Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и седма
за странния начин, по който бе омагьосан дон Кихот де ла Манча и за други още славни произшествия

quixote_137_don_quixote_go_nosiat.png

Когато дон Кихот видя как го настаниха в клетката и го натовариха на волската кола, рече:

— Много и извънредно забележителни истории съм чел за странстващите рицари, но никога не съм чел, нито видял, нито пък чул да превозват по този начин омагьосаните рицари, тъй бавно, с такива тежкоподвижни и мудни добичета. Магьосниците ги пренасят обикновено по въздуха с удивителна скорост, обвити в сив или черен облак или в някоя огнена колесница, или яхнали някой хипогриф[1] или друго подобно чудовище. Велик е Господ, но мисълта, че ме водят сега с волска кола, немалко ме смущава! Възможно е наистина рицарството и магиите на нашето време да са по-различни от древните. А може би за мене, като появил се на този свят нов рицар, който пръв възкресява забравеното вече звание на странстващото рицарство, да са измислени нови видове магии и нови начини за превозване на омагьосаните. Какво е твоето мнение, сине мой Санчо?

quixote_138_don_quixote_v_kletkata.png

— Не мога да имам мнение — отговори Санчо, — защото не съм чел толкова странстващи книги, колкото ваша милост. Въпреки това смея да кажа и да се закълна, че тези призраци, които сноват около нас, не ми се виждат съвсем правоверни и не ми вдъхват особено доверие.

— Правоверни ли, казваш? — запита дон Кихот. — Как ще са правоверни, щом като всички са нечисти духове, вселили се в най-фантастични тела, за да предприемат това дело и да ме поставят в това положение? Ако искаш да се убедиш в истинността на тези думи, пипни ги, опипай ги и ще видиш, че са безплътни и ефирни и че само привидно имат тела.

— Повярвайте ми, за Бога, сеньор — възрази Санчо, — аз ги попипах и мога да кажа, че този дявол, който снове нагоре-надолу с такова усърдие, съвсем не е безплътен и има свойство, съвсем различно от онези, които притежават, както са ме уверявали, нечистите духове. Те — както съм чувал да казват — миришат обикновено на сяра и издават други още зловония, а този тук мирише от половин левга разстояние на парфюм.

Той намекваше за дон Фернандо, който като богат човек не можеше да не мирише на това, което Санчо казваше.

— Не бива да те учудва това, приятелю Санчо — отговори дон Кихот, — защото бързам да те уведомя, че дяволите не са вчерашни. Те може да разнасят миризми, но всъщност те самите на нищо не миришат, защото са духове. Но ако изобщо миришат на нещо, миризмата им не може да е приятна, а е винаги лоша и отвратителна. Ето как може да се обясни това — където и да са, те носят ада със себе си и не могат да намерят никакво облекчение за своите мъки. А щом благоуханието е нещо, което носи доволство и наслада, изключено е те да могат да благоухаят. Пък ако на тебе ти се струва, че този нечист дух мирише на парфюм, то е, защото или ти се лъжеш, или той се мъчи да те заблуди, за да не го сметнеш за дявол.

Тези бяха мислите, които споделиха помежду си господар и слуга. Дон Фернандо и Карденио решиха, от страх да не би Санчо да разкрие напълно играта им (което той беше действително на път да направи), да ускорят заминаването. Повикаха настрана ханджията и му поръчаха да оседлае Росинант и да сложи самара на Санчовото магаре, а той бързо изпълни поръчката им. Междувременно свещеникът уговори с жандармите да го придружат до селото срещу заплащане на ден. Карденио завърза шита на едната страна на седлото на Росинант и бръснарския леген на другата, заповяда със знаци на Санчо да яхне магарето си и да поеме поводите на Росинант и нареди двамата жандарми, въоръжени с ескопети, да застанат от двете страни на волската кола. Но преди да тръгне колата, ханджийката, дъщеря й и Мариторнес излязоха да изпратят дон Кихот, като се преструваха, че плачат от мъка за нещастието, в което беше изпаднал.

Дон Кихот им каза:

— Не плачете, добри мои сеньори, всички тези нещастия са присъщи на хората с моето звание. Ако всички тези злополуки не ме сполитаха, нямаше да се считам за толкова прославен странстващ рицар. На незначителни и безславни рицари никога не се случват подобни неща и затова никой в света не се занимава с тях. А не такъв е случаят с най-храбрите, които с добродетелите и смелостта си възбуждат завист у много князе и много други рицари и те се втурват с най-недостойни средства да унищожат добрите. Но при все това добродетелта е толкова силна, че сама, въпреки всичките черни магии, чиито пръв изобретател е Заратустра, ще излезе победителка в жестоката борба и ще огрее със светлината си света, както слънцето огрява земята. Простете, прекрасни дами, ако, без да искам, съм ви причинил някои неприятности (защото никому никога не съм правил зло преднамерено и съзнателно) и молете Бога да ме избави от този затвор, в който ме е хвърлил злонамерен магьосник. А освободя ли се веднъж, никога не ще се заличат от паметта ми милостите, с които ме удостоихте в този замък, и не ще пропусна да ви се отблагодаря, да ви услужа и възнаградя както заслужавате.

Докато дамите от замъка изпращаха дон Кихот, свещеникът и бръснарят се сбогуваха с дон Фернандо и приятелите му, с капитана и с брат му, и с всички онези щастливи дами, на първо място с Доротея и Лусинда. Всички се прегърнаха и си дадоха дума да си пишат. А дон Фернандо каза на свещеника къде да му пише, за да го държи в течение на всичко, което се отнася до дон Кихот, като го уверяваше, че нищо не ще бъде в състояние да го зарадва повече, отколкото тези вести. Той обеща, от своя страна, да му пише за всичко, което го интересува, между другото за сватбата си, за кръщението на Сораида, за по-нататъшната съдба на дон Луис и за връщането на Лусинда в нейния дом. Свещеникът обеща да изпълни най-точно желанията му. Прегърнаха се още веднъж и се увериха взаимно в добрите си чувства. В това време ханджията се приближи до свещеника и му подаде едни ръкописи, като му каза, че ги открил забутани някъде в сандъчето, в което бяха намерили по-рано „Повестта за безразсъдно любопитния“. Понеже притежателят им не се бил явил да ги потърси, каза му да ги вземе всичките, защото той не знае да чете и не му са потребни. Свещеникът прие с удоволствие ръкописите и видя, че носят заглавие „Повест за Ринконете и Кортадильо“[2], от което разбра, че се касае за разказ от рода на „Безразсъдно любопитния“, който му се беше харесал, и предположи, че може и той да е от същия автор. Прибра ръкописите с намерение да ги прочете при първия удобен случай.

След това възседна добичето си, а същото направи и приятелят му — бръснарят, и двамата — с маски, за да не ги познае дон Кихот — тръгнаха след колата. Редът на шествието бе следният: най-напред се движеше волската кола, карана от коларя, от двете страни на колата — жандармите с ескопетите, след колата — Санчо, яхнал магарето и водещ за юздата Росинант, а най-отзад — свещеникът и бръснарят, възседнали яките си мулета, с лица, закрити, както вече казахме, с маски. Те яздеха важно и спокойно и бяха принудени да се съобразяват с бавния ход на воловете. Дон Кихот седеше в клетката с вързани ръце, изтегнал крака и опрял гръб на решетките, тъй безмълвен и търпелив, че човек можеше да го вземе за каменна статуя, а не за живо същество от плът и кръв. Така, бавно и мълчаливо, те извървяха около две левги и стигнаха до един дол, където коларят предложи да спрат, за да си отпочинат и за да попасат воловете. Той се посъветва със свещеника, а бръснарят изказа мнение да продължат още малко, защото знаел, че зад една височинка, която се виждаше оттук, имало друг дол, по-хубав и с по-сочна трева. Всички възприеха това предложение и шествието се запъти нататък.

В този миг свещеникът се обърна и видя, че зад тях идат шест или седем конници, добре облечени и натъкмени, които скоро ги настигнаха, защото пътуваха не с бавността и леността на волските крака, а с бързината на мулета, каквито обикновено притежават канониците, и с нетърпението на пътници, които бързат да стигнат час по-скоро в някой близък хан, за да си отпочинат. Бързоходните пътници настигнаха бавнодвижещите се и се поздравиха вежливо. Оказа се, че единият от пътниците беше каноник[3] от Толедо и господар на другите, които го придружаваха. Като видя странното шествие, съставено от волската кола, жандармите, Санчо, Росинант, свещеника, бръснаря и главно — затворения в клетка дон Кихот, той не можа да се сдържи да не запита защо водят по такъв начин този човек, за когото предположи, че е някой опасен злодей или друг някакъв престъпник, преследван от Санта Ермандад, като съдеше по придружаващите го жандарми. Запита един от жандармите и той му отговори:

— Сеньор, нека този рицар сам ви каже защо го водят по такъв начин, тъй като ние не знаем.

Дон Кихот чу разговора и каза:

— Чели ли сте и знаете ли, ваши милости сеньори рицари, за странстващото рицарство? Ако сте чели, аз ще ви разкажа за моята тъжна съдба, ако ли не, не виждам никакво основание да полагам сега усилия да ви говоря.

Като видяха, че пътниците влизат в разговор с дон Кихот де ла Манча, свещеникът и бръснарят се приближиха, за да отговарят те, и то така, че да не се разкрие играта им. На поставения от дон Кихот въпрос каноникът отговори:

— Нека ви кажа, братко, че съм запознат много повече с рицарските книги, отколкото със сумулите[4] на Вилялпандо. Тъй щото, ако няма друга пречка, можете свободно да ми кажете всичко, което ви тежи на сърцето.

— Е, добре тогава — рече дон Кихот. — Щом е тъй, знайте, сеньоре, че ме водят в тази клетка, омагьосан от зли вълшебници, завистници и вероломни измамници, защото злите преследват добродетелта по-яростно, отколкото добрите я обичат. Аз съм странстващ рицар и не от тези, за които славата никога не си е спомняла, за да ги обезсмърти, а от тези, които, напук на хорската завист и всички персийски магьосници, индийски брамини, етиопски гимнософисти[5], ще запечатат името си в храма на безсмъртието, за да служи то за пример и образец на бъдещите поколения, за да знаят странстващите рицари кой път да изберат, ако искат да стигнат до върха и до почетната висота на военното изкуство.

— Сеньор дон Кихот де ла Манча казва самата истина — обади се свещеникът. — Водят го омагьосан в тази кола не по негова вина, не и за негови грехове, а заради злонамереността на онези, които добродетелта дразни, а храбростта сърди. Пред вас, сеньор, е Рицарят на печалния образ, за когото вероятно сте чували. Юначните му подвизи и великите му дела ще пребъдат, издълбани в твърдия бронз и във вечния мрамор, колкото и завистта да се е старала да ги помрачи, а злобата — да ги прикрие.

Когато каноникът чу, че и пленникът, и свободният говорят по същия начин, едва ли не се прекръсти от почуда, защото не знаеше какво става с него. Не по-малко учудени бяха и тези, които го придружаваха. В това време Санчо Панса, който се бе доближил, за да чуе разговора, се реши и той да каже какво мисли, за да оправи нещата.

— Не знам, сеньори, дали ще ви се понрави това, което сега ще ви кажа, но истината е, че моят господар е омагьосан, колкото е омагьосана и майка ми. Той е с целия си ум, яде, пие и ходи по нужда, както правят всички други хора, пък както и той правеше до вчера, преди да го затворят в клетката. Щом е тъй, как могат да ме убедят, че е омагьосан? Слушал съм често, че омагьосаните нито ядат, нито спят, нито говорят, а господарят ми, стига да не му пречат, може да затвори устата на повече от тридесет адвокати.

Санчо погледна отново свещеника и продължи:

— Ах, сеньор свещениче, сеньор свещениче! Нима вие мислите, че не ви познах и че не подуших и не отгатнах накъде водят тези нови вълшебства? Знайте, че колкото и да си закривате лицето, аз ви познах, и колкото и да забулвате коварствата си, аз проумях играта ви. Да, там, където цари завист, няма място за добродетел, и където има тесногръдие, не може да има великодушие. Проклет да е дяволът, защото, ако не бяхте вие, ваше преподобие, моят господар щеше вече да е женен за принцеса Микомикона и аз щях да съм най-малко граф, понеже това само можех да очаквам от добрината на господаря си, Рицаря на печалния образ, като имам предвид моите забележителни заслуги! Но прави са хората, когато казват, че колелото на щастието се върти по-бързо от воденичен камък и че тези, които бяха във висините, днес лежат на земята. Мъчно ми е за децата и за жената. Защото тъкмо когато се надяваха с право да посрещнат баща си като губернатор или вицекрал на някой остров или на някое кралство, ще го видят да се връща като коняр. Говоря това, сеньор свещениче, за да събудя у вас бащински чувства и да ви накарам да се разкаете за злото, което сторихте на моя господар. Страх ме е, че на онзи свят Бог ще потърси сметка от вас за това, че затворихте в клетка моя господар, и че ще стовари изцяло върху вас вината задето през време на пленничеството си моят сеньор дон Кихот ще бъде лишен от възможността да върши добрини и да помага на нуждаещите се.

— Я го виж ти него! — намеси се бръснарят. — Значи и ти, Санчо, си от пасмината на господаря си? Питам се, ей богу, дали не ще е по-добре и тебе да поставим в клетката, за да му правиш компания, щом и ти си омагьосан и заразен от рицарските му лудости. В лош час си бил съблазнен от обещанията му и в злополучен миг ти е бил втълпен в главата островът, за който бълнуваш.

— Не съм девойка, че да ме съблазняват — отговори Санчо. — Мене и самият крал не може да ме съблазни — беден съм наистина, но съм чистокръвен християнин и никому нищо не дължа. Бълнувам за острови, но има други, които бълнуват за по-лоши неща. Всеки е рожба на собствените си дела. Всеки човек може да стане папа, та какво остава за управител на остров, защото господарят ми ще завладее толкова острови, че ще се чуди на кого да ги раздава. А ваша милост, сеньор бръснарю, добре си мерете думите! Да бръснеш е едно, а да се държиш както подобава с хората — е съвсем друго. Говоря така, защото ние всички се познаваме, а мене не може да ме излъжеш. А колкото за омагьосването на моя господар, един Господ само знае как стои точно работата, та по-добре е да не говорим повече по този въпрос, защото колкото повече го разбутваме, толкова повече се размирисва.

Бръснарят не пожела да отговори на Санчо от страх да не би той, със своето простодушие, да спомогне да се разкрие това, което със свещеника се мъчеха толкова много да държат в тайна. Поради същите опасения свещеникът покани каноника да се поотдели от другите, за да му разкрие тайната на затворения в клетката и да му разкаже и други забавни работи. Каноникът се съгласи, тръгна напред с прислужниците си и със свещеника. И заслуша внимателно всичко, което този, последният, му разказа за духовния мир, живота, нрава и лудостта на дон Кихот, като му обясни накратко причините за умственото му разстройство и му описа всичките приключения до часа, в който го бяха настанили в клетката. Разкри също и тяхното намерение да го отведат у дома му, за да потърсят цяр за умопомрачението му. Каноникът и прислужниците му немалко се учудиха, като чуха странната история на дон Кихот. След като я изслушаха докрай, каноникът каза:

— Няма съмнение, сеньор свещениче, че тези тъй наречени рицарски романи са много пакостни за държавата. Макар да съм прелистил от скука и от криворазбрана страст към книгите началото на всички отпечатани творби от този род, нека призная, че не съм прочел нито една от началото до края, защото, повече или по-малко, според мене те всички до една си приличат и с нищо почти не се различават една от друга. Мнението ми е, че този род творби стои по-долу по съдържание и стил от тъй наречените милетски повести, пълни с нелепи измислици, забавни наистина, но съвсем не поучителни, за разлика от апологетичните, които едновременно забавляват и поучават[6]. Ако главната цел на тези книги е да доставят удоволствие, питам се, как могат да постигнат целта си, щом са пълни с глупави безсмислици? Човешката душа трябва да намира наслада в красотата, в съзвучието, което сетивата или въображението й поднасят, а всичко грозно и несъзвучно не може да достави никакво удоволствие. Но кажете ми, каква красота и каква хармония може да има между частите и цялото, както и между цялото и частите на една книга или повест, в която се разказва как един момък на шестнадесет години[7] нанася с меча си удар на великан, едър като кула, и го разсича на две половини, сякаш е от захарно тесто? Или например как героят на романа — когато се описва някое сражение, в което врагът разполага с един милион бойци — сам-самичък, застанал срещу цялата тази армия, излиза победител — колкото и невероятно да ни се вижда това — благодарение на силата на своите мишци? А какво да кажем за лекомислието, с което някоя кралица или наследница на императорски престол се хвърля в обятията на непознат странстващ рицар? Само невеж и първобитен ум може да намери удоволствие в книга, в която се разказва как една грамадна кула, пълна с рицари, плава по морето като кораб с попътен вятър, замръква днес в Ломбардия, а утре осъмва в земите на презвитер Хуан Индийски или в други земи, които нито Птоломей е открил, нито Марко Поло е видял.[8] Ако някой ми възрази, че авторите на тази книга имат пълното съзнание, че пишат измислици и следователно не се считат задължени да се придържат към правдоподобността и точността, ще отговоря, че измислицата е най-сполучлива, когато е най-близо до истината, и че тя е най-занимателна, когато най-много наподобява вероятното и възможното. Необходимо е лъжливите истории да се съобразяват с разбиранията на читателя и да се пишат така, че да правят приемливи невероятностите, да прочистват текста от преувеличения и да приковават вниманието, да предизвикват възхищение, да спират дъха, да радват и да увличат, като възхищението и задоволството вървят ръка за ръка. Не може да постигне всичко това този, който избягва правдоподобността и отражението на действителността, без които едно произведение не може да бъде съвършено. Не съм срещал досега нито един рицарски роман, чиято цялост да е логична съвкупност от съставните части, така че средата да отговаря на началото, а краят да съответства на началото и на средата. Тези истории са обикновено съставени от толкова разнородни части, та у нас се заражда впечатлението, че авторите са замислили не да създадат съразмерен със своите части образ, а по-скоро една химера или чудовище. Освен това стилът у тях е груб, подвизите са невероятни, любовните приключения — похотливи и покварени, вежливостите — неуместни, сраженията — прекалено дълги, разсъжденията — несъстоятелни, пътешествията — безсмислени. С една дума, те са лишени от истинска художествена стойност и заслужават да бъдат отлъчени и заточени от християнския свят като безполезни.

quixote_139_don_quixote_pytuva_v_kletka.png

Свещеникът го изслуша с голямо внимание и схвана, че каноникът е разумен човек и че разсъждава правилно. Каза му, че той е на същото мнение, че отдавна има зъб на рицарските романи и че е изгорил всичките, които притежавал дон Кихот, а те не били малко. Разказа как ги подложил на подбор, кои обрекъл на огъня и кои пощадил. Каноникът доста се смя и каза, че въпреки лошите думи, които бил казал за тези романи, намирал в тях и нещо добро, а именно, че самият им сюжет позволява на един просветен ум да развие своите сили, тъй като открива пред него широко и просторно поле, в което може безпрепятствено да даде воля на перото си. Авторът има възможност да опише корабокрушения, бури, схватки и сражения. Той може да изобрази някой храбър пълководец, надарен с всички качества, които трябва да притежава, и да покаже с каква ловкост той предугажда всички хитрости на врага, с какво красноречие убеждава или разубеждава своите войници, колко е мъдър в своите съвети, бърз в решенията си, храбър в отбрана и в нападение. Освен това писателят има случай да опише ту някое печално и трагично събитие, ту друго някое непринудено и весело произшествие. Той може да изобрази някоя дама, прелестна, достопочтена, умна и благонравна, някой юначен рицар с всички християнски добродетели и с най-изтънчени обноски, някой недодялан и груб самохвалец или някой дружелюбен, храбър и прозорлив принц. Писателят може да отрази добродетелта и верността на васалите, както и великодушието и щедростта на сеньорите. Той може да представя астролози, отлични космографи, музиканти, опитни и мъдри държавници или, при случай, някои черни магьосници. Той може да представи хитростите на Одисей, благочестието на Еней, храбростта на Ахил, нещастието на Хектор, коварството на Синон[9], приятелството на Евриал, великодушието на Александър, героизма на Цезар, милостта и любовта към истината на Траян, верността на Зопир[10], мъдростта на Катон, с една дума, всички онези качества, които правят съвършени великите мъже. От него зависи да ги събере всички в едно лице или да ги разпредели между неколцина. Ако всичко това е изложено с хубав стил и с находчива изобретателност и хрумванията са все пак близки до истината, книгата ще представлява несъмнено тъкан, изработена от разноцветни и красиви нишки, която, ако е напълно завършена, ще се отличава с такова съвършенство и красота, че ще може да постигне цели, по-възвишени от тези, които си е поставил авторът, като създава наслада и едновременно служи за поука. Защото свободната форма на романа дава на автора възможност да се показва ту епичен, ту лиричен, ту трагичен, ту комичен и да съчетава в произведението си онези елементи на най-нежните и занимателни изкуства, каквито са поезията и реториката. Пък и самият епос може да се предаде еднакво добре в стихове и в проза.

quixote_140_don_quixote_izliza_ot_kletkata.png
Бележки

[1] Баснословно живото, чудовище, родено от грифон и кобила, с глава и криле на орел и тяло на кон.

[2] Една от повестите на Сервантес, включена в сборника „Поучителни повести“, отпечатан 8 години след издаването на първата част на „Дон Кихот“.

[3] Каноник — предстоятел на катедрала, главен свещеник на катедрала.

[4] „Summa summularum“ (съкратено „Sumulas“) — най-разпространеното в тази епоха ръководство по диалектика, написано от богослова Гаспар де Вилялпандо.

[5] Гимнософисти — елините наричали така индийските философи-аскети, защото са живели голи в планините и са избягвали всякакъв допир с хората, за да не се поддадат на изкушения и съблазни.

[6] Милетски повести — сборник от любовни повести, написани от Аристид от Милет (II в. пр.н.е.). Името на този сборник, който не е запазен до наше време, станало нарицателно за сантиментални повести от ориенталски произход, които не се отличавали с особени качества. Апологиите са нравоучителни разкази от източен произход.

[7] Прави намек за странстващия рицар дон Белианис Гръцки.

[8] За презвитер Хуан Индийски се говори в пролога. Клавдий Птоломей — гръцки географ. Марко Поло — италиански мореплавател (XIII-XIV в.), обиколил цяла Азия, включително и Япония.

[9] Синон — грък, който посъветвал троянците да вкарат в града си дървения кон.

[10] Зопир — персийски сатрап, известен с всеотдайната си вярност към Дарий I.