Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма
в която се разказва за новото и забавно приключение на свещеника и бръснаря в същата планина

quixote_086_tylpata_pred_strannopriemnicata.png

Блажени и прещастливи бяха времената, когато пресмелият рицар дон Кихот де ла Манча тръгна да странства по света, защото на неговото достопочтено решение да възроди и възстанови на земята изчезналия и почти мъртъв Орден на странстващото рицарство ние дължим сега, в наше време, толкова оскъдно откъм приятни развлечения, не само насладата, която ни доставя тази правдива история, но и удоволствието, което пораждат у нас включените в нея разкази и епизоди, неотстъпващи й до голяма степен по истинност, изобретателност и забавност. Но нека поемем отново добре разчесаната, пресукана и намотана нишка на този разказ, който продължава така:

Тъкмо когато свещеникът се канеше да утеши със словата си Карденио, прозвуча един печален глас, който каза следните слова:

— О, Боже мой! Нима наистина съм намерила място за вечен покой на това тяло, чието тежко бреме нося въпреки волята си? Да, изглежда, че това е мястото, ако не ме лъже самотата, която тези планини предлагат. Нещастната аз! Колко приятно общество ще бъдат за мене тези скали и храсталаци, тъй като те ще ми позволят да изкажа през сълзи неволята си на Бога, а не пред хората, защото няма човек на света, който е в състояние да разсее със съвет съмненията ми, да облекчи жалбите ми и да намери лек за болките ми.

Свещеникът и тези, които бяха около него, чуха всички тези слова. Стори им се — както и в действителност беше, — че гласът идва от съвсем близко място. Станаха да потърсят кой говори и преди да направят и двадесет крачки, видяха зад една скала, седнал под сянката на ясен, момък в селска носия, чието лице не можеха да различат, защото беше си навел главата и си миеше краката в ручейчето, което течеше там. Те се промъкнаха тъй тихо, че момъкът, зает с миенето, не ги и забеляза. А краката му приличаха на два къса бял кристал сред другите камъни на ручея. Останаха удивени от белотата и хубостта на краката, които съвсем не изглеждаха да са създадени да газят разорани ниви и да вървят зад рало и волове, макар и момъкът да носеше селско облекло. Като видя, че непознатият не забелязва присъствието им, свещеникът, който вървеше най-отпред, направи знак на другите да се скрият зад близката скала. Те го послушаха, без да престанат да следят внимателно момъка. Той носеше сива горна дреха, цепната отстрани и пристегната в кръста с бял пояс, панталони и гамаши от сиво сукно, а на главата си — сиво кепе. Гамашите бяха къси и откриваха колене, бели като алабастър. Момъкът изми хубавите си нозе, извади под кепето кърпа и ги изсуши грижливо. Но докато вършеше това, той вдигна лицето си и тези, които го наблюдаваха, видяха такава безподобна красота, че Карденио каза тихо на свещеника:

quixote_087_lucinda_v_myzhki_drehi.png

— Понеже това не е Лусинда, не може да е земно същество, а е ангел небесен.

Момъкът свали отново кепето си и разтърси глава. По раменете му се разсипа разкошна коса, на която и самото слънце можеше да завиди. Тогава те разбраха, че момъкът в селска носия беше всъщност жена, по-нежна и по-красива от всички, които очите на двамата бяха виждали дотогава, а същото щеше да важи и за Карденио, ако не бе видял и познал преди това Лусинда. Самият той потвърди по-късно, че само красотата на Лусинда можела да се сравни с тази на непознатата девойка. Дългите златисти коси покриваха не само плещите й, а почти цялото й тяло, тъй като нищо друго освен нозете й не се виждаше. За гребен й служеха ръцете, които, движейки се сред косите, приличаха на снежни петна, както преди малко краката й във водата наподобяваха чист кристал. Всичко това учуди безкрайно тримата и изостри желанието им да узнаят коя е тази девойка. Решиха да се покажат и още при първата крачка прекрасната девойка повдигна глава, отхвърли с ръце косите, които закриваха очите й, и втренчи поглед към мястото, откъдето идваше шумът. Щом съзря непознатите, тя се надигна, хвана бързо вързопа с вещите си, който се намираше до нея, и се опита да избяга, стресната и смутена, без дори да се обуе и прибере косата си. Но само след няколко крачки тя падна на земята, защото нежните й крака не можеха да понасят острите камъни. Като видяха това, тримата се спуснаха към нея и свещеникът пръв се обърна към нея със следните думи:

— Спрете, сеньора, която и да сте вие. Ние, хората, които виждате пред вас, желаем само да ви услужим. Нямате никакъв повод да мислите за бягство, защото нито краката ви могат да ви помогнат, нито пък ние можем да допуснем това.

Онемяла и слисана, тя нищо не отговори на тези думи. Тогава тримата се приближиха до нея, свещеникът взе ръката й и продължи да й говори:

— Това, което облеклото ви се мъчи да скрие, сеньора, косата ви го издава. Явни са признаците, които показват, че съвсем не ще да са маловажни причините, които са ви заставили да прикриете красотата си под толкова недостойно облекло и да намерите убежище в това самотно място, където сега по една щастлива случайност ви намираме. И ако не можем да ви препоръчаме лек за болката, можем поне да ви дадем някои приятелски съвети. Защото трябва да знаете, че колкото и голямо и непоносимо да е страданието, то не може да накара страдащия човек да не се вслушва, докато е още жив, в доброжелателни съвети. Тъй щото, сеньора моя или сеньор мой, или както предпочитате да ви наричам, преодолейте уплахата, която предизвика нашата поява, и разкажете ни вашата добра или зла орис. Бъдете уверена, че във всички нас заедно и във всеки един от нас поотделно ще намерите съчувствие и опора в нещастието си.

Докато свещеникът произнасяше тези думи, предрешената девойка стоеше като омагьосана и гледаше всички, без да раздвижи устни и без да каже думица, също като прост селянин, комуто се показват редки неща, които вижда за първи път. Най-сетне, след като свещеникът добави още някои слова в същия смисъл, тя въздъхна дълбоко, прекъсна мълчанието си и каза:

— Щом и самотата сред тези планински чукари не успя напълно да ме укрие и щом разпуснатата коса не позволи на езика ми да излъже, безсмислен ще е и всеки опит да се представя за каквато не съм, което всъщност само от любезност, а не поради други съображения бихте приели като истина. И тъй като сме вече начисто и наясно, следва да кажа, сеньори, че ви благодаря за предложението, което ми направихте и което ме задължава да ви удовлетворя във всичко, което поискахте от мене, макар и да се страхувам, че това, което ще ви разкажа, ще предизвика у вас не само състрадание, но и мъка, защото не ще намерите нито цяр за болката ми, нито утеха, която да ми помогне да я понеса. При все това дължа да ви кажа всичко, което бих предпочела да премълча, защото иначе честта ми може да ви се стори съмнителна, след като открихте в мене жена млада, самотна и предрешена в тази дива местност, обстоятелство, което може да хвърли черно петно и върху най-доброто име.

Жената, която беше извънредно красива, изрече всичко това на един дъх с такава лекота и с тъй нежен глас, че присъстващите не знаеха на какво да се чудят повече: на красотата или на ума й. Те й предложиха отново услугипе си и я помолиха повторно да изпълни обещанието си, а тя, без повече да ги кара да я чакат, се обу прилично, прибра косите си, седна след това на един камък, обкръжена от тримата, и започна със спокоен и ясен глас да разказва историята на своя живот, като сдържаше с усилие сълзите си:

— В нашата Андалусия има град[1], който е дал името си за титла на един херцог и му присъжда правото освен това да носи званието испански гранд. Той е баща на двама синове: първородният, наследник на владението и, по всичко изглежда, на добрите му качества, и вторият син, наследник на не знам какво друго освен на измамничеството на Велидо и на коварството на Галалон. Моите родители са васали на този сеньор. Те са от скромно потекло, но толкова богати, че ако даровете, които дава произходът, се равняваха на земните блага, които притежават, нито те щяха да имат какво да желаят повече, нито за мене щеше да съществува опасността да изпадна в бедата, в която днес се намирам. Защото нещастието ми може би се дължи на това, че те не са имали щастието да бъдат от знатно потекло. В действителност потеклото им не е толкова ниско, за да се срамуват от него, но не е и достатъчно благородно, за да унищожи мисълта, която е свила гнездо в главата ми, че скромният им произход е източник на злощастието ми. Те са земеделци, хора прости, но без примес на лоша чуждоплеменна кръв и както се казва, стари християни, при това толкова заможни, че богатствата и охолният живот им създават положение на идалговци, та дори и на по-висши благородници. Все пак за тях най-голямото богатство и най-светлата благородническа титла бях аз, дъщеря им. Бях тяхно единствено дете и наследница и затова те като любещи родители ме глезеха така, както рядко родители са глезили децата си. Бях огледалото, в което се оглеждаха, тояжка за старините им, цел на всичките им желания, които деляха само между мене и небето. Чувствата им към мене бяха такива, че и моите чувства към тях не можеха да бъдат по-различни. И както господствах над техните души, така също господствах и над техните имоти: вземах на служба слуги и ги освобождавах; сметките за всичко, което се сееше и се жънеше, минаваха през моите ръце; аз се занимавах с маслобойните и с производството на вино; с едрия и дребния добитък, с пчелните кошери; накратко казано, грижех се за всичко, с което един богат земевладелец като баща ми можеше да разполага и разполагаше в действителност; всичко управлявах като стопанка и господарка и трудно е да се опише както усърдието, което полагах в работата си, така и радостта, която доставях на родителите си. След като давах нарежданията си на надзирателите, на главните овчари и на другите ратаи, посвещавах свободното си време на присъщи и необходими за девойките домашни занятия като шиене, предене и друга ръчна работа. А когато от време на време жадувах да развлека душата си, четях някоя назидателна книга или свирех на арфа, защото опитът ме беше научил, че музиката успокоява разстроените души и облекчава душевните страдания. Ето какъв живот водех в бащиния си дом и ако ви го описах тъй подробно, то не е за да изтъкна качествата си и за да се похваля с богатствата си, а за да разберете по-лесно как без моя вина, след като живеех толкова щастливо, изпаднах в това плачевно състояние, в което днес се намирам.

Прекарвах дните си в непрекъсната работа и напълно откъсната от света, така че животът ми можеше да се сравни с този на монахиня. Никой освен домашната прислуга не ме виждаше, защото на черковна служба отивах много рано, винаги придружена от майка си и от няколко прислужнички, при това тъй грижливо забулена, че едва виждах къде стъпвам. Но въпреки всичко очите на любовта или по-добре казано, на безделието, по-зорки от очите на риса, ме съзряха. В случая това бяха очите на дон Фернандо, по-малкия син на херцога, за когото вече споменах.

Щом изрече тя името на дон Фернандо, лицето на Карденио силно пребледня и се разстрои до такава степен, че свещеникът и бръснарят, които забелязаха тази промяна, се уплашиха да не го хване в същия миг лудостта, която знаеха, че го обзема от време на време. Студена пот изби по лицето на Карденио, но той запази спокойствие и втренчи поглед в селянката, защото вече се досещаше коя може да е тя. Тя обаче не забеляза вълнението на Карденио и продължи разказа си:

— Още от първи поглед (така той ми се изповяда по-късно) дон Фернандо се увлече силно по мене, което той впрочем показа изцяло със своето поведение. Но за да не протакам безкрайно разказа на нещастията си, които нямат край, ще премълча всички ходове, които предприе, за да ми разкрие чувствата си: той подкупи цялата прислуга, поднесе дарове на моите роднини и им предложи услугите си; денем на нашата улица беше празник, а нощем серенадите не оставяха никого да спи спокойно; писмата, които по незнайни пътища достигаха до мене, бяха безбройни, изпълнени с любовни излияния и предложения. В тях буквите бяха по-малко от обещанията и клетвите. Но всичко това, вместо да ме разнежи, ме правеше още по-твърда, сякаш имах срещу себе си смъртен враг. Всичко, което той вършеше, за да ме спечели, даваше всъщност обратни резултати. Не мога при все това да кажа, че вниманието на дон Фернандо не ми се нравеше. Не смятах, че ме ухажва прекомерно, а напротив, чувствах се някак си поласкана от това, че съм обичана и уважавана от толкова знатен дворянин, и съвсем не ми досаждаха писмата, в които се възхваляваше красотата ми. Няма жена, колкото и грозна да е тя, която да не изпитва удоволствие, когато я наричат красива. Но срещу всичко това се опълчваше моята честност, а също и непрекъснатите съвети на моите родители, тъй като те разбираха ясно намеренията на дон Фернандо, защото на него му беше съвсем безразлично дали цял свят ще ги узнае. Родителите ми казваха, че поверяват честта и доброто си име на моята добродетелност и скромност и че в никой случай не бива да забравям обществените различия между мене и дон Фернандо. А те трябва да ме убедят, добавяха те, че каквото и да говори, както и да звучат словата му, дон Фернандо не мисли за моето добруване, а за това как да задоволи желанията си. Родителите ми ме уверяваха също, че ако желая да се противопоставя по някакъв начин на непристойните му задиряния, те са готови веднага да ме омъжат за човек по мой вкус измежду най-личните в селото ни или от някое от околните села, защото при нашето богатство и благодарение на доброто ми име това можеше лесно да стане. Насърчена от тези обещания и от истината, която те съдържаха, аз станах още по-твърда в своето решение и не си позволих нито веднъж да дам на дон Фернандо отговор, който би му вдъхнал макар и далечни надежди.

quixote_088_dorothea_dava_pismoto.png

Моята сдържаност обаче, която той навярно тълкуваше като пренебрежение, разпалваше очевидно още повече неговата похотливост — защото само така мога да окачествя увлечението му по мене. Ако то беше това, което е редно да бъде, нямаше да узнаете нищо за него, защото нямаше да имам повод сега да ви говоря. Дон Фернандо узна, че родителите ми възнамеряват да ме задомят, за да му отнемат и последната възможност да ме притежава или поне за да бъда по този начин по-добре охранявана. Тази вест, а може би само някакво подозрение, го подтикна да стори това, което сега ще чуете. Една вечер седях в стаята си сама с една прислужница, която се грижеше изключително за мене. Вратите бяха здраво заключени, за да не би поради нехайство някой да застраши честта ми. А ето че без да разбера и без дори да подозирам как стана това, въпреки всички предпазни мерки видях изведнъж сред самотата и тишината на моите покои изправен пред мене дон Фернандо. Внезапната му поява тъй ме порази, че ми притъмня пред очите, езикът ми онемя и не намерих сили да надам вик за помощ, а и той нямаше да ми даде време да го сторя. Дон Фернандо се хвърли върху ми, стисна ме в прегръдките си — както вече казах, аз бях тъй слисана, че не успях да му окажа никаква съпротива — и почна да ми говори такива неща, че и сега не мога да проумея как можеше лъжата да е тъй изкусна, че думите му да изглеждат съвсем искрени. Измамникът изигра майсторски ролята си. Сълзи придаваха на думите му убедителност, а въздишки усилваха искреността на словото му. Аз пък, горката, сам-самичка в собствения си дом, без всякакъв опит при подобни обстоятелства, започнах — без да зная как това стана — да се поддавам на плетеницата от лъжливи уверения, но нито за миг не се увлякох дотам, че да споделя с него непристойни желания. И тъй, след като се съвзех от първоначалния си смут и събрах донякъде изгубените си душевни сили, казах му с твърдост, която сама не очаквах от себе си: „Сеньор, ако вместо във вашите обятия се намирах сега в лапите на свиреп лъв и ако за моето спасение се искаше да направя или да кажа нещо, противно на моята чест, бъдете уверен, така както сте сигурен в изгрева на слънцето, че нямаше да направя нищо, за да се спася. Вие държите тялото ми в прегръдките си, но не и душата ми, която остава вярна на добрите си намерения, толкова различни от вашите. А че са наистина различни, сам ще се убедите, ако се опитате насила да ме заставите да им изменя. Ваша васалка съм, но не и робиня; а знатността на вашата кръв не ви дава и не трябва да ви дава правото да опетните или дори да подцените по-малко благородната ми кръв. Макар и да съм проста селянка, държа на честта си не по-малко от вас, който сте господар и дворянин. При мене насилието е осъдено на провал, а богатствата ви са без стойност. Словата ви не могат да ме смаят, а въздишките и сълзите ви няма да ме трогнат. Но ако открия у мъжа, когото родителите ми изберат за мой съпруг, поведение, подобно на това, което не одобрявам у вас, тогава въпреки всичко волята ми ще се подчини на неговата и никога не ще му се противопоставя. В такъв случай, със запазена чест, макар и без вътрешна радост, ще му дам това, което вие сега насила се опитвате да ми отнемете. Казвам ви всички тези неща, за да знаете, че нищо не ще получи от мене мъжът, който не е мой законен съпруг.“ — „Ако това е единственото, което искаш от мене, прекрасна Доротея (това име нося аз, нещастната) — каза вероломният дворянин, — ето аз вдигам ръка и обещавам, че ще стана твой съпруг и нека свидетели ни бъдат Бог, който всичко вижда, и ликът на Света Богородица.“

quixote_089_dorothea_i_fernando.png

Когато Карденио чу, че девойката се казва Доротея, изпадна отново в силна възбуда, тъй като това име напълно потвърждаваше неговите начални подозрения. При все това той не поиска да прекъсне разказа, като предпочете да го изслуша докрай, макар и историята да му беше почти изцяло известна. Той каза само:

— Доротея ли ви е името, сеньора? Същото име носеше и друга, чиито нещастия могат да се сравнят с вашите. Но продължете разказа си и ще дойде време да ви кажа неща, които ще ви учудят и смутят.

Доротея се вслуша в словата на Карденио, вгледа се и в странното му парцаливо облекло и го помоли да й каже веднага всичко каквото знае във връзка с нея. След това добави, че в едно поне съдбата се е показала благосклонна. Тя й е дала крепък дух да понася всяка нова беда, защото е убедена, че нищо ново не може вече да увеличи сегашното й страдание, а само да го продължи за известно време.

— Ще дойде часът — отговори Карденио — да споделя с вас мислите си, ако подозренията ми се потвърдят. Досега обаче не съм пропуснал благоприятния за това повод, а за вас не е от никакво значение да узнаете това, което знам.

— Тъй или иначе — продължи своя разказ Доротея, — нека ви кажа още, че дон Фернандо сне закачената в моята стая икона и я призова като свидетел на това, че брачните му намерения са сериозни. С най-силни думи и най-тежки клетви той ми даде обвързващото обещание, че ще бъде мой съпруг, макар и да бях го предупредила още преди да завърши, че трябва добре да прецени какво прави и да не забравя колко ще се разсърди баща му, когато узнае, че той се е оженил за една селянка — негова васалка. Казах му също, че не бива красотата ми да го заслепява, защото, колкото голяма и да е тя, в нея той не може да намери достатъчно оправдание за погрешната си постъпка. Ако желае обаче в името на любовта си към мене да извърши добро дело, най-подходящо ще бъде да остави съдбата ми да се развива в границите, определени за моето съсловие, тъй като неравните бракове никога не носят истинско щастие и не позволяват да продължи дълго време блаженството, с което започват. Изтъкнах му всички тези доводи, които сега излагам пред вас, и още много други, за които не си спомням, но те не спомогнаха да го отклонят от намеренията му. Всъщност той постъпваше като човек, който сключва сделка, решен да не плати, и поради това си даваше вид, че приема всички условия. Но едновременно с това аз се поразмислих малко и си казах: „Най-сетне не ще бъда аз първата жена, която чрез женитба ще се качи от по-ниско обществено стъпало на по-високо, нито дон Фернандо ще е първият, който, привлечен от красотата, или което е по-вярно, заслепен от страстта, избира за съпруга жена, неравна с него по благородство. А щом не на мене се пада да създавам нов ред и да въвеждам нови обичаи, няма да е погрешно да приема тази чест, която съдбата ми отрежда, дори и ако любовта му не надживее осъществяването на намеренията му, защото пред Бога аз все пак ще бъда негова съпруга. Ако ли пък го отблъсна със своето презрение, такъв, какъвто го виждам, той е способен да употреби насилие и тогава ще си остана с поругана чест и без възможност да се оправдая пред света, който не ще повярва, че не по своя вина изпаднах в това положение. Как бих могла да убедя родителите си и чуждите хора, че този благородник се е вмъкнал в стаята ми без мое съгласие?“ Всички тези въпроси и отговори минаха за един миг през ума ми. Но това, което най-силно ми подейства и ме склони към отстъпка, която, без да си дам сметка, ме тласкаше към гибел, бяха клетвите на дон Фернандо, свидетелите, на които се позоваваше, сълзите, които проливаше, а също и, нека призная, неговата благородна външност и любезност, всичко това съпроводено от такива уверения в истинска любов, които не можеха да останат без въздействие върху едно сърце, невинно и честно като моето. Повиках прислужницата си, за да имам не само небесен, но и земен свидетел. Дон Фернандо повтори и потвърди клетвите си, призова и други още светии като свидетели; привлече сам върху себе си хиляди проклятия в случай, че не удържи обещанието си; проля нови измамни сълзи, удвои въздишките си и ме притисна по-силно в обятията си, от които не бе ме пуснал нито за миг. И така, след като прислужницата ми излезе от стаята, аз загубих девичата си чест, а той довърши делото си на изпечен изменник и на вероломен подлец. Денят, който настъпи след нощта на моето нещастие, не дойде така бързо, както мисля, че желаеше дон Фернандо, защото, след като човек с намерил удовлетворение на сладострастието си, не може да има по-силно желание от това да избяга час по-скоро от мястото, където го е постигнал. Съдя за това от обстоятелството, че дон Фернандо бързаше много да се отдалечи от мене. Изведен от лукавата прислужница — същата, която го беше въвела при мене, — излезе преди разсъмване на улицата. При раздялата той пак ме увери, но без предишната пламенност и жар, че мога да бъда спокойна, защото верността му била трайна и клетвите му истински и ненарушими; а за да даде по-голяма тежест на думите си, извади един скъп пръстен от пръста си и го сложи на моя. Той си отиде и ме остави в особено душевно състояние: не знаех дали съм тъжна или весела. Едно е обаче сигурно, че бях объркана и дълбоко замислена, потресена от това, което се беше случило. Нямах воля или просто не помислих да отправя укор към прислужницата си за измяната, която бе извършила, като вкара дон Фернандо в стаята ми; а не го направих може би, защото не бях съвсем наясно дали е щастие или нещастие това, което бе се случило. Казах на дон Фернандо, преди да се разделим, че съм негова и че може по същия път — чрез посредничеството на прислужницата — да ме посещава, когато пожелае и през други нощи, докато той пожелае да се разгласи нашият брак. Дойде само следната нощ и след това измина цял месец, без да го видя нито на улицата, нито на черква. Напразно се стараех да го намеря, а знаех, че е в града и че отива често на лов, любимо негово развлечение. Тежки и печални бяха за мене — добре си спомням още — тези дни и часове. В душата ми сви гнездо съмнението и вярата ми в дон Фернандо започна да се разколебава. Тогава прислужницата ми чу от мене тежки укори за дръзката й постъпка, укори, каквито дотогава не беше слушала. Спомням си, че трябваше с усилие да прикривам тъгата и сълзите си, защото не исках да давам на родителите си повод да ми задават въпроси за лошото ми настроение, въпроси, на които трябваше да отговарям с лъжи. Но настъпи най-сетне денят, когато рухна преградата на различни по род съображения, когато се забравиха всички мисли за добро име и чест, когато се изчерпа търпението и всичките ми тайни помисли излязоха на бял свят. Всичко това се случи, защото само няколко дена по-късно в селото ни се пръсна слух, че в съседния град дон Фернандо се е венчал с чудно красива девойка, дъщеря на много знатни родители, но не толкова богати, за да допусна, че се е оженил заради нейната зестра. Казаха, че носела името Лусинда, а също, че венчавката им е станала при особени обстоятелства.

Щом Карденио чу името на Лусинда, цял потрепери, прехапа устни, сви вежди и от очите му потекоха обилни сълзи. Доротея не прекъсна разказа си и продължи:

— Когато до слуха ми стигна тази тъжна вест, сърцето ми, вместо да се вледени от мъка, пламна от такъв бесен яд и гняв, че малко остана да изляза на улицата и да разглася из целия град за изневярата и измамата, на които бях станала жертва. Но избликът на ярост се притъпи от мисълта да изпълня още същата нощ това, което си бях намислила: облякох си тези дрехи, които ми даде един от овчарите на баща ми, комуто разкрих цялото си нещастие и когото предумах да ме придружи до града, където знаех, че се е настанил врагът ми. Първоначално той осъди дързостта ми и порица намерението ми, но когато видя, че съм твърдо решена, съгласи се да ме съпроводи, както сам се изрази, до края на света. Незабавно сложих в калъфка за възглавница женско облекло, някои скъпоценности и пари за всеки случай и през нощта, без нищо да кажа на невярната прислужничка, напуснах дома си и придружена от ратая и от много мъчителни мисли, се запътих пешком към града, окрилена от желанието да стигна час по-скоро там, ако не за да попреча на това, което смятах вече за сторено, то поне за да подканя дон Фернандо да ми каже с какво сърце е извършил страшното престъпление. След два дена и половина път пристигнах в града и запитах първия човек, когото срещнах, за къщата на родителите на Лусинда, а той в отговор ми разказа много повече от това, което желаех да чуя. Посочи ми къщата и ми разправи всичко, което беше се случило при самата венчавка на дъщерята на стопаните, неща, вече толкова известни в целия град, че хората се събираха на групи, за да ги обсъждат. Каза ми, че вечерта, когато бил сключен бракът, Лусинда, след като казала „да“, припаднала. Когато съпругът й откопчал роклята й, за да може тя по-свободно да диша, намерил в пазвата й писмо, написано собственоръчно от нея, в което тя заявявала, че не може да стане съпруга на дон Фернандо, тъй като била вече жена на Карденио, който по думите на човека, който ми разказа цялата история, бил благороден момък от същия град. Тя обяснявала по-нататък в писмото си, че ако е казала „да“ на дон Фернандо, то е било само за да изпълни задължението си да се покорява на волята на своите родители. Накратко казано, в същото писмо тя давала да се разбере, че била решила да посегне на живота си веднага след брачния обред и обяснявала причините за това си решение. Това се потвърждавало, както се говорело, от обстоятелството, че е била намерена кама, скрита в гънките на роклята й. Като прочел писмото, дон Фернандо помислил, че Лусинда го е измамила, оскърбила и унизила и той се нахвърлил върху й, когато тя била още в безсъзнание, за да я промуши със същата кама, и навярно щял да го стори, ако родителите й не му попречили. Разказвали още, че дон Фернандо напуснал веднага дома, а Лусинда дошла на себе си едва на втория ден и тогава тя изповядала пред родителите си, че в действителност е била съпруга на поменатия Карденио. Узнах още нещо: Карденио бил присъствал на бракосъчетанието и когато обредът въпреки очакванията му бил извършен, напуснал отчаян града, след като пратил писмо на Лусинда, в което обяснявал, че поради обидата, която тя му нанесла, той решил да се оттегли в местност, където никой не ще го намери. Всичко това се знаело в града и нямало човек, който да не говори за случилото се. Хората се разприказвали още повече, когато се узнало, че Лусинда е избягала от бащиния си дом и от града, че напразно я търсели навсякъде и че родителите й изгубили ума и дума, не знаели какво да предприемат, за да я намерят. Тези слухове съживиха надеждите ми и аз си помислих, че все пак по-добре е, че не намерих дон Фернандо въобще, отколкото ако го бях намерила оженен. Въобразих си, че сега поне вратите не са напълно затворени за благоприятен изход от създаденото положение и че самото провидение бе поставило може би пречки за сключване на втори брак, за да застави измамника да си спомни за задълженията, поети с първия брак, и да постъпи като добър християнин, който трябва да се грижи повече за спасението на душата си, отколкото за това, което говорят хората. Всички тези мисли се въртяха в главата ми. Търсех утеха, без да я намеря, и подхранвах безмерни и неоснователни надежди, за да мога да понеса по-нататък бремето на живота си, който сега вече ненавиждам.

Докато бях още в града и не знаех какво да предприема, тъй като дон Фернандо го беше вече напуснал, до слуха ми стигнаха думите на един глашатай, който описа отличителните ми белези, възрастта и дори мъжките дрехи, с които бях облечена, и обяви голяма награда за този, който ме намери. Чух го да казва също, че ратаят, който ме беше извел от бащиния ми дом и ме придружаваше, ме бил отвлякъл. Това много ме наскърби и ми показа колко ниско беше паднало в очите на хората някогашното ми добро име, щом му се нанасяше удар не само с оповестяването на бягството ми, но и се прибавяше името на този, с когото бях избягала, а той беше от по-нисък произход и далеч от всякакви мои любовни помисли. Веднага след като чух думите на глашатая, излязох от града заедно с младежа, който беше ми вече показал, че е разколебан във верността си към мене, и същата нощ навлязохме дълбоко в планината от страх да не бъдем открити. Но, както казват, едно зло повлича друго след себе си, краят на едно злощастие е често начало на друго, още по-голямо. Така се случи и с мене, защото моят добър слуга, дотогава винаги верен и сигурен, щом ме видя сред тази пустош, подбуден повече от своите долни инстинкти, отколкото от моята красота, реши да използва благоприятните условия, които си въобразяваше, че уединената местност му предлага, и започна да ме задиря безсрамно, без всякакво страхопочитание към Господа и без капка уважение към мене. Като видя, че отхвърлих енергично неговите безсрамни предложения, той изостави молбите, на които отначало разчиташе, и се опита да упражни насилие.

quixote_090_dorothea_blusva_slugata_v_propastta.png

Но справедливите небеса, които никога или много рядко отказват благоволението и подкрепата си на добродетелните хора, ми позволиха без особено усилие и въпреки оскъдните ми сили да го блъсна в една дълбока пропаст. Оставих го да лежи там, без да знам дали е жив или мъртъв. Незабавно, с пъргавина, по-голяма, отколкото страхът и умората обикновено позволяват, навлязох още по-дълбоко в тези планини с единствената цел да се скрия от баща си и от всички, които бяха тръгнали по негово нареждане да ме търсят. Не знам от колко месеца живея поради тези причини тук. Случи се да срещна един говедар, който ме взе за слуга и ме отведе в селото си, закътано в планината. Служих при него като ратай, като се стараех винаги да бъда на открито поле, за да мога да крия от него косата си, която сега тъй неочаквано ме издаде. Но всичките ми усилия и старания останаха напразни, тъй като господарят ми разбра в края на краищата, че не съм мъж и у него се породиха същите порочни мисли, които бях забелязала и у моя слуга. Но понеже съдбата, като ни изпраща беди, не осигурява винаги и лек за тях, този път не намерих нито пропаст, нито урва, в която да блъсна господаря си, както бях сторила преди със слугата. Затова сметнах за по-уместно да избягам и да се скрия из тези диви места, отколкото да меря сили с него и да го увещавам.

И тъй, потърсих отново скривалище, където да мога необезпокоена, с въздишки и сълзи, да измоля от Бога да се смили над нещастието ми, да ми дари душевни сили и да ми помогне или пък да ме остави да умра в тази пустинна местност, за да заличи и спомена дори за нещастницата, която, без да иска, е дала повод на хората да я одумват и оклеветяват, и то не само в родния й край, но и по чужди места.

quixote_091_lucinda_kato_momyk.png
Бележки

[1] Предполага се, че става дума за град Осуна.