Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестдесет и девета
за най-рядкото и най-необикновено приключение, случило се на дон Кихот в течение на тази велика история

quixote_349_don_quixote_i_sancho_plennici.jpg

Конниците слязоха от конете си и заедно с пешаците вдигнаха изведнъж на ръце Санчо и дон Кихот и ги внесоха в двора, в който горяха повече от сто факли, закрепени в големи подставки, а по галериите на двора светеха не по-малко от петстотин канделабъра, така че беше светло като ден въпреки мрачната нощ. Посред двора се издигаше една катафалка, две вари висока, цялата покрита с грамаден покров от черно кадифе, а по стъпалата и околовръст горяха повече от сто бели восъчни свещи върху сребърни свещници. На катафалката лежеше трупът на една толкова хубава девойка, че с хубостта си разхубавяваше сякаш самата смърт. Главата й почиваше на брокатена възглавница, украсена е венец от разни благоуханни цветя. В скръстените й на гърдите ръце беше втъкнато клонче от жълта победна палма[1]. От едната страна на двора се издигаше естрада с две кресла, на които седяха двама души, с корони на глави и със скиптри в ръце. Приличаха на крале — било истински, било лъжливи. Отстрани на естрадата, към която се възлизаше по няколко стъпала, имаше други два стола, където похитителите на дон Кихот и Санчо настаниха своите пленници. Те сториха това в пълно мълчание и със знаци дадоха на двамата да разберат, че и те трябва да мълчат, но нашите герои и без това щяха да си мълчат, защото от учудване пред това зрелище си бяха глътнали езиците. В това време на естрадата се изкачиха, придружени от голяма свита, две видни личности, които дон Кихот веднага позна — това бяха херцогът и херцогинята, техните домакини, които седнаха на разкошни кресла редом с коронованите глави. Кой не би се учудил на това зрелище, особено когато в лицето на мъртвата девойка, която лежеше на катафалката, дон Кихот позна хубавата Алтисидора? При появяването на естрадата на херцога и на херцогинята дон Кихот и Санчо станаха на крака и им се поклониха дълбоко, а херцогската двойка отговори на поздрава им с леко кимване на глава.

В тази минута зад Санчо пристъпи един прислужник и метна на раменете му мантия от черен бархет, цялата изрисувана с огнени пламъци. След това той му свали шапката, постави му на главата висока островърха шапка, като тези, които носят осъдените от Светата инквизиция, и му пошепна на ухото да не се осмелява да отваря уста, защото ще му я запушат с кърпа или ще го убият веднага. Санчо се огледа от горе до долу и се видя цял в пламъци, но понеже те не го горяха, не се уплаши никак. Той свали шапката си, видя, че по нея бяха изписани дяволи, сложи я отново на главата си и каза: „Пак добре, че нито пламъците ме горят, нито дяволите ме отнасят със себе си!“

Дон Кихот го погледна и макар че страхът бе сковал сетивата му, не можа да сдържи смеха си, като видя фигурата на Санчо. В това време сякаш изпод самата катафалка почнаха да се носят тихи и приятни звуци на флейта и понеже с тях не се преплиташе никакъв човешки глас, тъй като на това място цареше самото мълчание, те звучаха особено нежно и любовно. Изведнъж край възглавницата, на която почиваше главата на умрялата, се яви прекрасен момък, облечен като римлянин, и под звуците на арфа, на която сам свиреше, изпя с ясен и сладък глас следните две станси:

Не оживее ли Алтисидора

(ти я уби жестоко, дон Кихоте!),

не тръгнат ли из замъка и двора

самите дами в дрехи от пикоте[2],

не облече ли моята сеньора

дуените в байета[3], в анаскоте[4],

за нейното нещастие, за нея

по-звучно от тракиеца[5] ще пея.

 

Докато жив съм, клетвата си свята

съвсем не ми се вярва да забравя;

и мъртъв, със студен език в устата,

бих пял за теб и твоята прослава,

вън от затвора на плътта, душата

по Стикс ще плува и ще те възпява,

за да възпира с песента си страстна

водите на забравата ужасна.[6]

— Стига! — обади се един от двамата мними крале. — Стига, божествени певецо, край не ще има песента ви, ако искате да ни опишете смъртта и чаровете на несравнимата Алтисидора, която не е умряла, както мислят невежите, а живее със славата си, която се носи навред, и която ще оживее чрез наказанията, които трябва да изтърпи тук присъстващият Санчо Панса, за да й възвърне загубената светлина на деня. Ето защо, о, Радамант[7], ти, който съдиш с мене в мрачните пещери на ада и който знаеш всичко, което е отредила неотменимата съдба, за да се възвърне животът на тази девойка, кажи още начаса какво трябва да се направи, за да не се отлага повече радостта, която очакваме от нейното възкресяване.

Щом като Минос, съдия и другар на Радамант, произнесе тези думи, Радамант стана прав и каза:

— Ей вие, прислужници в този дом, висши и низши, големи и малки, елате по-скоро тук и чукнете Санчо двадесет и четири пъти по носа, щипнете го дванадесет пъти по ръцете и го боднете шест пъти с игли в кръста, защото от това зависи спасението на Алтисидора!

Щом чу това, Санчо наруши мълчанието и каза:

— Кълна се в Бога, че по-скоро ще стана мавър, отколкото да оставя да ме чукат по носа и ме щипят по тялото. Дявол да го вземе, какво общо има моето тяло с възкресяването на тази девойка! Я виж какво ви се е пък сега прищяло… омагьосали Дулсинея, за да се отмагьоса, аз трябва да ям боя, умряла Алтисидора от болест, пратена й от Бога, а за да я възкресят, на мене трябва да нанесат двадесет и четири удара по носа, да ми продупчат тялото с игли и цял да ме изпощипят! Другиму ги разправяйте вие тези приказки! От стара коза яре съм и на мене не ми минават!

— Тогава ще умреш! — каза с висок глас Радамант. — Укроти се, тигре, смири се, горди Немроде[8], страдай и мълчи, защото не се искат от тебе невъзможни неща! Не се мъчи да вникнеш в тайните на нашите обреди! Знай, че ще те ударят по носа, ще нащипят тялото ти, ще те бодат с игли и ти ще пищиш. Хайде, прислужници, изпълнете заповедта ми, иначе — честна дума давам — ще се разкаете, че сте се родили!

В този миг в двора се появи шествие от шест дуени. Те вървяха една след друга, четири от тях носеха очила и всички държаха дясната си ръка вдигната нагоре, а китките им се показваха от ръкавите на няколко пръста, за да изглеждат и ръцете им по-дълги, както е модата сега. Санчо, щом като ги зърна, зарева като бик.

— Нека се докосне до лицето ми — извика той — всеки друг, но не и дуеня! Това няма да позволя! Издерете ми лицето, както направиха котките с господаря ми в същия този замък, промушете ми тялото с остри ками, разкъсайте ръцете ми с нажежени клещи — всичко ще понеса търпеливо, за да услужа на тези сеньори. Но да ме пипат дуени — това няма да допусна, ако ще и дяволите да ме вземат.

Дон Кихот наруши мълчанието си и каза на Санчо:

— Потърпи, синко, услужи на тези сеньори и благодари на небето, че ти е дало такава чудотворна сила: чрез твоето мъченичество да освобождаваш от магии и да възкресяваш мъртвите!

Дуените бяха вече стигнали до Санчо, а той, примирен и укротен, се намести добре на стола и повдигна лице и брада към първата, която го чукна здраво по носа и след това се поклони дълбоко.

— По-малко учтивости и по-малко мазила, сеньора дуеня — рече Санчо, — ръцете ви миришат, Бога ми, на оцет[9].

Изредиха се дуените, всяка една го перна по носа, а след тях и много други прислужници го ощипаха. Но това, което Санчо не можа да понесе, бяха бодванията с игли. Той скочи разярен от стола, грабна една горяща факла, която се намираше до него, и я запрати по дуените и останалите палачи.

— Вън, слуги на ада — викна той, — да не съм аз от бронз, та да мога да изтърпя тези ужасни мъки!

В този миг Алтисидора, навярно уморена от толкова дългото лежане по гръб, се обърна настрана. Като видяха това, присъстващите извикаха почти едновременно:

— Алтисидора оживя! Алтисидора е жива!

Радамант заповяда на Санчо да укроти гнева си, защото целта е вече постигната.

А дон Кихот, щом видя, че Алтисидора се раздвижва, хвърли се на колене пред Санчо и му каза:

— Тъкмо сега е време, възлюблени сине и не вече мой оръженосецо, да си нанесеш няколко удара от тези, които дължиш на Дулсинея, за да се вдигне магията от нея! Този е най-удобният момент, защото тъкмо сега силата ти е най-голяма, за да извършиш очакваното чудо.

А Санчо отговори:

— От трън, та на глог и пискюл на всичко отгоре! Това само ми липсваше — след почукванията по носа, след щипаниците и мушканията с игли сега и самобичуване. Остава сега да вземете някой голям камък, да ми го окачите на врата и да ме хвърлите в кладенец. Уверявам ви, че това няма да ми тежи толкова, колкото да бъда изкупителна жертва за изцеление на чужди болки. Оставете ме на мира, че иначе всички ви ще пратя по дяволите, макар да не съм сигурен, че те ще ви приемат.

Междувременно Алтисидора се бе понадигнала на катафалката и в същия миг се чуха звуците на кларинетите, към които се присъединиха флейтите, както и виковете на всички присъстващи:

— Да живее Алтисидора! Да живее Алтисидора!

Херцогът и херцогинята, кралете Минос и Радамант станаха от местата си и заедно с дон Кихот и Санчо отидоха да поздравят Алтисидора и да й помогнат да слезе от катафалката, а тя, преструвайки се на отпаднала, се поклони на херцогската двойка и на кралете, погледна сърдито дон Кихот и му каза:

— Господ да ти прости, безсърдечни рицарю, защото твоята жестокост ме изпрати на онзи свят, където престоях, струва ми се, повече от хиляда години. А на тебе, най-състрадателния от всички живи оръженосци, аз благодаря за новия си живот. Смятай, приятелю Санчо, че още днес си станал притежател на шест мои ризи, които ти подарявам, за да си направиш от тях шест ризи за себе си. И макар да не са съвсем здрави, поне са чисти.

Санчо й целуна ръце, коленичил пред нея с шапка в ръка. Херцогът заповяда да му свалят шапката и мантията с пламъците и да му върнат неговата шапка и дреха. Санчо го помоли да му разреши да ги занесе на село за спомен от това невиждано приключение. Херцогинята отговори, че няма да му ги вземат, защото той добре знае каква голяма приятелка има в нейно лице. Херцогът нареди да разчистят двора и всички да се приберат по стаите си, а дон Кихот и Санчо да отведат в стаята, която бяха заемали по-рано.

quixote_350_mnimiat_kral.jpg
Бележки

[1] Древен обичай девойките да се погребват с палмово клонче, символ на девственост.

[2] Пикоте — груб плат, изтъкан от козя вълна.

[3] Байета — лек и слаб плат, който се употребява за подплата и за траурни дрехи.

[4] Анаскоте — особен вид вълнен плат.

[5] Тракийският певец е Орфей.

[6] Второто осмостишие е взето от Гарсиласо.

[7] Радамант — син на Юпитер, един от тримата съдии в ада.

[8] Немрод — баснословен крал на Халдея.

[9] Благоуханен оцет, с който дамите са се мажели.