Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (11)

Глава десета
за интересните мисли, които споделиха дон Кихот и оръженосецът му Санчо Панса^[1]

Междувременно Санчо Панса, леко^[2] пораздрусан от слугите на монасите, се беше вече надигнал и наблюдаваше внимателно двубоя. Той молеше от все сърце Бога да дари дон Кихот с победа, та чрез нея той сам да спечели някой остров, защото не забравяше нито за миг обещанието на господаря си да го направи управител. Като видя, че сражението свърши и че господарят му се готвеше да яхне Росинант, Санчо се спусна да му държи стремето, коленичи пред дон Кихот и преди той да възседне коня си, улови ръката му, целуна я и каза:

— Благоволете, сеньоре мой дон Кихот, да ме направите управител на острова, който спечелихте в тази тежка битка. Колкото и голям да е той, аз чувствам, че имам достатъчни сили да го управлявам добре и не по-лошо от всеки друг, който е управлявал острови на този свят.

На тези думи дон Кихот отвърна така:

— Забележи, приятелю Санчо, че както днешното приключение, така и всички нему подобни приключения нямат за цел спечелването на острови. Това са обикновени приключения, каквито се случват по пътищата и в които единствената придобивка е да ти счупят главата или да ти отрежат ухото. Потърпи само и ще видиш, че ни очакват големи приключения, благодарение на които не само ще мога да те направя управител на остров, но и нещо много повече.

Санчо изказа голямата си благодарност на дон Кихот, целуна му отново ръката и края на бронята^[3] и му помогна да се качи на Росинант. След това възседна магарето и последва господаря си, който с бърз ход, без да каже нито дума повече и без да се прости с дамите от каляската, навлезе в една близка гора. Санчо се движеше зад него, като караше магарето си да препуска колкото се може повече, но въпреки това Росинант се отдалечаваше и Санчо, уплашен, че ще изостане, започна да вика на господаря си да го почака. Дон Кихот изпълни молбата му, дръпна поводите на Росинант и го спря, за да изчака изморения си оръженосец, който, щом пристигна, каза:

— Струва ми се, сеньор, че няма да е зле да потърсим убежище в някоя черква^[4]. Няма да се учудя, ако ни обадят на Санта Ермандад^[5] и ни уловят, защото не са малко раните, които нанесохте на вашия противник в боя. Уверявам ви, че ако ни пипнат, ще има да се поизпотим, докато се измъкнем от затвора.

— Мълчи — каза дон Кихот. — Къде си видял или чел да бъде изправен пред съд странстващ рицар за битките, които е водил, колкото и да са били те кръвопролитни?

— Аз не знам какви са тези битки и тези кръвопролития — отговори Санчо — и през живота си не ми се е случвало да участвам в такива битки. Зная само, че Санта Ермандад се разправя с тези, които се бият по пътищата. Друго нищо не знаем.

— Не се тревожи, приятелю — успокои го дон Кихот, — готов съм да те изтръгна дори и от ръцете на халдейците^[6], та камо ли от ръцете на Санта Ермандад. Но кажи ми, за Бога: видял ли си по необятната земна шир рицар, по-смел от мене? Чел ли си друг да е показвал някога или да показва сега по-голям устрем в нападението, повече издръжливост в сражението, да нанася по-сръчно удари и да събаря с по-голямо настървение противника си?

— Правичката да си кажа — отговори Санчо, — аз никога не съм чел книги по простата причина, че не знам да чета и пиша, но готов съм да се обзаложа, че през живота си не съм служил на по-дързък господар от ваша милост и дай Боже да не стане нужда да заплатим за тези дързости там, където казах. Но сега чуйте молбата ми и се погрижете за здравето си, защото ухото ви кърви силно. В дисагите си нося превръзки и малко бял мехлем^[7].

— Всичко това щеше да е излишно — отвърна дон Кихот, — ако бях се сетил да приготвя шишенце с балсама на Фиерабрас^[8], защото само с една капка от него щяхме да си спестим и време, и лекове.

— За какво шишенце и какъв балсам говорите? — попита Санчо Панса.

— За балсам — отвърна дон Кихот, — чиято рецепта зная наизуст. Ако го притежаваш, няма защо да се боиш от смъртта, нито пък рискуваш да загинеш от рана, колкото и смъртоносна да е тя. И тъй, като приготвя от това питие и ти го поверя, ти трябва да действаш с него по следния начин: когато видиш, че в някое сражение са ме разсекли на две половини през средата на тялото ми (а това често се случва), ще вземеш грижливо половината от тялото ми, която падне на земята, и много бързо, преди да се е съсирила кръвта, ще я поставиш върху другата половина, която е останала на седлото, като внимаваш да ги слепиш точно и вярно. След това ще ми поднесеш да пия само две глътки от питието, за което ти говорих, и ще видиш, че отново ще стана по-здрав от камък.

— Ако това питие действително съществува — каза Панса, — аз се отказвам отсега още от управлението на обещания остров и ще поискам от ваша милост да ми дадете като единствено възнаграждение за многобройните ми и ценни услуги рецептата на това удивително питие, защото смятам, че една унция от него ще може да се продава навсякъде за повече от два реала, а на мене това ми стига, за да живея до края на живота си честно и спокойно. Остава да ми обясните дали струва скъпо приготовлението му.

— С по-малко от три реала могат да се приготвят цели три асумбри^[9] — отговори дон Кихот.

— Тежко на мен, грешника! — възкликна Санчо. — Какво още чака ваша милост, та не приготви от този балсам, а и на мен да покаже как се приготовлява?

— Млъкни, приятелю! — отвърна дон Кихот. — Колко по-велики тайни възнамерявам да ти поверя и с колко много по-големи благоволения желая да те удостоя! А сега нека се лекуваме, че ухото все по-силно ме боли!

Санчо извади от дисагите си превръзки и мехлем. Но когато дон Кихот видя шлема си, малко остана да изгуби ума си от мъка. Постави ръка на меча си^[10], вдигна очи към небето и каза:

— Кълна се в името на твореца на небето и земята и в най-пълния текст на светите четири евангелия^[11], че ще водя живота, който е водил великият маркиз Де Мантуа, когато се заклел да отмъсти за смъртта на племенника си Балдуин, тоест да не яде хляб на бяла покривка^[12], да не се отбива при жена си и още други неща, които, макар да не помня вече, нека бъдат включени в клетвата ми, докато не си отмъстя докрай на човека, който ми нанесе такава обида.

Санчо чу тези думи и прибави:

— Забележете, ваша милост сеньор дон Кихот, че ако рицарят изпълни заповедта ви да се представи пред моята^[13] сеньора Дулсинея дел Тобосо, с това той изцяло изпълва поетото задължение и не заслужава друго наказание, освен ако, разбира се, е извършил ново престъпление.

— Ти наговори много умни и уместни неща — отговори дон Кихот, — затова отменям клетвата си, що се отнася до желанието ми да му отмъстя още веднъж, но аз я повтарям и потвърждавам отново по отношение начина на живот, който ти описах, докато не отнема със сила от друг рицар шлем, равен на моя по достойнство. Недей мисли, Санчо, че това е някаква вятърничава мисъл. Ако аз вземам това решение, то е, защото имам кому да подражавам. Съвсем същото се бе случило с шлема на Мамбрино и това струва твърде скъпо на Сакрипанте^[14].

— Защо ваша милост не изпрати по дяволите подобни клетви — запита Санчо, — тъй като те са извънредно вредни за здравето и много пакостни за съвестта? А за да ви докажа, че съм прав, отговорете само на въпроса: какво ще правим, ако по някаква случайност минат много дни, без да срещнем човек с шлем на глава? Ще трябва ли да изпълните клетвата си въпреки толкова трудности и неудобства, както например тези да спим облечени, да не нощуваме в населени места и да се подлагаме на хиляди други изпитания, за които се говори в клетвата на този луд старец маркиз Де Мантуа и която ваша милост се кани сега отново да възкресява? Не вижда ли ваша милост, че по тези пътища не се движат въоръжени хора, а само мулетари и талигари, които не само че не носят шлемове, но не са и чували през живота си да се споменава тази дума.

— Тук именно грешиш — прекъсна го дон Кихот, — защото в по-малко от два часа ние ще срещнем по тези пътища повече въоръжени мъже, отколкото тези, които се бяха отправили към Албрака^[15], за да спечелят сърцето на красивата Анхелика.

— Нейсе, така да е — каза Санчо, — нека Бог даде да ни огрее щастието и да настъпи вече времето, когато ще завладеем острова, който толкова скъп ми излезе, пък ако ще и да умра след това.

— Казвал съм ти и друг път, Санчо, да не береш грижа за това. Ако не се намери остров, то подръка ни е кралство Дания или кралство Собрадиса^[16], които ще ти прилягат като пръстен по мярка, а това, че те не са острови, може само да те радва. Но нека оставим тези въпроси за когато им дойде времето, а сега виж дали носиш нещо за ядене в дисагите, защото ще трябва да потърсим после някой замък, в който да пренощуваме и да приготвим балсама, за който говорихме, тъй като, нека Бог ми е свидетел, ухото ме боли много.

— Нося в дисагите си една глава лук, малко сирене и няколко къшея хляб — каза Санчо, — но това не са ястия за такъв храбър рицар като ваша милост.

— Колко погрешно разбираш нещата! — отвърна дон Кихот. — Знай, Санчо, че чест е за странстващите рицари да не ядат по цял месец или ако решат да хапнат нещо, да се задоволяват с това, което им попадне подръка. Това щеше да ти е известно, ако беше прочел толкова рицарски романи, колкото аз съм чел. Колкото и голям да е техният брой обаче, в нито един от тях не съм срещал да се спомене, че странстващите рицари изобщо се хранят, освен на пищни пиршества, устройвани в тяхна чест, а през останалото време храната им е била оскъдна. Макар и да е ясно, че те не са могли да живеят, без да се хранят и без да удовлетворяват другите си естествени нужди, тъй като в действителност са били хора като нас, не по-малко е очевидно, че най-често са утолявали глада си с най-обикновена селска храна, каквато и ти сега ми предлагаш, защото са странствали през повечето време из поля и гори, и то без да ги придружава готвач. Впрочем, приятелю Санчо, нека не те смущава това, което мене ме радва, и не се мъчи да променяш света и да отклоняваш странстващото рицарство от правилния му път.

— Нека ваша милост ми прости — каза Санчо, — тъй като аз, както вече ви казах, не знам да чета и пиша и не познавам правилата на рицарството. Отсега нататък ще пълня дисагите с всички видове сухи плодове за ваша милост, а за мен ще ги напълня, понеже не съм рицар като вас, с пилета, гълъби и други птици.

— Не съм казал, Санчо — забеляза дон Кихот, — че странстващите рицари са задължени да се хранят изключително с плодовете, за които ти ми говориш. Изтъкнах само, че обикновената им храна трябва да се състои от такива плодове и някои билки, които са намирали по полетата и които добре са разпознавали, което мога да правя и аз.

— Много е полезно — отвърна Санчо — да се разпознават тези билки, защото така, както ми се струва, че вървят нещата, скоро ще настъпи денят, когато ще трябва да прибегнем към тези познания.

След това Санчо извади от дисагите си припасите, за които беше споменал, и двамата се нахраниха най-приятелски и в най-добро разбирателство. Желанието им обаче да намерят час по-скоро къде да пренощуват ги накара да привършат набързо бедната си и суха вечеря. Възседнаха добичетата си и побързаха да стигнат до населено място, преди да се мръкне. Скоро слънцето се скри и с него и надеждата да осъществят желанието си. Намираха се до колибите на някакви козари и решиха да прекарат нощта там. Колкото на Санчо му беше мъчно, че не са замръкнали в някое населено място, толкова господарят му беше доволен, че ще може да преспи на открито, тъй като си мислеше, че подобни случки доказват по безспорен начин, че той действително е рицар.