Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и пета
в която продължава разказът за това как дон Кихот узна какво трябва да се направи, за да освободи от магия Дулсинея, и за други чудни случки

quixote_251_sancho_i_senkite.jpg

И ето че те видяха как под звуците на приятната музика към тях се зададе една от тези колесници, които се наричат триумфални, теглена от шест сиви мулета, покрити с бели попони, а върху всяко муле яздеше един покаяник, облечен и той в бяло, с голяма запалена факла от восък в ръце. Тази колесница беше два, дори три пъти по-голяма от другите и върху нея и от двете й страни се бяха изкачили още дванадесет покаяници, бели като сняг, всички със запалени факли — зрелище, което будеше възхищение и в същото време ужас. На издигнат престол седеше нимфа, забулена с безброй воали от сребриста тъкан, които блестяха с безчислени златни пайети и правеха премяната й да изглежда ако не богата, то поне изящна. Лицето й беше прикрито с лек прозрачен копринен воал, през чиито гънки се очертаваше прелестен образ на девица, а многото факли позволяваха да проличи хубостта и младостта й — тя нямаше, изглежда, повече от двадесет години и не беше на по-малко от седемнадесет. До нея седеше някаква фигура, облечена в изящна и широка рокля с дълъг шлейф, стигащ до петите, а главата й беше покрита с черно було. В момента, когато колесницата стигна точно пред херцогската двойка и дон Кихот, кларинетите, арфите и лютните престанаха да свирят. Фигурата с дългата рокля стана права, разгърна дрехата си, свали булото си и пред всички се появи, мършав и грозен, самият образ на смъртта. Дон Кихот изпита някакво неприятно чувство, Санчо се уплаши, а и самата херцогска двойка усети нещо като страх. Тази жива смърт, изправена в целия си ръст, заговори с малко вял глас:

quixote_252_procesiata.jpg

Аз съм Мерлин — зли слухове се носят,

че съм дете на дявола (лъжата

се утвърди със време в умовете).

Принц на магиите, монарх, архива

на всички зороастрови науки,

враг на епохите и вековете,

желаещи да скрият в прах делата

на рицарите странстващи и храбри,

които съм почитал и почитам.

Аз знам добре, че всички чародеи,

вълшебници и магове се славят

с корав и тежък, и суров характер;

но моят е добър и нежен, искам

да правя добрини на всички хора.

Във мрачните подземия на Дит[1],

където моят дух се забавлява

с разчитане на ромбове и думи,

до мен достигна като глуха жалба

гласът на прелестната Дулсинея.

За омагьосването й научих:

била превърната от знатна дама

във груба селянка — и съжалих я,

и в скелета злочест на туй нещастно

и страшно тяло своя дух заключих,

и томове сто хиляди прелистих

от моята наука демонична

и тук пристигам с цяр — да излекувам

такава мъка и беда такава.

 

О, ти — и чест, и слава на мъжете,

в одежди от брилянти и стомана,

и лъч, и фар, и път, и цел, и вожд

на всички тук, които днес отхвърлят

съня, безделното легло и искат

да се предложат само на войската,

на тежкото и кърваво оръжие!

Храбрецо, чуй ме ти, чиято слава

е толкова прочута, чуй ме, смели,

но и благоразумни дон Кихоте —

ламаншки блясък, ти, испанска звездо:

за да възвърне прежния си образ,

прочутата по хубост Дулсинея,

ще трябва Санчо сам да поналожи

три хиляди и триста пъти с бича

по двете части едрия си задник,

разголен срещу вятъра — по начин,

че да му пари, щипе, присърбява.

С това се съгласиха всички тези,

които са виновни за бедата,

и затова дойдох, сеньори мои!

— Хубаво се наредихме сега! — извика Санчо. — Не три хиляди, а три само да са, за мене е все едно да ме намушкат три пъти с кама! Върви по дяволите с този начин на отмагьосване! Не мога да разбера какво общо имат задните ми части с магиите! Ако сеньор Мерлин не е намерил още някакъв друг способ за отмагьосване на сеньора Дулсинея дел Тобосо, нека си я погребат омагьосана!

— Ще те пипна аз тебе — рече дон Кихот, — вонящ на чесън селяко, и ще те вържа за едно дърво гол, както те е майка родила, и ще ти ударя не три хиляди и триста, а шест хиляди и шестстотин камшика, и то така ще ти ги залепя, че да не можеш да ги отлепиш, ако ще и три хиляди и триста пъти да се опиташ да го направиш. И нито дума повече, че душичката ще ти извадя.

Мерлин чу тези думи и каза:

— Не, така не бива! Санчо трябва да получи ударите с камшик доброволно, а не насила, и то когато сам той пожелае, защото няма точно определен срок. Позволява му се обаче, ако иска да намали наполовина ударите, другата половина да му ги нанесе чужда ръка, и то по-тежичка.

— Нито чужда, нито собствена, нито тежка, нито лека — възрази Санчо, — никаква ръка не ще ме докосне! Да не би случайно аз да съм родил сеньора Дулсинея дел Тобосо, та сега задните ми части да плащат за нейните грехове? Виж, нека го направи моят господар, който е неделима част от нея и на всяка крачка я нарича „живот мой“, „душа моя“, „моя подкрепа“ — нека той се натупа заради нея и да извърши всичко необходимо за нейното отмагьосване, но аз сам да се набия?… Abernuncio![2]

Санчо не беше още доизрекъл думите си и сребристата нимфа, която седеше до духа на Мерлин, стана от мястото си, махна с ръка тънкото си було и откри лицето си, което се стори на всички невероятно хубаво. После тя се обърна направо към Санчо и с мъжка прямота и не твърде женствен глас му каза:

— О, жалки оръженосецо с безчувствена душица, със сърце от корков дъб и с вътрешности от чакъл и кремък! Ако ти бяха заповядали, безсрамни крадецо, да се хвърлиш от някоя висока кула, ако бяха поискали от тебе, враг на човешкия род, да изядеш една дузина жаби, две дузини гущери и три дузини смокове, ако те бяха убедили да убиеш с остър и жесток ятаган жената и децата си — никой не би се чудил, че ще проявиш страх и че ще почнеш да се дърпаш. Но да правиш въпрос за триста камшика, когато всеки най-обикновен питомец от духовното сиропиталище[3] ги получава всекимесечно — ето това учудва, смайва и ужасява всички благочестиви хора, които те слушат, и дори всички онези, които ще научат за това с течение на времето. Вдигни, жалко и закоравяло животно, вдигни — казвам ти — очите си на подплашено муле към зениците на моите очи, сравнявани с блестящи звезди, и ще ги видиш как ронят сълзи капка по капка, струйка по струйка и образуват бразди и пътеки, и пътища по чудните поляни на моите бузи! Трогни се най-сетне, лукаво и злонамерено чудовище, над моята цветуща младост — не съм започнала още двадесетото си лято, едвам съм навършила деветнадесет години, — която вехне и чезне под външността на груба селячка. Ако аз имам сега друг лик, то е по особеното благоволение на тук присъстващия Мерлин, за да те трогне хубостта ми, защото сълзите на една скърбяща хубавица превръщат скалите в памук и тигрите в овци. Удряй, удряй по дебелите си месища ти, звяр неопитомен, разбуди спящата ти в мързел смелост и не мисли само за ядене. Върни нежността на кожата ми, кротостта на нрава ми и красотата на лицето ми. Ако ли пък не искаш да се смилиш над мен и да вземеш разумно решение, направи го поне заради този нещастен рицар, който стои до тебе — говоря за твоя господар, чиято душа виждам сега заседнала на гърлото му, на не повече от десет пръста от устата, и чака само отговора ти — суров или благ, — за да изскочи навън или да се върне в стомаха му.

Чул тези думи, дон Кихот попипа гърлото си и каза, обръщайки се към херцога:

— Сеньора Дулсинея каза самата истина — душата ми е заседнала в гърлото като някакъв орех.

— Какво ще отговорите на всичко това, Санчо? — запита херцогинята.

— Ще кажа, сеньора, това, което вече казах — отговори Санчо, — камшици — abernuncio.

— Казва се abrenuncio, а не както вие произнасяте думата! — поправи го херцогът.

— Оставете ме на мира, сеньор — отговори Санчо, — не ми е сега до тънкости и до броене на букви — мозъкът ми е толкова разбъркан от тези камшици, които трябва да ми ударят или сам да си ударя, че не зная вече нито какво казвам, нито какво върша. Но желал бих да зная откъде е научила така да се моли моята сеньора Дулсинея дел Тобосо. Иска от мене да си разкървавя месата от бой, а ме нарича безчувствена душица, звяр неукротим и ме обсипва с цял куп хули, каквито и дяволът не би понесъл. Да не би случайно месата ми да са от бронз? Какво ми влиза в работа дали ще я отмагьосат, или не? Каква кошница с долни дрехи, с ризи, с кърпи за нос и с партенки — макар и да не ги нося — ми е пратила предварително, за да ме умилостиви? Вместо това тя нарежда ругатня след ругатня, макар и да знае нашенските пословици — „Натоварено със злато магаре леко изкачва планината“, „Даровете скали разпукват“, „От Бога искай, но ралото стискай“ и „По-добре едно в ръката, отколкото две в мъглата“. Пък и моят господар, вместо да тури ръка на врата ми и да ме погали, за да стана мек като вълна и като памук, излязъл от дарак, казва, че ще ме хване, ще ме завърже гол за някакво дърво и ще ми удари два пъти повече камшици. А трябваше ли всички тези обзети от чувство на състрадание сеньори да забравят, че настояват да се самобичува не обикновен оръженосец, а цял губернатор? Все едно, че се иска някаква дреболия. Научете се, научете се, дявол го взел, да се молите, да знаете как да искате и да бъдете вежливи, защото не всички месеци имат по тридесет и един дена и човек не моке да е винаги в добро настроение! Ето на, тъкмо сега, когато се пукам от яд, че ми се скъса зеленият костюм, на вас ви хрумна мисълта да ме молите да се самобичувам доброволно, за което имам точно толкова желание, колкото и да стана индианец[4].

— Така е, приятелю Санчо — каза херцогът, — ако не омекнете като зряла смокиня, няма да поемете управлението. Добра работа ще свърша, ако взема да изпратя на моите островитяни жесток управител с каменно сърце, което не се трогва нито от сълзите на оскърбени девойки, нито от молбите на умни, могъщи и древни мъдреци и магьосници! С една дума, Санчо, или сам ще си ударите боя, или няма да видите губернаторство.

— Сеньор — отговори Санчо, — няма ли да ми се дадат два дни срок, за да си помисля какво е най-изгодно да направя?

— Не, решително не! — каза Мерлин. — Сега веднага и ей тук, на самото място, ще трябва да се реши въпросът — ще се върне ли Дулсинея в пещерата на Монтесинос в предишното си състояние на селянка, или ще бъде отведена в Елисейските полета такава, каквато я виждаме сега, за да изчака да си нанесете определения брой удари.

— Хайде, Санчо — каза херцогинята, — решете се и се отплатете с добро за хляба, който сте яли при сеньор дон Кихот. На него трябва всички да служим, него трябва всички да обичаме заради благия му характер и възвишените му рицарски подвизи. Съгласете се, синко, да си нанесете боя, нека дяволът върви по дяволите, а страхът да остане за малодушните, защото добре знаете, че мъжественото сърце сразява бедата.

Вместо да отговори на тези думи, Санчо се обърна към Мерлин и го запита глуповато:

— Обяснете ми, ваша милост сеньор Мерлин, защо дяволът-вестител, който се яви пред нас, предаде на господаря ми поръка от сеньор Монтесинос да го чака тук, тъй като щял да дойде да му каже как да се освободи от магия сеньора Дулсинея дел Тобосо, и защо досега не видяхме Монтесинос, нито друг подобен на него.

А Мерлин отговори:

— Приятелю Санчо, този дявол е невежа и много голям негодник. Аз го пратих да търси господаря ви, но не с поръка от Монтесинос, а от мене самия, защото Монтесинос си е в пещерата, където чака или по-скоро се надява да бъде вдигната от него магията, тъй като това още не е сигурно. Ако той ви дължи нещо или имате да преговаряте с него по някакви въпроси, аз ще ви го доведа и докарам там, където поискате. А сега дайте си съгласието за камшиците и повярвайте ми, че те ще бъдат от голяма полза както за душата, така и за тялото ви. За душата — понеже ще проявите милосърдие, а за тялото — защото знам, че имате кръв в изобилие и нищо няма да ви стане, ако пуснете малко кръвчица.

— Брей, колко много лекари са се навъдили на този свят! — възрази Санчо. — Дори магьосниците станаха лекари! Но щом като всички настояват — макар и да съм на друго мнение, — аз казвам „да“ и се съгласявам да си нанеса три хиляди и триста удара, но при условие, че ще го направя, когато и както намеря за добре, без да ми се определя време, ни срок. Ще се помъча да си изпълня задължението по възможност час по-скоро, за да може да се радва светът на хубостта на доня Дулсинея дел Тобосо, тъй като — противно на това, което мислех — тя е наистина хубава. И още едно условие — да не бъда длъжен да се бия до кръв и ако някои удари отидат на халос, и те да влязат в сметката. После — ако сбъркам при броенето, сеньор Мерлин, който знае всичко, ще има грижата да брои и той, та да ми казва колко удара още остават и колко съм си нанесъл в повече.

— За ударите в повече няма защо да ви предупреждавам — отговори Мерлин, — защото стигнете ли определения брой, сеньора Дулсинея веднага ще бъде освободена от магия и ще дойде, изпълнена с признателност, да потърси и благодари на добрия Санчо и дори да го награди за благородното му дело. Тъй че няма защо да се безпокоите дали ударите ще са по-малко или повече, а и самото небе не ще позволи да излъжа някого дори и за най-малка дреболия.

— Щом е тъй, Бог да ми е на помощ! — отговори Санчо. — Приемам покорно повелята на тежката си участ и се съгласявам да се самобичувам, ако се спазят споменатите условия.

Едва изрече последните думи, и наново засвириха кларинетите, и пак загърмяха пушките, а дон Кихот увисна на врата на Санчо и обсипа челото и бузите му с хиляди целувки. Херцогинята и херцогът, и всички около тях проявиха безкрайно задоволство. Колесницата потегли и отминавайки, прекрасната Дулсинея сведе глава пред херцогската двойка, а на Санчо направи дълбок поклон.

quixote_253_cavalcada.jpg

В това време се беше вече появила радостната и усмихната зора, полските цветенца се съвземаха и изправяха стъбълца, а бистрите води на ручеите, ромолейки между белите и сиви камъчета, отиваха да платят своята дан на реките, които ги чакаха. Развеселилата се земя, ясното небе, чистият въздух и ведрата светлина — всичко поотделно и взето вкупом — явно предвещаваше, че денят, който вървеше по петите на зората, ще бъде ясен и светъл. Херцогът и херцогинята, доволни от лова и от щастливия край на устроената от тях остроумна шега, се завърнаха в замъка си с намерение да продължат игрите си, защото те повече от всичко друго им доставяха голямо удоволствие.

quixote_254_don_quixote_osvobozhdava_sancho.jpg
Бележки

[1] Дит — едно от имената на Плутон, син на Сатурн и Рея, крал на ада и бог на мъртвите (гръцка митология).

[2] Abrenuncio — отказвам се, отричам се. В дадения случай Санчо я употребява в смисъл на „никога“, и то казвайки погрешно abernuncio вместо abrenuncio. Тази дума произнася три пъти кръстникът от името на кръщелника при кръщението в смисъл, че се отказва от дявола.

[3] Духовното сиропиталище в Мадрид е било прочуто в XVII столетие с жестокото си отношение към питомците, както и с тяхното невежество и нечистоплътност. Завършилите това училище били така слабо подготвени, че увеличавали и без това големия брой на неуките и невежите в Испания.

[4] В оригинала е казано casique (касике), което значи буквално вожд или главатар на индианско племе. Санчо обаче употребява в случая думата в смисъл на индианец.