Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и пета
за това, което се случи на Санчо по пътя, и за други още невиждани неща

quixote_302_sancho_padnal.jpg

Разговорът с Рикоте забави Санчо и той не можа да стигне същия ден в замъка на херцога — на половин левга оттам го свари тъмна и непрогледна нощ. Понеже беше лято, той не се обезпокои много и се отби от пътя, за да изчака утрото. Но злата му и нещастна съдба отреди друго. Тъкмо когато търсеше място, за да се разположи по-удобно, той се провали заедно със Сивчо в някакво дълбоко и много тъмно подземие, намиращо се сред някакви съвсем стари постройки. Докато падаше, той се помоли от все сърце на Бога, защото се страхуваше, че ще пропадне до дъното на бездната. Но не излезе така. На малко повече от три човешки ръста дълбочина Сивчо стъпи на земя и Санчо остана върху него напълно невредим. Опипа се навред по тялото и затаи дъх, за да види дали е здрав, или е пострадал някъде. Като се увери, че е здрав и читав и че нищо му няма, не намери думи да благодари на Господа-Бога за неговата милост, защото наистина бе помислил, че се е разбил на хиляди парчета. Опипа също и стените на подземието, за да види дали ще може да се измъкне от него без чужда помощ, но стените бяха гладки и без всякаква издатина. Това уплаши много Санчо, особено когато чу, че Сивчо тихичко и жално пъшка, а магарето не се оплакваше току-тъй — при падането си наистина бе се зле ударило.

— Ах! — възкликна тогава Санчо Панса. — Какви ли не най-неочаквани нещастия сполетяват на всяка стъпка тези, които населяват този греховен свят! Кой би казал, че човекът, който управляваше вчера остров и заповядваше на слуги и васали, ще попадне днес жив погребан в едно подземие, без да има кой да го отърве и без нито един слуга и васал да дойде да му помогне? Писано ни е, и на мене, и на магарето ми, да умрем тук от глад, ако не загинем и по-рано — то утрепано и пребито, а аз от мъки и терзания. Да беше ми проработил поне късметът като на господаря ми дон Кихот де ла Манча, когато се спусна и слезе в пещерата на онзи омагьосан Монтесинос, където намери кой да го нагости по-добре, отколкото в собствената му къща, защото там, той сякаш се озова направо на сложена трапеза и постлано легло и видя хубави и успокоителни видения, а аз ще видя тук, както ми се струва, само жаби и змии. Горко ми, докъде ме докараха моята лудост и прищевки! Оттук ще измъкнат костите ми, когато на небето бъде угодно да ме открият — чисти, бели, изглозгани, заедно с костите на моя Сивчо, и по тях може би ще се сетят кои сме, ако не всички, то поне тези, които знаят, че никога Санчо Панса не се е делил от магарето си, нито магарето му — от Санчо Панса. Горко ни — повтарям, — злата съдба не пожела да си умрем в родното село всред близките си! Ако не се намереше там лек за нашето нещастие, поне щеше да има кой да ни пожали и да ни затвори очите в последния миг. О, другарю и приятелю мой, колко зле ти се отплащам за вярната ти служба! Прости ми и помоли съдбата, както ти си знаеш, по твоему, да ни избави от тази беда в която попаднахме и двамата, а аз обещавам да сложа лавров венец на главата ти, за да заприличаш на увенчан поет, и да ти давам двойна дажба зоб.

quixote_303_sancho_stanal.jpg

Така се вайкаше Санчо, а магарето му го слушаше, без да му отвърне нито дума, толкова измъчено и изтерзано беше то, бедното! След като прекараха цялата нощ в горчиви оплаквания и жалби, най-сетне се съмна и при светлината и блясъка на деня Санчо видя, че е съвсем невъзможно да се излезе от този кладенец без чужда помощ. Той започна наново да се вайка и вика, с надежда да го чуе някой, но виковете му останаха глас в пустиня, защото никъде наоколо нямаше жив човек. Тогава той окончателно реши, че е загубен. Сивчо лежеше по гръб и Санчо Панса му помогна да се изправи, макар че едва се държеше на краката си. Той извади от дисагите — които бяха паднали с тях в трапа — къс хляб[1] и го подаде на магарето, което го прие с голяма благодарност, а Санчо му каза, сякаш то можеше да го разбере:

— Има ли хляб, всички болки се понасят по-леко.

В този миг той съзря на една от стените дупка, през която човек можеше да се провре, като се понаведе и свие. Санчо се доближи, запълзя по корем, вмъкна се в дупката и видя, че тя се разширява и води към някакво друго подземие. Забеляза го, защото през това, което човек би нарекъл покрив, се провираше слънчев лъч и позволяваше да се видят известни подробности. Като разгледа обстойно всичко, той се върна при магарето и почна да разкъртва с камък пръстта около отвора. Скоро го разшири толкова, колкото бе нужно, за да се провре лесно магарето. Хванал Сивчо за оглавника, тръгна напред в пещерата, за да види дали няма да намери на другия й край някакъв изход. Той вървеше ту в полумрак, ту в пълна тъмнина, но и в единия, и в другия случай страхът не го напускаше нито за миг.

— Всемогъщи Боже! — си казваше той. — Това, което е за мене злополука, за господаря ми дон Кихот щеше да бъде чудесно приключение. За него тези дълбочини и скривалища щяха да бъдат цъфнали градини и дворци на Галиана[2] и той щеше да се надява да излезе от тези мрачни теснини на някоя разцъфтяла поляна. А аз, злочестият, без вещо напътствие и с беден дух, чакам на всяка стъпка да се отвори изневиделица под краката ми друго подземие, по-дълбоко от първото, и да ме погълне окончателно. Добре дошло, зло, стига да си само.

Вървейки така и погълнат от тези мисли, на Санчо му се стори, че бе извървял малко повече от половин левга, когато забеляза смътна светлина — като че ли дневната, която проникваше отнякъде и му подсказваше, че този път, който той бе започнал вече да смята, че води към другия свят, водеше все пак нанякъде.

Тук Сиде Амете Бененхели напуска Санчо и се връща при дон Кихот, който чакаше развълнуван и доволен предстоящия дуел с прелъстителя на дъщерята на доня Родригес, за да отмъсти за обидата и оскърблението, които й бяха така подло нанесли. Излязъл една заран да се поупражни в тънкостите на двубоя и да се подготви за него, тъй като бе определен за следващия ден, препускащият или по-скоро щурмуващ Росинант се озова изведнъж тъй близко до отвора на подземие, което наподобяваше пещера, че ако дон Кихот не беше му дръпнал силно юздите, той щеше сигурно да се строполи в него. Спря го със сетни сили и едва не падна. Поприближи се още малко и без да слезе от коня, почна да разглежда тази дупка. Но докато я разглеждаше, чу, че някой вика вътре. Вслуша се внимателно и успя да долови следните думи:

— Ей, вие там горе! Няма ли да се намери някой християнин или някой милосърден рицар да ме чуе и да се смили над един жив погребан грешник, над един нещастен развенчан губернатор?

На дон Кихот се стори, че чува гласа на Санчо Панса и това го учуди и смая. Викна и той тогава, колкото му глас държеше:

— Кой е там долу? Кой се оплаква?

— Кой друг може да бъде тук и кой може да се оплаква — отговори гласът, — ако не злочестият Санчо Панса, губернатор за своя беда и зла участ на остров Баратария, бивш оръженосец на славния рицар дон Кихот де ла Манча?

Щом чу това, дон Кихот се учуди още повече и страхът му нарасна, тъй като му мина през ума, че Санчо Панса е сигурно умрял и грешната му душа се измъчва долу. Обладан от тази мисъл, той каза:

— Заклинам те във всичко, в което мога да се закълна като християнин-католик — кажи ми кой си ти и ако си страдаща душа, кажи ми, какво искаш да направя за тебе? Щом в задълженията ми влиза да подкрепям и покровителствам нуждаещите се на този свят, не мога да не се чувствам задължен да помагам и подкрепям и нуждаещите се от онзи свят, които не могат да си помогнат сами.

— По начина, по който ваша милост ми говорите — отвърна гласът, — вие сте сигурно моят господар дон Кихот де ла Манча, пък и съдейки по гласа ви, несъмнено това сте вие.

— Да, аз съм дон Кихот — отвърна рицарят, — който има за дълг да подпомага и подкрепя нуждаещите се, били те живи или мъртви. Затова кажи кой си ти, дето така ме смая? Ако си моят оръженосец Санчо Панса и ако си умрял, а дяволите още не са те прибрали и по Божа милост си попаднал в чистилището, нашата Света майка римокатолическата църква има достатъчно средства да те извлече от сегашните ти мъки, а и аз, от своя страна, ще се застъпя пред нея, доколкото ми позволяват силите. Но не се бави повече, обясни се най-сетне и ми кажи кой си.

— Кълна се в Бога и в който и светец да пожелаете, ваша милост — отговори гласът, — кълна ви се, сеньор дон Кихот де ла Манча, че аз съм вашият оръженосец Санчо Панса и че никога досега в живота си не съм умирал. Напускайки обаче губернаторството поради съображения и причини, които изискват повече време, за да бъдат изложени, паднах снощи в това подземие, където се намирам сега заедно със Сивчо, а той ще потвърди истинността на моите думи, тъй като е съгласен с мен.

И — о, чудо — магарето сякаш разбра думите на Санчо и почна да реве тъй силно, че екна цялото подземие.

— Отличен свидетел! — рече дон Кихот. — Познах му рева, като че ли ми е роден син, пък и твоя глас също, приятелю Санчо. Почакай ме — ще отида в замъка на херцога, който е тук наблизо, и ще доведа хора да те измъкнат от това подземие, където са те тикнали сигурно греховете ти.

— Идете, ваша милост — рече Санчо, — и се върнете скоро, за Бога, защото не мога повече да стоя тук жив погребан, а и умирам от страх.

Дон Кихот го остави и отиде в замъка да разкаже на херцога и херцогинята случката със Санчо. Те се учудиха много, макар и веднага да се сетиха, че е паднал навярно в някой от входовете на подземния ход, който съществуваше от незапомнени времена. Не можаха да разберат само как е напуснал губернаторството, без те да бъдат уведомени за неговото пристигане. Така или иначе, събраха много хора, взеха със себе си различни въжета и с големи усилия измъкнаха Санчо и Сивчо от непрогледния мрак на светлината на слънчевия ден. Един студент видя всичко това и каза:

— Ето как трябва да излизат от губернаторствата си всички лоши губернатори, точно както излиза този грешник от недрата на пропастта — умиращ от глад, бледен и както ми се вижда, без стотинка в джоба.

Санчо го чу и каза:

— Има вече осем или десет дни, приятелю мърморко, откакто поех управлението на острова, който ми дадоха, а през това време дори един час не ядох хляб до насита. Лекари ме преследваха, врагове смазваха кокалите ми, нямах време нито да взема подкупи, нито да прибера данъци, а щом е тъй, не съм заслужил, струва ми се, да изляза по този начин. Но човек предполага, а Господ разполага и само Господ знае кое е най-доброто за нас и кому какво се пада. Какъвто е вятърът, такова е и времето и никой да не казва: „Няма да пия от тази вода“. Човек си мисли, че ще намери сланина, пък не може да открие дори и куката, на която тя виси. Господ ме разбира и това ми стига. Млъквам, макар че мога още много да говоря.

— Не се сърди, Санчо — каза дон Кихот, — и не се ядосвай за това, което ще чуеш да говорят хората, защото то би значело да се ядосваш безкрай! Съвестта ти да е чиста, пък нека те си приказват! Да искаш да вържеш лошите езици, е все едно да искаш да сложиш на откритото поле врати. Ако губернаторът напусне службата си забогатял, казват, че е крадец, а напусне ли я беден — казват, че е глупак и простак.

— Този път — отговори Санчо — навярно ще ме нарекат по-скоро глупак, отколкото крадец.

Разговаряйки така, те стигнаха, заобиколени от дечурлига и от цяла тълпа хора, в замъка, където херцогът и херцогинята чакаха вече дон Кихот и Санчо в една галерия. Санчо не пожела да се качи да види херцога, преди да нареди Сивчо в конюшнята, казвайки, че магарето прекарало много зле подслонено последната нощ. След това той отиде да се представи на господарите си, падна на колене пред тях и каза:

— Сеньори, по желание на ваши височества и без никаква заслуга от моя страна аз отидох да управлявам вашия остров Баратария, в който гол влязох и ето ме, че и гол излязох от него — нито загубих, нито спечелих. Дали съм добре или зле управлявал — имаше свидетели и те са свободни да кажат каквото желаят. Разреших спорове, разгледах дела и през цялото време умирах от глад, защото такава беше волята на доктор Педро Ресио, родом от Тиртеафуера, островитянски и губернаторски лекар. Нападнаха ни врагове посред нощ и голяма бе опасността, на която бяхме изложени, но хората от острова казват, че са запазили свободата си и постигнали победа благодарение на юначността на моята десница. Нека Бог им дава толкова здраве, колкото истина има в тези техни думи! През цялото време аз претеглях задълженията и тежестите, свързани с губернаторската служба, и намерих, че моите плещи не могат да ги понесат — нито са бреме за гърбината ми, нито дрехи по моя мярка. Така преди губернаторството да ме изхвърли, захвърлих го аз и вчера заран напуснах острова така, както го заварих — със същите улици, къщи и стрехи, които имаше, когато влязох в него. От никого не поисках пари назаем, нито пък спечелих стотинка и макар че мислех да издам някои полезни наредби, не издадох нито една от страх, че няма да се спазват, а не спазват ли се те, все едно е дали си ги издал, или не. Напуснах острова, както казах, придружен само от Сивчо, паднах в едно подземие и тръгнах из него, докато тази сутрин, когато изгря слънцето, видях изхода му, но не беше така лесно да се излезе и ако небето не ми беше пратило господаря ми дон Кихот, щях да си остана там до края на света. Така че, сеньори херцог и херцогиня, пред вас е сега вашият губернатор Санчо Панса, който успя да разбере през тези десет дена на своето губернаторство, че и пукната пара не дава вече да бъде губернатор не на един остров, а и на целия свят. Убеден в това, аз целувам краката на ваши милости. Направих също като децата, които играят на „изскочи от редицата, и аз ще скоча на твое място“. Изскочих от губернаторството и се връщам на служба при моя господар дон Кихот, защото, макар че при него ям хляба си сред тревоги, поне го ям до насита. Това е за мене важно, а все ми е едно дали ми се поднасят моркови или яребици.

С тези думи Санчо завърши дългата си реч, а през цялото време дон Кихот се боеше да не би да изтърси хиляди глупости. Като видя колко малък беше техният брой, той благодари тихомълком на небето, а херцогът прегърна Санчо и му каза, че съжалява, задето е напуснал тъй скоро губернаторството, но че ще нареди да му се даде във владенията му друга, не толкова тежка и по-доходна служба. Прегърна го и херцогинята и заповяда да го нагостят хубаво, защото изглеждаше изтощен и премалял.

quixote_304_sancho_hodi.jpg
Бележки

[1] Читателят помни, че Санчо напусна острова само с половин хляб и че го даде на поклонниците.

[2] Галиана е била мавърска принцеса, за която баща й издигнал в Толедо, на брега на Тахо, великолепен дворец, заобиколен с градини.