Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
за странното приключение на храбрия дон Кихот с колесницата или колата на „Кортесите на смъртта“

quixote_181_don_quixote_v_ajaka.jpg

Дон Кихот се движеше по пътя, потънал в мислите, породени от лошата шега на магьосниците, които бяха превърнали неговата сеньора Дулсинея в грозна селянка, и не можеше да открие никакво средство, за да й върне предишния образ. Тези размишления го бяха толкова погълнали, че той изпусна неусетно юздите на Росинант, който, почувствал дадената му свобода, се спираше на всяка крачка да пасе зелената трева, изобилстваща в това поле. Санчо прекъсна неговия унес с думите:

— Сеньор, скръбта е създадена не за животните, а за хората, но ако хората й се отдадат прекалено, те се превръщат в животни. Свестете се, ваша милост, елате на себе си и хванете юздите на Росинант. Събудете се, съживете се и проявете бодрост, както подобава на странстващите рицари. Какво е това, дявол го взел? Защо е това униние? Това не е достойно за човек като вас! По дяволите всички Дулсинеи по света! Здравето на само един странстващ рицар струва повече от всякакви магии и преобразявания на земята.

— Мълчи, Санчо! — каза дон Кихот с доста твърд глас. — Мълчи, казвам, и не светотатствай против омагьосаната сеньора! Само аз съм виновен за нейната беда и нещастие. Лошите хора ми завиждат и оттам иде нейното злощастие.

— Това казвам и аз — отговори Санчо, — защото, който я е виждал и знае каква беше преди и я види сега, не може да не я оплаче от все сърце.

— Ти можеш да говориш така, Санчо — възрази дон Кихот, — защото я видя в пълния блясък на нейната хубост. Магията не замъгли погледа ти и не скри от тебе прелестта й. Само срещу мене и срещу моите очи е насочена силата на нейната отрова. И все пак едно ме смущава, Санчо — лошо ми описа ти нейната хубост. Ти каза, ако добре си спомням, че имала бисерни очи, а очи, които приличат на бисери, повече подхождат на риба, отколкото на жена. Аз мисля, че очите на Дулсинея трябва да приличат на големи зелени изумруди, а над тях се извиват вежди като две небесни дълги. Колкото до бисерите, махни ги от очите и ги сложи в устата й, защото навярно си сбъркал, Санчо, и си взел очите за зъби.

— Може и тъй да е — отговори Санчо, — нейната хубост ме смути толкова, колкото смути ваша милост грозотата й. Но да предоставим всичко това на Господа. Той знае всичко, което има да се случи в тази долина на сълзите, в този греховен свят, в който живеем, където надали ще намериш нещо, което да не е смесица от злоба, лъжа и подлост. Но едно ме тревожи, сеньор, повече от всичко друго — какво ли ще стане, когато ваша милост победите някой великан или някой рицар и му заповядате да отиде да се представи пред несравнимата по своята красота сеньора Дулсинея? Къде ще я намери този злочест великан или този беден и нещастен сразен рицар? Сякаш ги виждам да се лутат като празноскитащи зяпльовци из Тобосо и да търсят господарката ми Дулсинея. Пък и насред улицата да я срещнат, ще я познаят толкова, колкото биха познали баща ми.

— Може би, Санчо — отговори дон Кихот, — магията не ще се разпростре дотам, та да попречи на сразените великани и рицари, които ще й се представят, да познаят Дулсинея. Ние ще направим опит с един-двама от първите, които победя и изпратя, и ще видим познали ли са я, или не, защото аз ще им поръчам да се върнат при мене и да ми докладват за всичко, което им се е случило във връзка с това пратеничество.

— Трябва да призная, сеньор — рече Санчо, — че намирам за напълно уместно това, което казахте. С тази хитрост ние ще успеем да разберем всичко, което желаем. Ако красотата на сеньора Дулсинея е скрита само за вашия поглед, нещастието ще бъде по-скоро за ваша милост, отколкото за нея. Тя да е здрава и щастлива, а що се отнася до нас, ние ще гледаме някак да я наредим и да поминем колкото е възможно по-добре, като търсим приключения и оставим на времето да свърши своето, защото то е най-добрият лечител на такива болки, пък и на още по-големи.

Дон Кихот се канеше да отговори на Санчо Панса, но в този миг им препречи пътя една кола, в която се возеха най-странните лица и фигури, които човек може да си въобрази. Коларят, който караше мулетата, беше грозен дявол. Колата беше открита, без чергило и без странични плетени прегради. Първата фигура, която зърна дон Кихот, бе самата смърт, но — с човешко лице. До нея бяха застанали един ангел с големи изрисувани криле и един император с корона, която изглеждаше златна. В краката на смъртта седеше бог Купидон, без превръзка на очите, но с лък, колчан и стрели. Имаше също и рицар, въоръжен от глава до пети, но вместо шлем и забрало той носеше широкопола шапка, окичена с разноцветни пера. Придружаваха ги и други още хора с най-различни облекла и лица. Това неочаквано зрелище смути в първия миг донякъде дон Кихот и всели страх в сърцето на Санчо, но след малко дон Кихот се зарадва, защото помисли, че е изправен пред ново и опасно приключение. С тази мисъл и готов смело да посрещне всяка опасност, той запря коня си пред колата и се провикна с висок и страшен глас:

— Който и да си ти, мулетар, колар или самият дявол, кажи ми веднага кой си, накъде отиваш и какви са тези хора в каруцата, която повече прилича на лодката на Харон[1], отколкото на обикновена кола!

Дяволът спря колата и отговори кротко:

— Сеньор, ние сме актьори от трупата на Ангуло Лошия[2]. Представихме в едно село зад онзи хълм, тази заран — осми ден от празника на Тяло Господне, — религиозната пиеса[3] „Кортесите на смъртта“ и довечера пак ще я играем в селото, което се вижда оттук. Понеже разстоянието е малко и за да си спестим труда да се събличаме и обличаме наново, пътуваме с костюмите, с които играем на сцената. Този момък представя смъртта, другият — ангел, онази жена, която е съпруга на директора, играе кралицата, този — войника, онзи там — императора, а аз — дявола и моята роля с една от главните в пиесата. В тази трупа аз изпълнявам първите роли. Ако ваша милост желаете да узнаете нещо повече за нас, питайте ме и аз ще ви отговоря съвсем точно, защото аз съм Дяволът и мога всичко.

— Кълна се в честта на странстващото рицарство — рече дон Кихот, — че щом видях вашата каруца, помислих, че ми се представя някакво голямо приключение, но сега виждам, че човек, за да се предпази от заблуди, трябва добре да вникне в нещата. Вървете си с Бога, добри хора, устройте си празненството и си помислете не мога ли с нещо да ви помогна. Ще го направя от все сърце и душа, тъй като още от дете обичах театралните представления, а на младини очите ми не се отделяха от артистите.

Докато разговаряха така, съдбата пожела да се приближи до тях един от актьорите на трупата, облечен като шут с много дрънкулки по дрехите. Той държеше в ръка пръчка, на която висяха три надути волски мехура. Този палячо пристъпи към дон Кихот, почна да размахва пръчката си, да тупа с мехурите по земята и да подскача нависоко, звънейки с дрънкулките си. Това призрачно явление така изплаши Росинант, че въпреки усилията на дон Кихот да го задържи, той захапа мундщука и запрепуска из полето с лекота, каквато не можеше да се очаква никога от старите му кости.

quixote_182_don_quixote_se_bori_s_diavola.jpg

Санчо, като видя, че господарят му е изложен на опасността да бъде хвърлен на земята, скокна от Сивчо и с все сили се втурна да му помогне, но преди да го настигне, дон Кихот беше вече паднал на земята, а край него се търкаляше и Росинант. Такъв беше обикновеният завършек на всички дързости и буйства на Росинант. След като Санчо слезе от магарето си, за да се притече на помощ на дон Кихот, танцуващият дявол скочи върху добичето и почна да го блъска с мехурите. Шумът и страхът, повече от болката, която му причиняваха ударите, подкараха Сивчо стремглаво из полето към селото, където щеше да се дава представлението. Санчо гледаше как препуска неговият Сивчо, гледаше и падналия си господар и не знаеше на кого най-напред да се притече на помощ. Но така, както подобава на добър оръженосец и верен слуга, любовта към господаря измести привързаността към магарето, макар че колкото пъти виждаше мехурите да се издигат във въздуха и да падат върху задницата на Сивчо, сърцето му се изпълваше със смъртен страх, защото предпочиташе ударите да се изсипват по-скоро върху зениците на очите му, отколкото върху най-незначителния косъм от опашката на добичето. Разкъсван от тези страшни терзания, той стигна до мястото, където дон Кихот лежеше, натъртен по-силно, отколкото сам би желал, помогна му да се качи на Росинант и му каза:

— Сеньор, Дяволът задигна Сивчо.

— Кой дявол? — запита дон Кихот.

— Онзи с мехурите — отговори Санчо.

— Аз ще ти върна магарето — каза дон Кихот, — пък ако ще да го е скрил и в най-дълбоките и тъмни подземия на ада. Върви след мене, Санчо! Колата се движи бавно и с двете мулета ще заместим Сивчо.

— Няма защо да си давате труд, сеньор — отговори Санчо. — Укротете гнева си, защото, както виждам, Дяволът пусна на свобода Сивчо и той се връща към този, който го храни.

Това беше самата истина, защото Дяволът, за да последва примера на дон Кихот и на Росинант, падна и той от магарето и се запъти пешком към селото, а Сивчо се върна при господаря си.

— При все това — каза дон Кихот — заради нахалството на този Дявол ще бъде добре да се накаже някой от тези в колата, пък ако ще да е самият император.

— Откажете се от това си намерение — възрази Санчо — и послушайте съвета ми — не се залавяйте никога с комедианти, защото тях всякога ги закрилят. Веднъж видях как затвориха един актьор за две убийства и после го пуснаха без всякакво наказание и глоба. Трябва да знаете, ваша милост, че това са хора на веселието и удоволствието и всички са благосклонни към тях, помагат им, защитават ги и ги уважават, особено ако са членове на кралски и привилегировани трупи[4], тъй като всички техни актьори или поне повечето от тях по външност и облекло приличат на князе.

— Въпреки всичко това — рече дон Кихот — няма да оставя да ми се подиграва този дяволски палячо, пък ако ще да го закриля и целият човешки род.

Като каза тези думи, дон Кихот извърна коня си и се отправи към колата, която вече наближаваше селото, и още отдалече се провикна:

— Спрете и почакайте, тълпа смешници и веселяци! Искам да ви науча как трябва да се отнасяте към магаретата и добичетата, на които яздят оръженосците на странстващите рицари!

Дон Кихот викаше толкова силно, че онези от колата чуха и разбраха думите му. По тях те можаха да отгатнат намерението му. От колата скочи мигновено Смъртта, след нея Императорът, Дяволът колар и Ангелът, а също и Кралицата и бог Купидон. Всички насъбраха камъни и се строиха в боен ред, готови да посрещнат дон Кихот както подобава. Като ги видя така стройно наредени за бой, вдигнали ръце и приготвили се с все сила да запратят камъните по нападателите, дон Кихот дръпна юздите на Росинант и се замисли как да ги нападне с най-малка опасност за себе си. В това време го застигна и Санчо и като видя, че се кани да нападне заелия удобна позиция отряд, му каза:

— Голяма лудост ще е да се объркате в тази каша! Не забравяйте, ваша милост, че против градушка от камъни няма друго отбранително средство на света, освен да си плюеш на петите и да се скриеш, като се вмъкнеш под някоя бронзова камбана. Не забравяйте при това, че по-скоро е дързост, отколкото храброст сам човек да нападне войска, в която воюва смъртта и се сражават лично императори, подпомагани от добри и зли ангели. А ако този довод не ви се вижда достатъчно убедителен, за да си стоите мирен, то спомнете си, че между всички тези, които стоят насреща, макар и да изглеждат крале, князе и императори, няма нито един странстващ рицар.

— Чак сега попадна — каза дон Кихот — на съображение, което може и трябва да измени твърдото ми решение. Както често съм ти казвал, аз нито мога, нито трябва да вадя меч срещу човек, който не е посветен в рицарство. А ти, Санчо, опитай, ако искаш, да отмъстиш за обидата, която нанесоха на твоя Сивчо. Аз ще ти помагам оттук с викове и полезни наставления.

— Няма защо, сеньор — отговори Санчо, — да си отмъщавам на когото и да било, защото не прилича на добрия християнин да си отмъщава за обидите, още повече, че аз ще убедя Сивчо да се съгласи обидата да падне върху мен, а аз от своя страна желая да прекарам мирно и тихо дните, които небето ми е определило още да живея.

— Щом това е решението ти, добри Санчо, мъдри Санчо, благочестиви Санчо и чистосърдечни Санчо, нека оставим тези призраци — каза дон Кихот — и да тръгнем да търсим по-добри и по-подходящи за нас приключения, защото нещо ми подсказва, че няма да липсват те в този край — и то в голям брой и най-чудати.

Той обърна Росинант, Санчо отиде да прибере магарето си, а Смъртта и целият хвърковат отряд се качиха на талигата и продължиха пътя си. Ето как щастливо завърши страшното приключение с колесницата на Смъртта благодарение на спасителния съвет, който Санчо даде на своя господар. Дон Кихот попадна обаче още на другия ден на ново и не по-малко забележително приключение, в което участваше един влюбен и странстващ рицар.

quixote_183_shutyt_s_mehurite.jpg
Бележки

[1] Лодкарят, който според гръцката митология пренасял душите (сенките) на мъртвите през река Ахерон.

[2] Шеговит прякор, даван на директорите на посредствени актьорски трупи за разлика от Ангуло Добрия, един от най-добрите актьори на времето.

[3] Auto Sacramental! (буквално значи — представление в деня на Светото тайнство) — особен драматичен жанр, останка от Средновековието, изобразяващ по алегоричен начин догмите и основите на християнското вероучение. Поменатата пиеса „Кортесите на смъртта“ се приписва на Лопе де Вега.

[4] За да се спрат злоупотребите, наложило се да се ограничи броят на театралните трупи. Санчо загатва за тези, които имали разрешение, като ги нарича погрешно „кралски и привилегировани“.