Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (73)

Глава деветнадесета
в която се разказва за приключението на влюбения овчар и за други още наистина забавни случки

Едва се бе отдалечил малко дон Кихот от селото на дон Диего, и застигна двама души, които можеха да бъдат и свещеници, и студенти^[1] — и с тях двама селяни. Четиримата яздеха добичета от магарешка порода. Единият от студентите носеше вместо пътническа чанта вързоп от зелено платно, от който се подаваше някакво бельо и два чифта груби вълнени чорапи. Другият носеше две нови рапири за фехтовка с топчета на върха. Селяните носеха други неща, по които можеше да се съди, че бяха ходили в някой голям град на пазар и сега се връщаха в селото си. Както студентите, така и селяните, подобно на всички други, които виждаха за пръв път дон Кихот, останаха слисани от неговия вид и горяха от желание да разберат що за човек е той, защото съвсем не приличаше на другите хора. Дон Кихот ги поздрави и като узна, че вървят в една посока с него, им предложи да пътуват заедно и ги помоли да забавят хода си, тъй като магаретата им се движеха по-бързо от коня му. За да изрази благосклонността си към тях, той им каза накратко кой и какъв е и им обясни, че е странстващ рицар, който търси приключения по всички краища на света. Каза им, че името му е дон Кихот де ла Манча, а прозвището му — Рицар на лъвовете. За селяните всичко това звучеше като гръцки или цигански, но не и за студентите, които веднага разбраха, че имат работа с побъркан човек. При все това те гледаха на него с учудване и с уважение и един от тях му каза:

— Ако ваша милост, сеньор рицарю, пътувате без определена цел, както обикновено се случва с тези, които търсят приключения, елате с нас и ще видите най-хубавата и най-богатата от всички сватби, които са ставали в Ла Манча, пък дори и на много левги околовръст.

Дон Кихот попита дали не се жени някой княз, щом като така говорят за сватбата.

— Не — отговори студентът, — женят се селянин и селянка. Той е най-богатият човек в нашия край, а тя е най-хубавата жена на земята. Сватбата ще бъде невиждана и необичайна и ще бъде отпразнувана на една поляна край селото на булката. Тя се нарича Китерия Хубавицата, а женихът — Камачо Богатия. Тя е на осемнадесет години, а той на двадесет и две. Двамата са си лика-прилика, макар че някои любопитни хора, които знаят наизуст потеклото на всеки човек, твърдят, че родът на хубавата Китерия е по-стар от рода на Камачо. Но това не е вече толкова важно, защото парите са всесилни и изглаждат всички неравенства. На този Камачо, който има наистина широка ръка, му е хрумнало да построи над цялата поляна покрив от преплетени клончета, така че слънцето ще си даде доста труд, ако иска да гостува на зелената трева, която покрива земята. Подготвил е също танци с шпаги^[2] и със звънчета^[3], защото в селото има хора, които знаят чудесно да ги играят. Да не говоря за танца на обувките^[4] — за него е наел цяла тълпа танцьори. Но всички тези неща, които вече изброих, и много други още, които премълчах, не ще направят сватбата така паметна, както зрелището, което — струва ми се — ще ни достави отчаяният Басилио. Този Басилио е овчар, съселянин и съсед на Китерия. Само един зид дели къщата му от бащиния дом на Китерия. Амур е използвал този случай, за да припомни на хората забравената вече любов между Пирам и Тизбе. Басилио се влюби в Китерия още от най-крехка възраст, а тя отговаряше чисто и благосклонно на неговите чувства, така че в цялото село говореха с радост за любовта между двете деца Басилио и Китерия. Когато пораснаха, бащата на Китерия реши да забрани на Басилио да идва в дома му и за да се освободи от грижи и подозрения, намисли да омъжи дъщеря си за богатия Камачо, намирайки за неизгоден един брак с Басилио, към когото съдбата се беше показала по-малко щедра от природата. Защото, ако искаме без всякаква завист да кажем истината, трябва да признаем, че той е най-сръчният момък в цялото село, най-добрият копиехвъргач, непобедим борец и прекрасен играч на пелота^[5], бяга като елен, скача повече от коза, играе чудесно на кегли и пее като славей. Под неговата ръка китарата говори с човешки глас, а най-главното — върти шпагата като най-съвършен фехтувач.

— Заради това си само качество — обади се дон Кихот — този момък заслужава да се ожени не само за хубавата Китерия, но и за самата кралица Хинебра, ако тя беше още жива, напук на Ланселот и на всички, които биха се помъчили да му попречат.

— Къде е жена ми да чуе тези думи! — намеси се Санчо Панса, който дотогава бе мълчал и слушал. — Тя иска всеки да се жени за равен на себе си съгласно поговорката: „Всяка жаба да си знае гьола“. А аз бих желал този Басилио, когото все повече обиквам, да се ожени за тази сеньора Китерия и нека имат дълъг и спокоен живот тези, които пречат на любещите се да се женят. (Той искаше да каже точно обратното.)

— Ако всички, които се обичат, се женят — каза дон Кихот, — родителите щяха да се лишат от правото и властта да си женят децата когато и за когото трябва. Ако се дадеше на дъщерите свобода да избират мъжете си, ще се намери някоя да избере слугата на баща си, а друга — първия срещнат на улицата надут франт, пък ако ще да е развратник и побойник. Защото любовта и увлечението заслепяват лесно очите на разума, които са толкова необходими при вземане на важни решения, а при женитбата — където съществува голяма опасност човек да се заблуди — е нужно голямо умение и особена благосклонност на небето, за да сполучиш. Когато някой се готви да предприеме дълго пътуване, ако е разумен, преди да тръгне на път, ще си потърси спокоен и доверен другар да го придружава. Защо да не постъпи така и този, комуто предстои път за през цял живот, до самия гроб, още повече, че другарят му ще трябва да дели с него легло, трапеза и всичко друго, както е редно между съпрузи? Съпругата не е стока, която — веднъж купена — може да се върне или да се отстъпи и замени с друга, защото бракът е нещо неотменно, което трае, колкото трае самият живот. Той е примка, която — хвърли ли се веднъж на шията — се превръща в гордиев възел и ако не го разкъса косата на смъртта, нищо не може да го развърже. Мога да кажа още много неща по този въпрос, ако не горях от желание да узная дали сеньор лиценциатът няма да разкаже още нещо за историята на Басилио.

А бакалавърът или лиценциатът, както го нарече дон Кихот, отговори:

— Едно ми остава още да кажа — откакто Басилио узна, че хубавата Китерия ще се омъжи за Камачо Богатия, никой не го е виждал вече усмихнат, нито го е чул да каже смислена приказка — ходи винаги замислен и тъжен и говори сам на себе си, което ясно показва, че се е побъркал. Яде малко, спи малко, храни се само с плодове, а спи — ако може да се каже, че изобщо спи — на открито, върху твърдата земя, като див звяр. Поглежда от време на време към небето, за да забоде след това поглед в земята. Толкова е унесен, че прилича на облечена статуя, чиито дрехи се развяват от вятъра. С една дума, страстта му е толкова силна, че всички, които го познаваме, се боим да не би утре, когато хубавата Китерия каже „да“, с това „да“ да произнесе смъртната му присъда.

— Бог ще го оправи — рече Санчо, — защото той, като ни праща болката, дава ни и цяра. Никой не знае какво носи утрешният ден, от днес до утре има още много часове, а в един час само, дори в един миг може да рухне къщата. Виждал съм да вали дъжд и в същото време да грее слънце. Човек си ляга вечерта здрав и читав, а на сутринта не може да шавне. Кажете ми, може ли някой да се похвали случайно, че е сложил прът в колелото на съдбата? Разбира се — не, а между едно „да“ и едно „не“ на жената не бих се осмелил да сложа дори и върха на най-острата игла, защото и той сигурно не ще се вмести там. За мене ми е достатъчно да ми кажете, че Китерия обича Басилио с чисто сърце и силно увлечение, и аз ще му изсипя цяла торба щастие. Защото, слушал съм да казват — любовта гледа с очила, през които медта изглежда злато, бедността — богатство, а гурелите — бисери.

— Няма ли най-сетне да спреш, проклетнико? — провикна се дон Кихот. — Започнеш ли да нижеш пословици и поговорки, само Юда би могъл да те дочака да свършиш, за да те замъкне в пъкъла. Кажи ми, говедо такова, какво разбираш ти от съдби, от колела и от всички други неща?

— О! — възкликна Санчо. — Щом като хората не ме разбират, нищо чудно, че смятат приказките ми за глупави. Но това не е важно. Аз сам се разбирам и зная, че няма много глупости в това, което казах. Само вие, сеньор, криптикувате думите ми, пък и делата ми.

— Критикувате, а не криптикувате, искаш да кажеш, извратителю на правилната реч, Бог да те накаже!

— Не ми връзвайте кусур, ваша милост — отговори Санчо. — Вие добре знаете, че не са ме възпитавали в столицата и че не съм се учил в Саламанка, за да знам къде изпускам или прибавям по някоя буква в думите си. Пък и няма защо, Бога ми, да карате саягесеца^[6] да говори по толедански. А освен това малко ли са толеданците, които съвсем не говорят правилно?

— Тъй е — каза лиценциатът, — защото тези, които израстват в кожарските работилници и на Сокодовер^[7], не могат да говорят толкова добре, колкото онези, които се разхождат по цял ден из двора на катедралата^[8], а и едните, и другите са толеданци. Чист, ясен, изискан и изящен говор ще намерите у образованите столичани, пък ако ще да са родени в Махалаонда^[9]. Казвам образованите, защото много измежду тях не са такива, а образованието, подкрепено от навика, е граматиката на всеки правилен език. Аз, сеньори, учих църковно право в Саламанка и мога да се похваля, че се изказвам донякъде с ясни, прости и изразителни думи.

— Ако бяхте залегнали да движите повече езика, отколкото шпагата — каза другият студент, — щяхте да бъдете пръв на последния лиценциатски изпит, а не на опашката.

— Слушайте, бакалавре — отвърна лиценциатът, — вие грешите страшно много, ако сте на мнение, че ловкостта при фехтуването е празна работа.

— За мене то не е мнение, а доказана истина — възрази Корчуело — и ако желаете, готов съм да ви го докажа на дело. Тъкмо случай — вие носите шпаги, аз имам сила и крепки мишци, а като прибавите и моята храброст, която не е малка, ще ви заставя да признаете, че не се лъжа. Слезте от добичето си и проявете вашето изкуство — движения на краката, кръгови и в начупени линии. Аз се надявам, че ще ви накарам да видите звезди посред пладне с моята проста и груба сръчност, в която имам толкова вяра, колкото в Бога, за да кажа, че не се е още родил човекът, пред когото ще обърна гръб, и че всекиго бих принудил да загуби почва под краката си.

— Дали ще обърнете гръб, или не, това не е моя работа — възрази фехтувачът, — но може да се случи да ви изкопаят гроба там, където за пръв път ще се спъне кракът ви. Искам да кажа, че на бърза ръка ще паднете мъртъв поради презрението, което храните към ловкостта.

— Ей сега ще видим — отговори Корчуело. Той скочи чевръсто от магарето си и изтръгна една от рапирите, които лиценциатът носеше на седлото си.

— Не може така — рече тогава дон Кихот. — Аз искам да ви бъда учител по фехтовка и съдия в този спор, който много пъти се повдига и не намира никога разрешение.

Слезе от Росинант, хвана копието си и застана сред пътя в същия миг, когато лиценциатът с изящни движения на тялото си и със заучени стъпки напредваше вече срещу Корчуело, който се приближаваше към него с очи, от които, както се казва, излизаха искри. Двамата селяни, които ги придружаваха, останаха — без да слязат от добичетата си — да наблюдават това опасно представление. Корчуело мушеше, сечеше, удряше от горе на долу и отстрани, хващаше рапирата с двете си ръце. Ударите му бяха безбройни, по-чести от капките на силен дъжд, и се сипеха със силата на градушка. Той връхлиташе като разярен лъв, но всеки път връхното топче на рапирата на лиценциата го удряше по устата, спираше яростния му устрем и го караше да го целува, сякаш беше свети мощи, макар и не с това благоговение, с което обикновено се целуват мощите. Лиценциатът му нанесе колкото удара си поиска по късото расо, с което беше облечен неговият противник, и така му разряза полите, че те заприличаха на крака на октопод. Събори му два пъти шапката и така го измори, че Корчуело от яд, гняв и бяс хвана рапирата за дръжката и я захвърли с такава сила, че един от присъстващите селяни, писар по професия, който се спусна да я търси, засвидетелства по-късно писмено, че тя отлетяла почти на три четвърти левга, което потвърждава и доказва напълно правотата на думите, че изкуството побеждава силата.

Корчуело седна, съвсем изтощен, а Санчо се приближи до него и му каза:

— Честна дума, сеньор бакалавре, ако ваша милост желаете да чуете моя съвет, ето какво ще ви кажа — не предизвиквайте отсега нататък никого на фехтовка, а само на борба или на хвърляне на копие, защото това подхожда и на младостта, и на силите ви. А що се отнася до тези, които се сочат като ловки фехтувачи, слушал съм да казват, че те вкарват върха на рапирата си и в иглени уши.

— Аз съм доволен — отговори Корчуело, — че се отърсих от моята заблуда и че опитът ми показа колко далече съм бил от истината.

Той стана, прегърна лиценциата и приятелството им укрепна още повече. Те не пожелаха да изчакат писаря, който беше отишъл да търси рапирата, защото мислеха, че ще закъснее много, и решиха да продължат пътя си, за да стигнат рано в селото на Китерия, откъдето бяха всички.

Когато тръгнаха отново на път, лиценциатът им разказа за предимствата на фехтовалното изкуство и приведе толкова ясни и очебийни доводи, толкова примери и математически доказателства, че всички се убедиха в голямото значение на тази наука, а Корчуело се излекува от своята упоритост.

Мръкваше се, но преди да стигнат в селото, им се стори, че цялото небе над него е осеяно с безброй блестящи звезди. До тях долетя неясна смесица от приятни звуци на различни инструменти — флейти, барабани, гусли, пищялки, дайрета и дрънкулки. Когато наближиха повече, видяха издигната пред входа на селото арка от преплетени клони с окачени по тях фенерчета, които вятърът не разклащаше, защото духаше толкова слабо, че нямаше сила да раздвижи дори листата на дърветата. Музикантите развеселяваха сватбарите. Те сновяха на групи из това приятно място — едни танцуваха, други пееха, а трети свиреха на споменатите инструменти. Човек би рекъл, че по тази поляна тичаха и скачаха радостта и веселието. Мнозина пък строяха трибуни, откъдето на другия ден гостите щяха да гледат удобно предварително подготвените представления и танци, с които щеше да се ознаменува сватбата на богатия Камачо и погребението на Басилио.

Въпреки молбите на селянина и на бакалавъра дон Кихот не пожела да влезе в селото. Отказа си — напълно основателен според него — извини и обясни с това, че обичаят изисква странстващите рицари да спят на открито поле или сред гора, а не в селища, пък ако ще да е и под златни стрехи. След тези думи той се отдалечи малко по пътя, против волята на Санчо, който си припомни колко добре бяха прекарали в замъка или къщата на дон Диего.