Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава петдесета
в която се разкрива кои бяха вълшебниците и палачите, които набиха дуенята и нащипаха и изподраскаха дон Кихот, и се разказва как пажът на херцогинята занесе писмото на Тереса Панса, жена на Санчо Панса

quixote_290_pazhyt_i_dysherjata_na_sancho.jpg

Сиде Амете, много усърден изследовател и на най-незначителните дори подробности на тази истинска история, казва, че когато доня Родригес излезе от стаята си, за да отиде в покоите на дон Кихот, една друга дуеня, която спеше при нея, я усети и понеже всички дуени обичат да знаят, да чуят и подушват всичко, тръгна подире й така тихичко, че добрата Родригес не я забеляза. Щом я видя да влиза в стаята на дон Кихот, за да не измени на привичката на дуените, които са всички до една клюкарки, тя изтича начаса да разправи на херцогинята, че доня Родригес е при дон Кихот. Херцогинята уведоми херцога и го помоли да й позволи да отидат с Алтисидора, за да разберат какво търси дуенята при дон Кихот. Херцогът й разреши и двете жени се прокраднаха предпазливо и тихомълком до вратата на стаята му и застанаха тъй близо до нея, че чуваха всичко, което се говореше там. Когато херцогинята чу, че дуенята разкрива тайната на фонтаните на Аранхуес[1], нито тя, нито Алтисидора можаха да се стърпят и обхванати от гняв и жажда за мъст, се втурнаха в стаята, изпощипаха дон Кихот и натупаха дуенята, както вече бе разказано. Защото оскърбленията, които засягат хубостта и честолюбието на жените, силно възбуждат техния гняв и разпалват желанието им за мъст. Херцогинята разправи на херцога за всичко случило се и той се смя много, а тя, упорствайки в намерението си да продължи шегите и да се позабавлява още с дон Кихот, изпрати пажа, който бе играл ролята на Дулсинея в комедията за освобождаването й от магията — което Санчо съвсем бе забравил, потънал в губернаторските си грижи, — до Тереса Панса с писмото на мъжа й, с едно свое писмо и с голям гердан от корали като подарък.

По-нататък историята продължава така: Пажът — много буден и весел момък, желаещ да се докара на своите господари — тръгна на драго сърце за селото на Санчо. Като го наближи, той съгледа край една рекичка няколко жени, които перяха, и ги запита живее ли в тяхното село жена на име Тереса Панса, съпруга на някой си Санчо Панса, оръженосец на рицаря, наречен дон Кихот де ла Манча. При тези думи едно от момичетата, което переше, се изправи и каза:

— Тереса Панса е моя майка, Санчо Панса ми е баща, а рицарят — наш сеньор.

— Хайде тогава, момиче — рече пажът, — заведи ме при майка си, защото й нося писмо и подарък от баща ви.

— С голямо удоволствие, сеньор — отговори момичето, което изглеждаше на около четиринадесет години.

То остави прането си на една своя другарка и без да се вчеше и обуе, както беше босо и разчорлено, с един скок се намери пред коня и каза:

— Карайте, ваша милост, къщата ни е в началото на селото, а мама е много загрижена, тъй като отдавна няма вести от баща ми.

— Затова пък аз й нося толкова добри вести — каза пажът, — че ще има да благодари на Господа за тях.

Тичайки и подскачайки, момичето стигна до селото и още не влязло вкъщи, се развика от вратата:

— Излез, мамо Тереса, излез, излез, дошъл е някакъв сеньор, който носи писма и други неща от баща ми!

Майка му, Тереса Панса, чу виковете и излезе на вратата. Тя предеше на хурка и носеше сива пола — толкова къса, че сякаш я бяха отрязали до срамното място[2], — корсаж, също от сив цвят, и долна риза. Не изглеждаше много стара, макар че си личеше, че е минала четиридесетте, но беше яка, изправена, жилава и загоряла от слънцето. Като видя дъщеря си и пажа на кон, тя каза:

— Какво има, дъще? Кой е този сеньор?

— Един покорен слуга на сеньора доня Тереса Панса — отговори пажът.

Казвайки това, той скочи от коня, пристъпи смирено и падна на колене пред сеньора Тереса.

— Дайте да целуна ръцете ви, ваша милост — каза той — сеньора доня Тереса, собствена и законна съпруга на сеньор дон Санчо Панса, пълновластен губернатор на остров Баратария.

— Ах, сеньор, какво правите, недейте — отговори Тереса, — та аз не съм дворянка, а бедна селянка, дъщеря на орач и жена на странстващ оръженосец, а не на някакъв губернатор.

— Ваша милост — отговори пажът — сте достойнейша съпруга на един предостойнейши губернатор и за да се убедите, че това е самата истина, приемете, ваша милост, това писмо и този подарък.

Той извади в миг от джоба си кораловия гердан със златна закопчалка, окачи й го на шията и й рече:

— Това писмо е от сеньор губернатора, а другото, което също нося, и тези корали са от моята господарка, херцогинята, която ме праща при ваша милост.

Тереса остана като втрещена, а не по-малко се слиса и дъщеря й. Най-сетне момичето каза:

— Господ да ме убие, ако в тази работа няма пръст нашият господар дон Кихот. Навярно той е подарил на баща ми губернаторството или графството, което толкова пъти му е обещавал.

— Това е напълно вярно — отговори пажът, — благодарение на сеньор дон Кихот сеньор Санчо е днес управител на остров Баратария, както ще видите от самото писмо.

— Прочетете ми го, ваша милост сеньор благороднико — каза Тереса, — защото, макар че умея да преда, не мога да прочета нито една буква.

— И аз не мога — добави Санчика, — но почакайте ме тук, ще ида да извикам някой да го прочете — или самия свещеник, или бакалавъра Самсон Караско. Те с удоволствие ще дойдат да научат новини от баща ми.

— Няма защо да ги викате — отговори пажът, — аз не умея да преда, но зная да чета и ще ви го прочета.

Той прочете писмото, чието съдържание вече ви предадохме и няма защо да повтаряме. След това прочете писмото на херцогинята, което гласеше както следва:

„Приятелко Тереса, добротата и умствените способности на вашия мъж Санчо ме подбудиха и накараха да помоля съпруга си, херцога, да му даде губернаторството на един от многото острови, които той владее. Имам сведения, че той управлява острова си като орел и това ме радва много — мене и естествено херцога. Хиляди пъти благодаря на небето, че не се излъгах в избора, който направих, защото трябва да знаете, сеньора Тереса, че е много мъчно да се намери на този свят добър губернатор, и нека Бог му дари толкова добро, колкото той върши в своето управление.

Пращам ви, мила моя, един гердан от корали със златна закопчалка. Искаше ми се да бъде от източни бисери, но, както казва поговорката: «Който ти даде макар и кокалче, той не ти желае злото». Ще дойде време да се запознаем и да се виждаме по-често и Господ знае какво може да се случи. Поздравете дъщеря ви Санчика и й кажете от мое име да бъде готова — смятам един ден богато да я задомя.

Казаха ми, че във вашето село имало едри жълъди. Пратете ми двадесетина — избрани от вашите ръце, те ще ме зарадват много. Пишете ми надълго, кажете ми как сте със здравето си и как живеете, а ако имате нужда от нещо, обадете ми се само, и желанието ви ще бъде изпълнено. Господ здраве да ви дава!

Написано в моя замък на…

Вашата приятелка, която ви обича много,

херцогинята“

— Ах! — каза Тереса, след като изслуша писмото. — Колко добра, естествена и скромна сеньора! С такива сеньори бих искала да живея цял живот, а не с жените на нашите селски благородници, които си въобразяват, че щом са благороднички, и вятър дори не бива да ги лъхне. Ходят на черква надменно, като че ли са кралици, и смятат за унижение да погледнат една селянка, а ето тази дама, макар и херцогиня, ме нарича своя приятелка и се обръща към мене като към равна. Дано я видя да се извиси като най-високата камбанария на Ла Манча! А колкото за жълъдите, сеньор, ще пратя цяла крина на херцогинята, и то толкова едри, че всички ще идват да им се чудят и маят. А сега, Санчика, погрижи се да нагостиш този сеньор, погрижи се за коня му, събери яйца в обора, отрежи повече сланина и дай да го нахраним царски, той заслужава това — донесе ни добри вести, пък и бива си го момчето. Аз пък ще изтичам до съседите да им съобщя за радостните новини, ще се отбия и у свещеника, и у бръснаря, маесе Николас, че те бяха и си остават добри приятели на баща ти.

— Всичко ще направя, мамо — отговори Санчика, — но ти ще ми дадеш половината от този гердан, защото не ми се вярва херцогинята да е толкова глупава, та да го е пратила целия само за тебе.

— Целият е за тебе, дъще — отговори Тереса, — но остави ме да го понося само няколко дни на шията си. Като го нося, струва ми се, че сърцето ми прелива от радост.

— Ще се зарадвате също — каза пажът, — като видите какво има в този вързоп — костюм от най-тънък плат, който губернаторът е носил само веднъж на лов, а сега го праща целия на сеньорита Санчика.

— Да му даде Господ да живее хиляда години — рече Санчика, — а на този, който ми го донесе, още толкова, дори две хиляди, ако той пожелае, разбира се.

В това време Тереса излезе от къщи с гердана на врата и с писмата, по които удряше с пръсти като по дайре. Срещна случайно свещеника и Самсон Караско, затанцува пред тях от радост и започна да им разправя:

— Свърши се вече! Сбогом, бедност! Добрахме се до губернаторство! Ако не вярвате, доведете ми тук най-префинената благородница и аз ще я туря на мястото й.

— Какво е това, Тереса Панса? Какви са тези щуротии и какви са тези хартии? — запита свещеникът.

— Никакви щуротии, а писма от херцогини и губернатори. Това пък, което нося на шията, е гердан от истински корали, същинска броеница с по-големи зърна от самородно злато за „Отче наш“[3], а аз съм жена на губернатор.

— Само един Господ може да ви разбере, Тереса, и съвсем не можем да схванем какво искате да кажете — намеси се и бакалавърът.

— Ето на, вижте — каза Тереса и им подаде писмата.

Свещеникът ги прочете гласно, за да чуе и Самсон Караско, и след това и двамата се спогледаха, слисани от съдържанието им. Бакалавърът запита кой е донесъл писмата. Тереса им каза да дойдат с нея у дома й, за да видят пратеника, злато момък — донесъл е и друг, още по-скъп подарък. Свещеникът сне гердана от шията й, разгледа внимателно коралите и като се увери, че са истински, още повече се учуди и каза:

— Кълна се в расото, което нося, че не знам какво да кажа и мисля за тези писма и подаръци — хем гледам и пипам истински корали, хем пък чета, че някаква херцогиня моли да й пратят двадесетина жълъда.

— Иди, та разбери! — обади се Караско. — Но да отидем да видим този, който ги е донесъл — все ще разберем от него как стои работата.

Така и направиха и Тереса се върна с тях у дома си. Свариха пажа да пресява овес за коня си, а Санчика режеше сланина, за да я опържи с яйца и да нагости пажа. Приятното му лице и хубави дрехи харесаха много и на двамата. След като се поздравиха вежливо, Самсон го помоли да им разкаже новини за дон Кихот и Санчо Панса, като прибави, че са прочели писмата на Санчо и на сеньора херцогинята, но все още не им е ясно и не могат да разберат какво ще да е това губернаторство на Санчо, и то на остров, когато всички или почти всички острови в Средиземно море принадлежат на краля. А пажът отговори:

— Че сеньор Санчо е губернатор, няма какво да се съмнявате, но какво управлява той, остров ли е, не е ли, това не е моя работа. Достатъчно е, че е селище с повече от хиляда жители. Колкото за жълъдите, моята сеньора, херцогинята, е толкова непринудена и скромна, че съвсем не е чудно за нея да помоли една селянка да й прати жълъди, а случвало се е и да поиска назаем гребен от някоя нейна съседка. Защото нека ви кажа, ваши милости, че дори и най-знатните дами в Арагон не са тъй горди, надменни и придирчиви като дамите в Кастилия — те се държат с хората много по-естествено.

Посред разговора им дотича Санчика, напълнила полата с яйца, и запита пажа:

— Кажете ми, сеньор, носи ли баща ми дълги чорапи с къси панталони, откакто е губернатор?

— Не обърнах внимание на това — отговори пажът, — но сигурно носи.

— Ах, Боже мой! — възкликна Санчика. — Колко бих искала да го видя в тях! Ще ми повярвате ли, че още от детинство все си мечтаех да го видя един ден така облечен?

— Как да не го видите, ваша милост — рече пажът, — живот и здраве да е, и това ще стане. Два месеца да трае само губернаторството му, и ще почне да носи и маска на лицето си[4].

Свещеникът и бакалавърът схванаха добре, че пажът говори насмешливо, но истинските корали и изпратеният от Санчо ловджийски костюм — Тереса им го беше вече показала — ги объркваха напълно. Те се посмяха на думите на Санчика, но още повече се смяха, когато заговори Тереса:

— Я вижте, отче, дали някой от наше село не заминава тези дни за Мадрид или Толедо, та да му заръчам да ми купи една от широките, богато набрани рокли, ама от истинските, и да е по последна мода, от най-хубавото, което се продава. Право да си кажа, искам да се покажа колкото ми е възможно по-достойна за моя съпруг, губернатора, пък стегне ли ми се душата, ще отскоча до двореца, и то с моя каляска като всички други — щом мъжът ми е губернатор, редно е да имам и да поддържам собствена каляска!

— И още как, мамо! — каза Санчика. — Дай Боже час по-скоро да се сбъдне това, пък нека си говорят хората, като ме видят седнала до сеньора майка ми в каляската: „А, виж я ти нея — баща й нищо и никакъв човечец, а тя се разположила и изтегнала в колата, като че ли е самият папа!“ Но все ми е едно — нека си газят те в калта, а аз да се разхождам в каляската си и кракът ми да не стъпва по земята. Да не видят бял ден злоезичниците, колкото ги има по света! Аз да си седя удобно и на мене да си ми е топличко, пък нека се смеят хората! Добре ли го рекох, мамо?

— Как да не го каза добре, дъще! — отговори Тереса. — Добрият ми Санчо ми предрече всички тези сполуки, дори още по-големи, и ти ще видиш, дъще, той няма да се спре, докато не ме направи графиня — важното е веднъж да ти провърви. Слушала съм много пъти да казва баща ти — а той колкото е твой баща, толкова е баща и на пословиците — „дадат ли ти телчица, тичай за връвчица“; „дадат ли ти губернаторство, дръж“; „дадат ли ти графство, не го изпущай“ и „подадат ли ти скъп подарък, грабни го веднага, не се май“. Ако не го направиш, по-добре легни да спиш и не отваряй на щастието и сполуките, когато ти потропат на портата.

— И аз пет пари не давам — рече Санчика, — че щял да каже някой, като ме види възгордяна и предвзета: „Нахлузиха на песа ленени гащи, и той се прави, че не познава другаря си“.

Като чу това, свещеникът каза:

— Почвам да вярвам, че Пансовци се раждат с торба пословици в люлката си — не съм виждал нито един човек от тяхното семейство, който да не ги изтърсва по всяко време и във всеки разговор.

— Вярно е — каза пажът, — сеньор губернаторът Санчо ги казва на всяка стъпка и макар че много от тях не са намясто, все пак се харесват, а моята господарка, херцогинята, и херцогът им се радват много.

— Значи, все още твърдите, ваша милост — запита бакалавърът, — че е вярно всичко това с губернаторството на Санчо и че наистина съществува на този свят херцогиня, която пише на неговата жена и й праща подаръци? Защото ние, макар и да поопипахме подаръците и да прочетохме писмата, все пак не вярваме и мислим, че това ще да е някое ново приключение на нашия земляк дон Кихот, който смята, че всички те стават по силата на някаква магия. Така че, нека бъда искрен, иска ми се да докосна и пипна ваша милост, за да разбера дали не сте някой призрачен пратеник, а не истински човек от плът и кръв.

— Сеньори, всичко, което мога да кажа за себе си — отговори пажът, — е, че съм истински пратеник, че сеньор Санчо Панса е действителен губернатор, че моите господари, херцогът и херцогинята, могат да му дадат и наистина му дадоха това губернаторство и че слушах да казват, че Санчо Панса се държи там великолепно. Дали има във всичко това магия, или не, ваши милости сами си го изяснете помежду си. Нищо повече не знам, а за истинността на това, което казах, се кълна в живота на моите родители, които са още живи и които обичам и почитам много.

— Може най-сетне и така да е — възрази бакалавърът, — но dubitat Augustinus[5].

— Да се съмнява, който ще — отговори пажът, — но това, което казах, е самата истина, а тя трябва да изплува винаги над лъжата, както маслото над водата. В противен случай „Operibus credite et non verbis“[6], и не остава нищо друго, освен някой от вас, сеньори, да дойде с мен и тогава ще види с очите си това, което не вярва на ушите си.

— Точно за мене работа — каза Санчика. — Вземете ме, ваша милост сеньор, върху задницата на коня си, защото горя от желание да видя баща си.

— Губернаторските дъщери не бива да се движат сами по пътищата, а трябва да пътуват в каляски или носилки, придружени от голям брой слуги.

— За Бога — отговори Санчика, — все ми е едно как ще пътувам, дали върху магарица или в каляска. Не сте попаднали на разглезена девойка.

— Млък, момиче — прекъсна я Тереса, — ти не знаеш какво говориш! Този сеньор е прав — други времена, други обичаи. Когато баща ти беше Санчо, ти си беше Санчика, а когато е губернатор, ти си сеньора. Не знам дали съм права.

— Сеньора Тереса не подозира дори колко умно говори — каза пажът. — А сега дайте ми да хапна, че трябва да тръгна веднага, защото много ми се иска да се прибера, преди да се е мръкнало.

А свещеникът каза:

— Заповядайте, ваша милост, у дома да хапнем каквото дал Господ, защото сеньора Тереса, въпреки доброто си желание, няма да има с какво да нагости такъв скъп гост.

Пажът най-напред отказа, но помисли, че ще бъде по-добре да приеме, и се съгласи. Свещеникът го заведе у дома си, предоволен, че ще има време да го разпита нашироко за дон Кихот и неговите подвизи.

Бакалавърът предложи на Тереса да й напише отговорите на писмата, но на нея не й се искаше да се меси той в нейните работи, защото го знаеше, че пада малко присмехулник. Затова тя даде едно сладко хлебче и две яйца на едно грамотно калугерче, което й написа две писма — едно за мъжа й и друго за херцогинята. Макар и рожба на собствения й ум, тези писма, както ще се види по-нататък, не са най-лошите, които съдържа тази велика история.

quixote_291_teresa_panza_i_sveshtenikyt.jpg
Бележки

[1] Аранхуес — испанският Версай, прочут с дворците си, с парковете и фонтаните си. Сервантес прави в случая игрословие, тъй като раните, които херцогинята е имала на краката си и които са били отворени, за да оттичат зловредните секреции, той нарича fuentes, а fuentes значи и фонтани.

[2] Такова наказание — тоест отрязване на полата до над колене — се е прилагало по отношение на жени с леко поведение.

[3] От тези думи на Тереса Панса трябва да се съди, че изпратеното й огърлие е било същевременно и молитвена броеница. По-големите зърна в подобни броеници съответстват на най-важните молитви и са се правели от най-чисто злато.

[4] По-заможните и по-изтънчени хора са носили подобни маски, за да предпазват лицата си от прах и силно слънце.

[5] Августин се съмнява (лат.) Този израз се е употребявал в богословски спорове и означава, че едната страна се съмнява в твърдението на другата.

[6] Латинска сентенция „Вярвайте на делата, а не на думите“.