) почиваше върху сърцето. Преди още да задам какъвто и да е въпрос, Монтесинос, като видя, че разглеждам учудено гробницата, каза: „Това е приятелят ми Дурандарте, цвят и огледало на храбрите и влюбени рицари на времето си. Подобно на мене и на много други рицари и дами, той лежи тук, омагьосан от Мерлин, прочутия френски[5] вълшебник, за когото се казва, че е бил син на дявола. Аз пък мисля, че не е бил син на дявола, но че е бил способен да надхитри и самия дявол. Защо и как ни е омагьосал, никой не знае, но ще дойде ден, когато тайната ще се разкрие, и, струва ми се, този ден не е далеч. Това, което ме най-много учудва, е, че зная (както зная, че сега е ден), че Дурандарте издъхна в ръцете ми и че след като умря, аз сам изтръгнах сърцето му, а то тежеше сигурно две либри, защото по мнението на естествениците този, който има голямо сърце, е надарен с по-голяма храброст от хората с малки сърца. Е добре, щом е тъй и щом този рицар е действително умрял, как може той сега от време на време да се оплаква и да въздиша, сякаш е още жив?“

Щом като Монтесинос млъкна, нещастният Дурандарте застена гръмко и проговори:

quixote_219_don_quixote_montesinos_i_durandarte.jpg

Братовчеде Монтесинос,

чуй последната ми воля!

Във момента на смъртта ми,

щом душата ми отлитне,

моето сърце вземи

и носи го на Белерма:

извади го от гръдта ми

с ножа си или с камата![6]

Когато чу тези думи, уважаемият Монтесинос падна на колене пред опечаления рицар и със сълзи на очи му каза:

— Скъпи братовчеде сеньор Дурандарте, аз изпълних вече това, което ми поръчахте в злочестия ден на нашето поражение — изрязах сърцето ви колкото можах по-изкусно, без да оставя ни най-малка частица от него в гърдите ви. Изчистих го с дантелена кърпичка и се отправих с най-голяма бързина към Франция, но преди това ви положих в земята и пролях толкова сълзи, че те ми стигнаха да измия ръцете си и да ги очистя от кръвта, която ги обля, когато ровех в гърдите ви. Ето още едно доказателство, скъпи братовчеде — в първото село, в което попаднах след тръгването ми от Ронсесвалиес, посипах с малко сол сърцето ви, за да не добие лош дъх и за да мога да го поднеса ако не свежо, то поне изсъхнало на сеньора Белерма, която заедно с вас, с мене, с оръженосеца ви Гуадиана, дуеня Руйдера, седемте й дъщери и двете племенници и много други ваши приятели и познати се намира тук, омагьосана вече от дълги години от мъдреца Мерлин. Макар да са се минали повече от петстотин години, никой от нас не е умрял, липсват само Руйдера, дъщерите и племенничките й. Те толкова много плакаха, че навярно от състрадание Мерлин ги е превърнал в езера, които в света на живите и в областта Ла Манча се наричат езерата на Руйдера. Седем от тях принадлежат на испанския крал, а езерата, в които са се превърнали двете племеннички, са владение на рицарите на религиозния орден, известен под името „Сан Хуан“. Вашият оръженосец Гуадиана, който също така оплакваше гибелта ви, бе превърнат в поток, който носи същото име. Когато той излязъл на повърхността на земята и видял слънцето на божия свят, толкова се разтъжил за вас, че наново потънал в недрата на земята. Но тъй като не е възможно един поток да се отклони от естественото си течение, той от време на време излиза навън и се показва на слънцето и на хората. Езерата, за които ви говорих, вливат водите си в него и той, превърнал се в река, носеща водите и на много други потоци, навлиза пълноводен и величествен в Португалия. Но през където и да мине, тази широка и величествена река навред показва своята скръб и печал. В нейните води се въдят само прости и блудкави, а не редки и вкусни риби, както в златистия Тахо. Всичко, което ви казвам сега, братовчеде, съм ви го казвал много пъти, но понеже не ми отговаряте, аз мисля, че не ме чувате или не ми вярвате и само Бог знае колко ме измъчва това. А сега нека ви съобщя някои новини, които ако не облекчат вашата скръб, то поне в никакъв случай няма да я увеличат. Знайте, че тук пред вас стои — отворете си очите и го вижте — великият рицар, за когото вълшебникът Мерлин е предсказал толкова неща — този дон Кихот де ла Манча, който отново и с по-голяма полза, отколкото в миналите векове, възкреси в днешно време забравеното вече странстващо рицарство и с чиято помощ и благосклонна подкрепа може би ще бъдем освободени от магията, защото великите дела са запазени за великите хора.

quixote_220_don_quixote_i_devoikite_v_traur.jpg

— Дори ако това не се случи — отговори опечаленият Дурандарте с тих и угаснал глас, — дори и да не се случи, братовчеде, аз пак ще кажа — търпение и нека отново разбъркаме картите[7]!

Той се обърна настрана и потъна в обичайното си мълчание, без да каже ни дума повече.

В този миг се чуха силни викове и вопли, а едновременно с тях дълбоки стенания и сподавени въздишки. Обърнах глава и видях през кристалните стени да минава в друга зала шествие от две редици прекрасни девойки, всички траурно облечени — с бели тюрбани на главите, по турски обичай. Зад девойките вървеше една сеньора (изглеждаше, че е такава, защото пристъпяше тежко), която бе също облечена в черно и носеше бяло було, толкова дълго и широко, че се влачеше по земята. Тюрбанът й беше два пъти по-голям от най-големия тюрбан на която и да е от другите. Тя имаше сключени вежди, леко чип нос, голяма уста, но червени устни. Когато ги отваряше от време на време, се виждаха зъбите й — редки и неравни, но бели като белени бадеми. В ръката си носеше тънка кърпичка и в нея, доколкото можах да видя, едно сърце, едно сърце — изсъхнало и сбръчкано като плът на мумия. Монтесинос ми каза, че всички тези девойки в шествието са прислужнички на Дурандарте и на Белерма, омагьосани и те като господарите си, и че последната, която носеше сърцето в кърпичката, е сеньора Белерма. Четири дни през седмицата тя и прислужничките й устройват това шествие и пеят или по-скоро плачат и нареждат над тялото и злочестото сърце на Дурандарте. Той добави, че ако Белерма ми се е видяла малко грозничка, а не толкова хубава, както се разправя за нея, то е поради тревожните нощи и още по-тревожните дни, които тя прекарва като омагьосана, и това личи от кръговете под очите й и болнавия цвят на лицето й. Защото нейната бледнина и кръгове под очите не са във връзка с обикновените месечни неразположения у жените, защото от месеци, дори години те са престанали у нея, а са причинени от мъката, която изпитва нейното сърце при гледката на другото сърце, което носи постоянно в ръцете си и което й спомня винаги за злата участ на рано загиналия й любовник. Ако не беше това, едва ли можеше да се сравни с нея по хубост, изящност и гиздавост дори великата Дулсинея дел Тобосо, толкова прочута по нашите краища, пък и в целия свят.

— Стойте, сеньор дон Монтесинос — казах аз тогава. — Разкажете историята такава, каквато си е. Вие знаете, че сравненията са неприятни и няма защо да се сравнява едно лице с друго. Несравнимата Дулсинея дел Тобосо си е такава, каквато е, а сеньора Белерма — каквато е и каквато е била — и толкова.

На това той отговори:

— Сеньор дон Кихоте, моля ваша милост да ме извините. Признавам, че сбърках и неправилно постъпих, казвайки, че едва ли Дулсинея дел Тобосо би могла да се сравни със сеньора Белерма. Ако аз по някакъв признак (и аз не знам по какъв) бях разбрал, че ваша милост сте нейният рицар, щях по-скоро да си прехапя езика, отколкото да я сравнявам с когото и да било, освен ако не сторех, разбира се, това със самото небе.

Удовлетворението, което ми даде по този начин великият Монтесинос, успокои сърцето ми, което бе обзето от силно вълнение, когато чух да сравняват моята сеньора с Белерма.

— Чудя се все пак — каза Санчо — как ваша милост не се нахвърлихте върху това старче и не му строшихте костите и оскубахте брадата, та да не остане косъм неоскубан.

— Не, приятелю Санчо — отговори дон Кихот, — не ми приличаше да направя това, защото всички сме длъжни да почитаме старите хора, дори и да не са рицари, а какво остава, когато са рицари, и то омагьосани. Аз знам добре, че през целия ни по-нататъшен разговор никой никому не остана длъжен.

Тогава студентът каза:

— Аз не разбирам, сеньор дон Кихот, как можахте в толкова малко време, докато стояхте там долу, да видите толкова неща и толкова много да слушате и говорите.

— Колко време мина, откакто слязох? — запита дон Кихот.

— Малко повече от час — отговори Санчо.

— Не може да бъде — възрази дон Кихот, — защото там три пъти поред се мръкна и съмна, така че — по моя сметка — аз прекарах цели три дни в тези отдалечени и скрити от погледа ни места.

— Господарят ми казва навярно истината — каза Санчо. — Щом като всичко, което му се е случило, е станало по магия — може би и времето, което на нас се струва един час, да е изглеждало там като три дни и три нощи.

— Така трябва да е — рече дон Кихот.

— А ядохте ли нещо през цялото това време, сеньор? — запита студентът.

— Нито хапка — отговори дон Кихот, — но и никакъв глад не изпитах.

— А омагьосаните ядат ли? — запита пак студентът.

— Не, не ядат — отговори дон Кихот, — нито ходят по голяма нужда, макар да се смята, че им растат ноктите, косите и брадата.

— Но не спят ли те, сеньор? — запита Санчо.

— Разбира се, не — отговори дон Кихот. — Поне през тези три дни, които прекарах с тях, нито те мигнаха, нито аз.

— Тъкмо тук й е мястото — възкликна Санчо — на пословицата: „Кажи ми с кого дружиш, за да ти кажа кой си“. Ваша милост сте се срещали с омагьосани, които не ядат и не спят — какво чудно тогава, че не сте яли и спали, докато сте били с тях? Но ще ви призная нещо и моля да ми простите — Бог да ме убие (насмалко щях да кажа дявол да ме убие), ако вярвам думица от всичко, което казахте.

— Как тъй не вярвате? — попита студентът. — Нима сеньор дон Кихот може да лъже? Но дори и да иска да излъже, пак не би имал време да измисли и съчини цял милион лъжи.

— Аз не смятам, че моят господар лъже.

— Тогава какво смяташ? — запита дон Кихот.

— Смятам — отговори Санчо, — че онзи Мерлин или онези вълшебници, които са омагьосали цялата тълпа, която казахте, че сте видели и посетили там долу, са ви повлияли и са втълпили в главата ви цялата тази басня, която ни разказахте вече, и всичко, което тепърва ще ни разкажете.

— Всичко това би могло да бъде така, Санчо — възрази дон Кихот, — но не е така в действителност, защото всичко, което разказах, аз видях със собствените си очи и пипнах със собствените си ръце. Но какво ще кажеш, като чуеш сега, че между другите безбройни чудеса, които ми показа Монтесинос (и които ще ти разправя едно по едно, като им дойде редът, по време на нашето пътуване, тъй като сега не е удобно), бяха и трите селянки, които припкаха и скачаха като кози по онези прелестни поляни? Щом ги видях, познах, че една от тях е несравнимата Дулсинея дел Тобосо, а другите две — същите селянки, които я придружаваха и които срещнахме на излизане от Тобосо. Попитах Монтесинос дали ги познава, той ми отговори, че не знае кои са, но мисли, че са някои омагьосани знатни сеньори, които са се появили отскоро по тези поляни. Той добави, че не трябва да ме учудва, защото по същите места има и много други дами от минали и сегашни векове, омагьосани и превърнати в различни странни образи, и че той познал между тях кралица Хинебра и дуенята й Кинтаньона, същата, която поднесла вино на Ланселот, когато пристигнал от Британия.

Санчо, като чу своя господар да говори тези неща, стори му се, че или ще изгуби ума си, или ще умре от смях, понеже знаеше добре цялата истина по мнимото омагьосване на Дулсинея — нали той беше и вълшебникът, и единственият свидетел! След като за сетен път се убеди, че господарят му е побъркан и напълно изумял, той се обърна към него с думите:

— В лош ден, в още по-лош час и в злополучен миг се спуснахте, ваша милост, скъпи мой господарю, в онзи свят и в не добро време сте срещнали сеньор Монтесинос, който ви върна при нас в това състояние. Добре си бяхте, ваша милост, тук горе с целия си ум, както ви го е дал Господ, поучавайки ни и давайки ни съвети на всяка крачка, а не както сега — да ни разправяте най-големите глупости, които могат да се измислят.

— Добре те познавам, Санчо — рече дон Кихот, — та не обръщам внимание на думите ти.

— Нито аз на вашите — отвърна Санчо, — пък ако ще да ме пребиете от бой и убиете за всичко, което ви казах и ще ви кажа. Не ви вярвам, освен ако не се вразумите и не промените разказа си. Но кажете ми, ваша милост, докато не сме още нарушили мира, как и по какво познахте сеньората наша господарка? И ако сте я заговорили, какво ви каза и какво ви отговори тя?

— Познах я по това — отговори дон Кихот, — че беше облечена така, както в деня, когато ми я показа. Заговорих й, но тя не ми отговори нищо, обърна ми гръб и избяга така бързо, че и стрела не би я догонила. Искаше ми се да се спусна по следите й и щях да го сторя, ако Монтесинос не ме посъветва да не го правя, защото щяло да бъде напразно, а освен това наближаваше часът, в който трябваше да изляза от пещерата. Каза ми също, че след време ще ми съобщи какво трябва да се направи, за да бъдат освободени от магия той, Белерма, Дурандарте и всички други, които бяха с него. Но от всичко, което видях там, най-много ме наскърби следното — когато Монтесинос ми говореше, до мене се приближи отстрани, без да я забележа, една от двете другарки на нещастната Дулсинея и ми каза с просълзени очи и с тих, развълнуван глас:

— Моята сеньора, Дулсинея дел Тобосо, целува ръцете на ваша милост и моли ваша милост да бъдете милостив и да й съобщите как сте и тъй като тя се намира в голяма нужда, моли също ваша милост най-настойчиво да благоволите да й заемете срещу тази нова памучна фуста, която ви нося като залог, пет-шест реала или колкото ваша милост имате, а тя ви дава честната си дума, че ще ви ги върне в най-скоро време.

— Тази молба ме изненада и учуди, ето защо се обърнах към сеньор Монтесинос и го запитах:

— Възможно ли е, сеньор Монтесинос, знатните омагьосани личности да изпадат в нужда?

— Вярвайте ми, ваша милост сеньор дон Кихот де ла Манча, че това, което наричаме нужда, се чувства навред, навсякъде се шири и всекиго засяга, та не прощава и на самите омагьосани. А щом сеньора Дулсинея дел Тобосо е изпратила човек да ви иска тези шест реала и залогът, както изглежда, е добър, не ви остава друго, освен да й ги дадете, защото сигурно се намира в много затруднено положение.

— Залога няма да взема — отговорих аз, — нито мога да й дам колкото иска, защото имам у себе си само четири реала.

Дадох й ги (това бяха парите, които ти, Санчо, ми даде завчера, за да раздавам милостиня на бедните из пътя) и й казах:

— Кажете, скъпа приятелко, на вашата господарка, че истински страдам за това, че е притеснена и че бих желал да бъда Фукар[8], за да я освободя от всякакви лишения. Предайте й също, че нито мога, нито трябва да се чувствам добре, щом не мога да се радвам на приятната й външност и на разумните й думи, и че от все сърце я моля да благоволи да се покаже и разговаря със своя предан слуга и изтерзан рицар. Кажете й също, че някой ден ще чуе, че съм дал обет и клетва, каквито беше дал и маркиз Де Мантуа, когато — решен да отмъсти за племенника си Балдуин, когото намерил издъхващ в планината — се бе зарекъл да не яде хляб на постлана трапеза и да не върши други празни работи, докато не си отмъсти. Така и аз ще се закълна да не намеря покой и да бродя по четирите краища на света с повече ревност и от тази на инфанта Педро Португалски[9], докато не успея да я освободя от магия.

— Да — отговори девойката, — не само това, но и много повече дължите, ваша милост, на моята сеньора.

И като взе четирите реала, вместо да ми се поклони, тя така подскокна, че се издигна повече от две вари[10] височина.

— О, Боже Господи! — провикна се тогава Санчо. — Как са възможни такива неща по света и толкова голяма ли е силата на вълшебниците и на магиите, че са сменили здравия разум на моя господар със самата лудост! О, сеньор, сеньор, елате, за Бога, на себе си, помислете, ваша милост, за честта си и не давайте вяра на тези глупости, които разслабват и побъркват ума ви.

— Ти говориш така, Санчо, защото ме обичаш — каза дон Кихот, — но понеже нямаш опитност, всичко, което е по-трудно за разбиране, ти се вижда невъзможно. Но ще мине време — както ти казах — и ще ти разправя някои неща от тези, които видях там долу и тогава ти ще повярваш и в това, което току-що ти разказах, а то е самата истина, която не търпи нито спорове, ни възражения.

quixote_221_montesinos.jpg
Бележки

[1] „Пресветли слушатели“ — обръщение, взето от тържествени академични речи на латински.

[2] Estado — човешки ръст — мярка за дължина при измерване дълбочината на кладенци.

[3] Виж част I, гл. 2.

[4] Епизод от романса за Дурандарте.

[5] Всъщност според легендата Мерлин не е бил французин, а англичанин от Уелс.

[6] Сервантес е свързал тук стихове от два романса, като е прекроил последните два стиха.

[7] На испански — paciencia y barajar — което е нещо подобно на българското „търпение-спасение“, но barajar значи буквално размесване на картите — нещо, което дава повод на студента в XXIV глава да прави своеобразно „научно“ заключение. Ето защо се наложи буквалният превод на този израз.

Този израз се е употребявал при игра на карти за успокоение на този, който е губел.

[8] Става дума за „Фугер“, най-богатата банкерска къща в Европа, със седалище в Аугсбург и клонове в Испания и други страни, която е авансирала суми на испанските крале от епохата. През 1535 година тази фирма получила дори правото да сече свои монети.

[9] Педро Португалски — брат на крал Енрике Мореплавателя, сам известен на времето си мореплавател, станал легендарен с пътешествията си.

[10] Виж част I, глава 39.