Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (127)

Глава седемдесет и трета
за лошите предчувствия на дон Кихот при влизането в родното му село и за други събития, които украсяват тази велика история

Както разправя Сиде Амете, при влизането в родното си село дон Кихот видя край хармана две хлапета, които се караха. Едното казваше на другото:

— Не се мъчи напразно, Перикильо, докато си жив, няма да я видиш.

Дон Кихот чу тези думи и каза на Санчо:

— Чу ли, приятелю, какво каза този хлапак? „Докато си жив, няма да я видиш.“

— Е, добре — отговори Санчо, — какво значение могат да имат думите на едно хлапе?

— Какво ли? — възрази дон Кихот. — Не ти ли е ясно, че ако приложа тези думи за моя случай, това значи, че няма да видя вече Дулсинея?

Санчо се готвеше да му отговори, но в същия миг видя един заек, който бягаше из полето, гонен от много хрътки и ловци. Изплашеното животно се спусна към Санчо и се скри между краката на Сивчо. Санчо го хвана и го показа на дон Кихот, който не преставаше да повтаря:

— Malum signum! Malum signum!^[1] Заек бяга, хрътки го гонят — няма да видя вече Дулсинея!

— Чуден човек сте, ваша милост — каза Санчо. — Да речем, че този заек е Дулсинея дел Тобосо и че тези хрътки, които я преследват, са злосторните магьосници, превърнали я в селянка. Тя бяга, аз я улавям и я предавам във владение на ваша милост, а вие я държите в прегръдките си и я милвате. Какъв лош знак е това и какво лошо предзнаменование може да има тук?

Двете хлапета дотърчаха да видят заека и Санчо попита едното от тях защо се карат. Отговори му това, което беше казало „няма да я видиш, докато си жив“, че е взело от другото една клетка за щурци и не мисли да му я върне никога. Санчо извади от джоба си няколко дребни монети, даде ги на момчето срещу клетката, взе я и я сложи в ръцете на дон Кихот с думите:

— Ето че отстраних и премахнах, сеньор, тези лоши предзнаменования, които по мое мнение, колкото и глупаво да е то, нямат за нас повече значение от ланшния сняг. Ако не ме лъже паметта, слушал съм нашия свещеник да казва, че умните хора и добрите християни не бива да вярват в такива глупости, пък и ваша милост не ми ли говорихте същото неотдавна, като ми доказвахте, че само глупците вярват на предзнаменованията? Няма защо да обръщаме внимание на тези неща — нека продължим пътя си и влезем в селото.

Междувременно дойдоха ловците, за да си поискат заека. Дон Кихот им го даде. Рицар и оръженосец продължиха пътя си и като влизаха в селото, видяха на една полянка свещеника и бакалавъра Караско с молитвеници в ръце. Санчо беше метнал върху магарето и вързопа с доспехите, мантията с изписаните по нея огнени пламъци, с която го бяха облекли в замъка на херцога през онази нощ, когато възкръсна Алтисидора. На главата на Сивчо бе нахлузил островърхата шапка, която го красеше и му придаваше вид, какъвто още никое магаре на света не беше имало.

Свещеникът и бакалинът ги познаха веднага и се затекоха към тях с разтворени обятия. Дон Кихот слезе от коня и ги прегърна сърдечно, а селските дечурлига със своите неизпускащи нищо очи на рисове гледаха шапката на магарето и се спуснаха да я разгледат отблизо, като си подвикваха:

— Тичайте, деца, да видите магарето на Санчо Панса, по-накичено от Минго^[2], и крантата на дон Кихот, по-мършава от всеки друг път!

Най-сетне, придружени от свещеника и бакалавъра и обкръжени от хлапетиите, те влязоха в селото и се отправиха за дома на дон Кихот. На вратата стояха икономката и племенницата, осведомени вече за тяхното пристигане. Новината бе стигнала и до Тереса Панса, жената на Санчо, и тя — невчесана, недооблечена и повела за ръка дъщеря си Санчика — се завтече да посрещне мъжа си. Но като видя, че той съвсем не е така пременен, както си мислеше, че трябва да бъде един губернатор, тя му каза:

— Какво ми идеш такъв никакъв, мъжо? Връщаш се май пешком и с подбити крака? Приличаш ми по-скоро на просяк, отколкото на губернатор.

— Мълчи, Тереса — отговори Санчо. — Защото не на всяка една кукичка виси сланина. Да вървим вкъщи, там ще ти разправя чудеса. Пари ти нося, а това е важното. Спечелих ги с моето умение, без да навредя никому.

— Пари само да носиш, мъжо — каза Тереса, — а не е важно откъде си ги взел. Никой няма да те пита как си ги спечелил.

Санчика прегърна баща си и го запита носи ли й нещо. Чакала го, каза тя, както се чака дъжд през май. Жена му го взе за ръка, дъщеря му го улови за пояса, подкара магарето и тръгнаха за вкъщи, като оставиха дон Кихот у дома му на грижите на икономката и племенницата. Там бяха и свещеникът и бакалавърът.

Без да губи ни минутка, дон Кихот се отдели насаме със свещеника и с бакалавъра и им разказа накъсо за поражението си и за задължението, което бе поел, да не напуска селото за срок от една година — задължение, което смята да изпълни най-точно, без да се отклони от него нито на педя, като истински странстващ рицар, съблюдаващ строго правилата на странстващото рицарство. Той добави, че е намислил през тази година да стане пастир и да се развлича всред самотата на полето, като се отдаде свободно на любовните си мечти и на добродетелния пастирски живот. Той ги запита, ако нямат много работа и не са заети с по-важни дела, не биха ли искали да му станат другари. Ще купи стадо овце, достатъчно голямо, за да могат с основание да носят званието овчари. Каза им също, че най-важното е вече направено — измислил им имена, които им подхождат чудесно. Свещеникът попита какви са. Дон Кихот отговори, че той ще се казва овчарят Кихотис, бакалавърът — овчарят Караскон, свещеникът — овчарят Куриамбро, а Санчо Панса — овчарят Пансино. Всички се смаяха от новата лудост, която беше обзела дон Кихот, но боейки се да не тръгне пак на рицарски поход и надявайки се, че през тази година ще може да се излекува, те се съгласиха с новия му план, приеха лудата му мисъл за разумна и обещаха да му станат другари в пастирския живот.

— Още повече — каза Самсон Караско, — че както всички знаят, аз съм прочут поет и ще съчинявам на всяка стъпка стихове, които ще възпяват овчарския или дворцовия живот, или каквото ми дойде на ум, за да се забавляваме из тези пусти места, по които ще скитаме. Но най-важното е, сеньори, всеки да си избере името на овчарката, която ще възпява в своите стихове, и да не оставим нито едно дърво, колкото и твърдо да е то, на което да не напишем и изрежем нейното име съгласно правилата и обичаите на влюбените овчари.

— Великолепно! — възкликна дон Кихот. — Но аз няма защо да търся име на измислена овчарка, защото си имам Дулсинея дел Тобосо, слава на тази страна, украшение на тези поляни, образец на хубост, каймак на всички чарове и най-сетне същество, на което подхожда всяка възхвала, колкото и преувеличена да е тя.

А Самсон Караско добави:

— Но дори да не намерим такива, ще вземем имена на овчарки от разни книги, с които е пълен светът — Филиди, Амарилиси, Диани, Флериди, Галатеи и Белисарди. Щом ги продават на пазара, можем да си купим и ние и да ги смятаме за наши. Ако моята дама, по-добре казано, моята овчарка, се казва случайно Ана, ще я възпявам под името Анарда; ако се казва Франсиска, ще я нарека Франсения; ако е Лусия, ще стане Лусинда. Така всичко се нарежда, а ако Санчо Панса влезе в нашата задруга, ще може да възпява жена си, Тереса Панса, под името Тересаина.

Чул това име, дон Кихот се разсмя, а свещеникът възхвали почтеното му и добродетелно решение и отново обеща да му бъде другар през свободното време, когато не е зает с изпълнение на неотложните си задължения. След това те се сбогуваха с дон Кихот и го помолиха и посъветваха да гледа здравето си и да се храни добре.

Съдбата пожела икономката и племенницата да чуят целия този разговор и щом си отидоха гостите, те влязоха и двете при дон Кихот и племенницата му каза:

— Какво значи това, вуйчо? Тъкмо когато мислехме, че ваша милост се прибирате най-сетне вкъщи, за да водите тук спокоен и почтен живот, вие се готвите да се впуснете в нови лабиринти и да станете, както се казва в песента:

Откъде дойде, овчарче?

Накъде вървиш, кажи!^[3]

Трябва да знаете обаче, че от всяко дърво свирка не става.

А икономката добави:

— Ще можете ли, ваша милост, да понесете летните жеги, зимните мразове и вълчия вой в откритото поле? Сигурно не, защото овчарството е занаят за хора яки, калени и свикнали на него — кажи-речи, още от пелени. Ако трябва да се избира между две злини, по-добре е да бъдете странстващ рицар, отколкото овчар. Послушайте ме, сеньор, този съвет ви дава петдесетгодишна жена, която в живота си е била по-често гладна и жадна, отколкото сита — стойте си вкъщи, гледайте си имота, изповядвайте се честичко, помагайте на бедните и нека грехът падне върху мене, ако ви се случи нещо лошо.

— Млъкнете, чеда мои — отговори дон Кихот, — зная си аз работата. Сложете ме сега в леглото, че май нещо не ми е добре, и бъдете сигурни, че какъвто и да съм — странстващ рицар или скитащ се овчар, — винаги ще се грижа да не ви липсва нищо, както сами ще се убедите на дело.

И добрите дъщери — а такива бяха наистина икономката и племенницата му — го настаниха в леглото, дадоха му да яде и го обсипаха с грижи.