Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (126)

Глава седемдесет и втора
за това как дон Кихот и Санчо стигнаха в селото си

Дон Кихот и Санчо прекараха целия ден в хана на онова село, очаквайки нощта, за да довърши единият бичуването си на открито поле, а другият да види края му, който означаваше и изпълнение на всичките му желания. По едно време пред хана пристигна пътник на кон, придружен от трима-четирима слуги, един от които се обърна към този, който изглеждаше да им е господар, и каза:

— Тук ще можете, ваша милост сеньор дон Алваро Тарфе, да си отпочинете. Ханът изглежда чист и прохладен.

Като чу това, дон Кихот каза на Санчо:

— Знаеш ли, Санчо, струва ми се, че когато прелиствах онази книга с втората част на моята история, срещнах някъде в нея името на дон Алваро Тарфе.

— Възможно е — отговори Санчо. — Нека слезе от коня си и тогава ще го разпитаме!

Конникът слезе и ханджията го настани в едно малко помещение срещу стаята на дон Кихот, украсено и то с нарисувани драперии. Новодошлият облече летни дрехи и излезе на закритата галерия на хана, която беше обширна и прохладна. Като видя дон Кихот, който също се разхождаше там, той го запита:

— Накъде пътувате, ваша милост сеньор благороднико?

Дон Кихот отговори:

— Отивам в родното си село, което е тук наблизо. А ваша милост накъде?

— Аз сеньор — каза пътникът, — отивам в Гранада, където съм роден.

— Чудесен град! — отвърна дон Кихот. — Но бъдете любезен да ми кажете името си, защото за мене е толкова важно да го науча, че сам не зная как по най-подходящ начин да ви запитам.

— Казвам се дон Алваро Тарфе — отговори пътникът.

А дон Кихот рече:

— Ваша милост трябва да сте сигурно същият дон Алваро Тарфе, за когото се говори във втората част на „Историята на дон Кихот де ла Манча“, излязла наскоро от печат и издадена от един съвременен автор.

— Да, аз съм — отговори пътникът, — а дон Кихот, героят на историята, беше мой голям приятел. Аз именно съм този, който го измъкна от селото му или поне го подбуди да отиде на турнира в Сарагоса, закъдето се бях запътил. Право да си кажа, правил съм му големи приятелски услуги и между другото го спасих от това да го нашиба по гърба палачът, защото беше прекалено дързък.

— А сега кажете ми, ваша милост сеньор дон Алваро, намирате ли някаква прилика между мене и този дон Кихот, за когото говорите?

— Ни най-малка — отговори дон Алваро.

— А този дон Кихот — запита нашият рицар — не водеше ли със себе си оръженосец на име Санчо Панса?

— Да, водеше — отговори дон Алваро, — и макар че този оръженосец да минаваше за голям шегобиец, не чух от него нито една остроумна дума.

— Напълно ви вярвам — обади се Санчо, — защото всекиму не е дадено да бъде остроумен. А този Санчо, за когото говорите, ваша милост сеньор, трябва да е някой голям нехранимайко, глупак и крадец, защото истинският Санчо съм аз и моите шеги се сипят като дъжд. Ако не вярвате, можете да проверите — тръгнете след мене и вървете поне една година, и ще видите как ги ръся на всяка стъпка, такива едни и толкова много, че без да знам често пъти какво казвам, всички, които ме слушат, се смеят. А истинският дон Кихот де ла Манча, прочутият, храбрият, умният, влюбеният, отмъстител на обидените, покровител на малолетни и сираци, закрилник на вдовиците, гибел за девиците^[1], единствена господарка на чието сърце е несравнимата Дулсинея дел Тобосо — този сеньор стои тук пред вас и е мой господар. Всеки друг дон Кихот и всеки друг Санчо са измама и бълнувания в просъница.

— Вярвам ви, честна дума — отговори дон Алваро, — защото в малкото думи, които казахте, има повече остроумие, отколкото във всичко, което съм слушал да казва другият Санчо, а той говореше страшно много! Той беше по-скоро лаком, отколкото сладкодумен и повече глупец, отколкото духовит. Сигурен съм, че магьосниците, които преследват дон Кихот добрия, са намислили да преследват и мене с дон Кихот лошия. Не зная наистина какво да кажа — готов бях да се закълна, че съм го оставил на лечение в Дома на нунция^[2] в Толедо, а ето че сега се явява неочаквано пред мене друг дон Кихот, макар и съвсем различен от първия.

— Не зная — рече дон Кихот — дали съм добрият, но мога да кажа, че не съм лошият. За доказателство на това съобщавам на ваша милост, сеньор дон Алваро Тарфе, че никога в живота си не съм бил в Сарагоса. Напротив, като чух, че този мним дон Кихот присъствал на турнира в този град, не пожелах да отида там, за да изоблича пред всички в лъжа автора на книгата, а продължих направо за Барселона, хранилище на учтивостта, убежище за чужденците, приют за бедните, отечество на храбрите, отмъстител за обидените, родина на верните приятелства, град, единствен по разположение и хубост. И макар че това, което ми се случи там, не е много радостно, а напротив — много печално, понасям го драговолно само защото видях Барселона. С една дума, сеньор дон Алваро Тарфе, аз съм дон Кихот де ла Манча, за когото говори светът, а не онзи нещастник, който е поискал да ограби името ми и да се прослави с моите мисли. Ето защо моля ваша милост, като истински благородник, да благоволите да заявите пред тукашния кмет, че не сте ме виждали никога досега в живота си и че аз не съм онзи дон Кихот, за когото се говори в отпечатаната вече втора част, нито пък моят оръженосец Санчо Панса е този, с когото вие сте се запознали.

— На драго сърце ще го направя — отговори дон Алваро, — макар че е наистина много странно човек да среща в едно и също време двама дон Кихотовци и двама Санчовци, толкова приличащи си по име и толкова различни по своите дела. Да, повтарям и поддържам, че не съм виждал това, което видях, нито ми се е случвало това, което ми се случи.

— Без съмнение — рече Санчо — ваша милост сте омагьосан, както е омагьосана сеньора Дулсинея дел Тобосо, и дай Боже да мога да ви отмагьосам с нови три хиляди и няколко удара след тези, които си нанесох за нея. Готов съм за вас да го направя даром.

— Не разбирам за какви удари говорите — каза дон Алваро.

Санчо му обясни, че тя е дълга и широка, но че ще му разкаже всичко, ако случайно пътят им е общ.

Между това стана време за обяд и дон Кихот и дон Алваро седнаха да се хранят заедно. По едно време в хана влезе случайно кметът на селото, придружен от един писар, и дон Кихот помоли кмета да състави един акт в защита на законните му интереси, в който дон Алваро Тарфе, тук присъстващ, да свидетелства пред негова милост, че не е познавал дон Кихот де ла Манча, също тук присъстващ, и че той не е този, който е изобразен в излязлата от печат книга под заглавие „Втора част на дон Кихот де Ла Манча“, съчинена от някой си Авелянеда, роден в Тордесиляс. Кметът изпълни това по надлежния законен ред и състави акт при спазване на всички предвидени за подобни случаи формалности. Дон Кихот и Санчо изразиха голямото си задоволство, сякаш им беше много дотрябвало такъв акт и като че ли без него не се виждаше ясно разликата между думите и делата на двамата дон Кихотовци и двамата Санчовци.

Дон Алваро и дон Кихот си размениха много любезности и вежливости и великият ламанчец така блесна с ума си, че дон Алваро напълно съзна заблуждението си и започна да вярва, че наистина е омагьосан, понеже беше общувал с двама така различни дон Кихотовци.

Свечери се и те напуснаха селото, но на около половин левга пътят се раздвояваше — единият водеше за селото на дон Кихот, а другият — за там, където трябваше да отиде дон Алваро. Макар че пътуваха заедно много кратко време, дон Кихот успя да му разкаже за нещастното си поражение, за омагьосването и за това как ще бъде освободена от магия Дулсинея. Всичко това учуди отново дон Алваро. Той прегърна дон Кихот и продължи пътя си, а дон Кихот тръгна по своя.

Нощта прекараха в една горичка, за да може Санчо да довърши бичуването си. Санчо постъпи точно както в предишната нощ, като ударите се сипеха по-скоро за сметка на кората на буковете, отколкото на гърба му. Той го пазеше толкова много, че дори муха да бе кацнала върху него, камшикът нямаше да я прогони. Измаменият дон Кихот не пропусна нито един удар и пресметна, че заедно с онези от предишната нощ възлизат на три хиляди двадесет и девет. Изглежда, че тази сутрин слънцето изгря по-рано, за да види жертвоприношението, и щом се развидели, те продължиха пътя си, разговаряйки за заблуждението на дон Алваро и за уместното им хрумване да вземат от него по съдебен ред заявление, и то облечено в толкова достоверна форма.

Те пътуваха целия този ден и следната нощ, без да им се случи нищо достойно за отбелязване освен това, че през нощта Санчо довърши своето изтезание. Крайно зарадван, дон Кихот зачака деня, за да види дали няма да срещне по пътя своята дама, Дулсинея, вече освободена от магията. По пътя той се вглеждаше във всяка жена, с надежда да познае в нея Дулсинея дел Тобосо, защото смяташе за изключено да бъдат лъжливи обещанията на Мерлин. Обзет от такива мисли и желания, той се качи със Санчо на един хълм, откъдето се виждаше селото им. Щом го зърна, Санчо падна на колене и каза:

— Отвори си очите, мила родино, и виж твоя син Санчо Панса, който се завръща в твоето лоно ако не много богат, то поне здравата нашарен с камшици. Разтвори прегръдки и приеми също и твоя син дон Кихот, който идва победен от чужда ръка, но победил сам себе си, а това е — по думите му — най-голямата победа, която може човек да си пожелае. Но аз нося парички, и макар да ме набиха здраво, все пак пристигам като победител.

— Остави тези глупости — рече дон Кихот — и нека е щастливо връщането ни в нашето село. Тук ще дадем простор на мечтите си и ще си начертаем план за пастирския живот, който се готвим да водим.

И те се спуснаха от хълма и се отправиха към селото си.