Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (34)

Глава тридесет и трета
в която се разказва повестта за безразсъдно любопитния

Във Флоренция, цветущ и прочут град в Италия, в областта, наречена Тоскана, живееха Анселмо и Лотарио, видни и богати благородници, свързани с такова приятелство, че всички ги наричаха Двамата приятели. И двамата бяха млади, неженени, на еднаква възраст и с еднакви нрави. Всичко това даваше достатъчно основание да свържат голямо приятелство. Вярно е, че Анселмо показваше повече склонност към любовни похождения, а Лотарио изпитваше по-силно влечение към радостите на лова, но често се случваше Анселмо да се отказва от собствените си удоволствия, за да се приобщи към забавлението на Лотарио, а и Лотарио пренебрегваше своите, за да следва предпочитанията на Анселмо. Желанията на двамата така се съвпадаха и съгласуваха, че едва ли имаше часовников механизъм, който да върви по-точно.

Анселмо беше влюбен до смърт в една видна и прекрасна девойка от същия град, дъщеря на добри родители, а и самата тя добродетелна като тях. След като взе съгласието на приятеля си Лотарио — без чието одобрение не предприемаше нищо, — той реши да я поиска за съпруга. Това и направи, като самият Лотарио се зае с деликатната задача да говори с родителите на девойката. Тази задача той изпълни тъй успешно, че приятелят му, за голяма негова радост, се видя скоро след това в притежание на любимата си, а и Камилия^[1], тъй се казваше девойката, от своя страна се чувстваше тъй щастлива като съпруга на Анселмо, че не преставаше да благодари на Бога и на Лотарио, понеже чрез него беше намерила щастието си. През първите дни след сватбата, които са обикновено изпълнени с веселие, Лотарио продължи да посещава както по-рано дома на приятеля си Анселмо и правеше всичко възможно, за да му изрази уважението, вниманието и радостта си. Но когато приключиха тържествата и се поразредиха посещенията, при които близки и познати поднасяха своите честитки, Лотарио започна нарочно да се явява по-рядко, защото си мислеше — както е редно да си помисли всеки разумен човек, — че домовете на оженените вече приятели не бива да се посещават така често, както в ергенските години.

Макар и да знаеше, че към истинския и добрия приятел не може и не бива да се изпитва никакво чувство на съмнение, честта на женения мъж е толкова чувствителна, че може да бъде опетнена дори и от роден брат, та камо ли от приятел.

Анселмо забеляза, че Лотарио го посещава по-рядко и започна да му се оплаква. Казваше, че нямало никога да се ожени, ако знаел, че бракът му ще стане причина те да не общуват както преди. Обясняваше му, че няма да позволи сега, след като с вярната си дружба преди брака му те си бяха спечелили славното прозвище Двамата приятели, да се опропасти такова славно и приятно име поради това, че Лотарио иска да бъде прекалено внимателен. И тъй, той помоли Лотарио, ако изобщо беше позволено да се употребява тази дума при техните отношения, да продължи да се чувства у дома му като в свой собствен дом, да влиза и да излиза както преди и го увери, че съпругата му Камилия няма друг вкус и други желания освен тези, които той би искал тя да има, и че тя, като знаела колко силно е тяхното приятелство, сега се чудела много защо той страни от тях.

На всички тези доводи и увещания да посещава както преди дома му Лотарио отговори толкова разумно, убедително и прозорливо, че Анселмо се съгласи с добрите намерения, които вдъхновяваха приятеля му, и те се уговориха Лотарио да обядва у тях два пъти седмично и в празници. Въпреки това споразумение Лотарио предложи да постъпват винаги според както изисква честта на приятеля му, чието име той тачеше повече от своето. Той каза, и беше напълно прав, че жененият мъж, дарен от Бога с красива жена, трябва да внимава не само за това какви приятели въвежда у дома си, а и с какви приятелки съпругата му общува, защото това, което не се прави и не се уговаря по площадите, в черквите, на публични тържества и поклонения — а невинаги мъжете могат да забранят на жените си да участват в тях, — се уговаря и урежда с леснина в дома на най-доверената приятелка или сродница. Лотарио прибави също, че всеки съпруг трябва да има приятел, който да го предупреждава за някои пропуски и небрежности, които допуска. Често се случва силно влюбеният в жена си съпруг да не бъде предупреждаван и да не му се посочва какво диктува честта му да прави или да не прави, защото на хората им е неудобно да му досаждат. Ако приятелят му обаче му обърне своевременно внимание, лесно може всичко да се предотврати. Но как да се намери такъв разумен, верен и истински приятел, за какъвто говореше Лотарио? Аз положително не зная. Единствен Лотарио беше човекът, който с такава загриженост и старание бдеше за честта на своя приятел и се стремеше да разреди, ограничи и скъси уговорените посещения, за да не се тълкуват неблагоприятно от безделници и злоезични зяпльовци влизанията на млад мъж, богат, благородник от знатен род, надарен с добри качества (каквито той сам смяташе, че притежава), в дома на красива жена като Камилия. Макар и нейните добродетели и безупречно поведение да бяха в състояние да спрат всяко злословие, той не желаеше да се хвърли върху честта на Камилия и на неговия приятел и най-малката сянка и затова в повечето от уговорените дни той търсеше да свърши какви ли не други работи, които представяше все като неотложни. Часовете, които прекарваха заедно, протичаха, изпълнени с оплакванията на единия и с извиненията на другия. Един ден двамата се разхождаха по една поляна извън града и Анселмо повери на Лотарио следните свои мисли:

— Ти навярно мислиш, приятелю Лотарио, че аз не съм в състояние да благодаря достатъчно на Бога за всички добрини, с които ме е удостоил, като ме е създал син на такива родители, каквито са били моите, като ме е дарил щедро с природни блага и с богатство, и особено за висшето благоволение, което ми е оказал, като ми е дал приятел като теб и съпруга като Камилия, две съкровища, които ценя ако не според както заслужават, то поне доколкото ми позволяват силите.

И въпреки всички тези милости, напълно достатъчни да задоволят и да направят щастлив всеки човек, чувствам се най-разочарованото и най-нещастно същество на света. От известно време, не знам точно откога, ме гнети и измъчва едно желание, което е толкова странно и необичайно, че не мога да се начудя на себе си, обвинявам се, коря се, щом се позамисля малко, и се старая да го потъпча и скрия от собствените си мисли. Еднакво трудно ми е както да запазя тази тайна, така и да я разглася преднамерено на целия свят. Но понеже все някога тя ще излезе на бял свят, то аз искам да ти я доверя, защото знам, че ти знаеш да пазиш тайни. С това доверие и с помощта, която ти като истински приятел ще ми окажеш с най-голяма готовност, надявам се да се освободя от гнета на моята тайна и да си възвърна, благодарение на усилията ти, радостта, помрачена от моето безумие.

Думите на Анселмо хвърлиха Лотарио в недоумение, тъй като не можеше да разбере към какво води тази тъй дълга подготовка или увод. Колкото и да напрягаше въображението си, за да отгатне желанието, което измъчваше приятеля му, все попадаше на много отдалечени от истината предположения. За да се отърси час по-скоро от мъката, която му причиняваше тази неизвестност, Лотарио каза на Анселмо, че нанася явна обида на най-искрените му приятелски чувства, като прибягва до толкова заобикалки, за да му довери най-съкровените си мисли, защото не е да не знае, че може да разчита на него било за съвети, които да разсеят замисленото, било за средства, които да спомогнат за осъществяване на предначертаното.

— Това е самата истина — отвърна Анселмо — и аз с пълно доверие ще ти изповядам, приятелю Лотарио, че ме измъчва желанието да разбера дали Камилия, моята съпруга, е в действителност толкова добродетелна и съвършена, колкото аз си въобразявам. Аз не мога да съм сигурен в това, докато не я подложа на изпитание, което да покаже стойността на нейната добродетелност, така както и чистотата на златото се проверява с огън. Смятам, приятелю, че по-голямата или по-малката добродетелност на жената зависи от това до каква степен е изложена тя на любовни съблазни и че само онази жена е действително силна, която не се огъва пред обещанията, подаръците, сълзите и непрекъснатите ухажвания на поклонниците си. Защото, каква е заслугата на вярната жена, щом като никой никога не се е опитал да я съблазни? Какво чудно има в това, че една жена, на която не се дава възможност да се отпусне, или пък онази, която знае, че мъжът й ще я убие, ако я залови при първата й лекомислена постъпка, е сдържана и плаха? Аз не мога да уважавам така дълбоко онази жена, която е добродетелна поради страх или поради липса на възможности, както тази, която е устояла на задиряния и ухажвания. Поради тези причини и поради много други, които бих могъл да ти изброя, за да подкрепя твърдението си, желая моята съпруга Камилия да премине през тези изпитания и да издържи огнената проба на изкушенията и съблазните, и то в лицето на мъж, който има достатъчно достойнства, за да насочи погледа си към нея. Ако тя излезе победителка от тази борба — а аз вярвам, че така ще бъде, — чак тогава ще мога да сметна, че щастието ми е пълно; ще мога да кажа, че е запълнена празнотата в моите желания; тогава едва ще мога да твърдя, че притежавам силната жена, за която мъдростта казва: кой може да намери добродетелна жена? Ако ли пък стане обратното на това, което очаквам, ще имам поне удовлетворението да видя потвърдено съмнението си и то ще ми помогне без мъка да понеса болката, причинена ми от един толкова скъпо заплатен урок. Като те предупреждавам, че никой твой довод не ще бъде в състояние да ме отклони от моето намерение, искам, приятелю Лотарио, ти самият да станеш оръдие за изпълнение на моята прищявка. Ще ти създам условия да я изпълниш и няма да те лиша от нищо, което е необходимо, за да съблазниш една честна, почтена, сдържана и скромна жена. Един от многото други доводи да ти доверя тази толкова трудна задача е, че ако Камилия бъде победена от тебе, победата не ще стигне до най-крайното и най-лошото, а ще се случи само това, което е трябвало да се случи. По този начин обидата ще произхожда само от желанието и намерението, като нанесеното ми оскърбление ще остане скрито в добродетелното ти мълчание, което — а това много добре знам — е по отношение на мен вечно както мълчанието на смъртта. И тъй, ако държиш да заживея живот, достоен да се нарече живот, трябва веднага да се впуснеш в тази любовна битка, но не бездушно и вяло, а с жар и усърдие, отговарящи на моето желание и на доверието, което ми вдъхва нашето приятелство.

Ето това каза Анселмо на Лотарио, който изслуша с такова внимание приятеля си, че с изключение на няколкото думи, които вече споменахме, не отвори уста, докато Анселмо не свърши. Като разбра, че той е свършил, Лотарио се загледа в него, както се гледа за първи път нещо, което изпълва човешката душа с учудване и недоумение, и му каза:

— Не мога да си представя, приятелю Анселмо, че всичко, което ми каза, е нещо друго освен шега, защото, ако бях повярвал, че говориш сериозно, нямаше да позволя да се изкажеш докрай, нямаше да те изслушам и с това щях да прекъсна преждевременно дългата ти реч. Аз съм дълбоко уверен, че или ти не ме познаваш, или аз не те познавам. Но не, аз знам, че ти си Анселмо, и ти знаеш, че аз съм Лотарио. Лошото е, че започвам да мисля, че ти не си онзи Анселмо, който винаги си бил, а и ти сигурно си помислил, че аз не съм този Лотарио, който трябва да бъда, защото е невъзможно думите, които ми каза, да са думи на онзи Анселмо, моя приятел, и това, което искаш от мен, не може да бъде поискано от този Лотарио, когото ти познаваш. Защото истинските приятели трябва да се подлагат на изпитание и да си искат услуги, стига да не престъпят това, което поетът е нарекъл usque ad aras^[2] — с други думи, да не вършат в името на приятелството си дела, които не са угодни на Бога. Щом като един езичник е могъл така да мисли за приятелството, какво остава за един християнин, който знае, че не трябва да загуби Божието благоволение заради човешкото приятелство. И когато човек стигне дотам да пренебрегва уважението, което дължи на небето, заради приятеля си, то би трябвало да бъде не за дребни и незначителни неща, а само в случаи, които засягат честта и живота на приятеля. Но кажи ми, Анселмо, дали честта или животът ти са сега в опасност, че да искаш от мен да изпълня молбата ти и да направя нещо толкова отвратително? Несъмнено нито честта, нито животът ти са в опасност. По-скоро ти искаш от мен — както разбирам — да си поставя за цел и да се постарая да ти отнема честта и живота, което значи да си отнема същевременно и моята чест и живот. Защото, ако аз се опитам да ти отнема честта, ясно е, че ще ти отнема и живота, защото по-лошо е да си без чест, отколкото да си мъртъв. А ако аз стана причина — както ти го желаеш — за едно толкова голямо твое нещастие, не значи ли това, че аз ще погубя честта си и следователно и живота си? Слушай, приятелю Анселмо, и имай търпение да не ме прекъсваш, докато не ти разясня напълно какво изисква твоята прищявка от тебе самия! Разполагаме с достатъчно време, за да ми възразиш после ти и за да те изслушам аз.

— Съгласен съм — каза Анселмо, — кажи каквото си намислил.

Лотарио продължи:

— Струва ми се, Анселмо, че ти разсъждаваш сега, както винаги са правили маврите, на които не може в никакъв случай да се обяснят заблудите на тяхната вяра нито с цитати от Светото писание, нито пък с доводи, които почиват на логични разсъждения или са основани на религиозни догми. По-скоро трябва да им дадеш осезаеми, достъпни, понятни, неоспорими и неподлежащи на съмнение примери и да подкрепиш твърденията си с неопровержими математически аксиоми като: „Ако от две равни величини извадим равни части, то остатъците са също равни.“ А ако те не могат да разберат тази истина, изразена с думи — както това обикновено става в действителност, — трябва да им я поднесеш пред очите, да им дадеш да я пипнат с ръце. Но в края на краищата и това се оказва недостатъчно, за да ги убедиш в истинността на светата наша вяра. Същите начини ще трябва да приложа и при тебе, защото породеното в душата ти желание е също такава заблуда и в него няма нито следа от разум. Според мен да се мъча да те убедя в твоето безразсъдство — не искам засега да го окачествя иначе, — ще рече да си губя напразно времето и дори ми се иска да те изоставя в твоята лудост като наказание за лошите ти намерения. Но приятелството ми към теб не ми позволява да бъда толкова жесток, то не ми позволява и да те оставя в такава явна опасност, която би те погубила. За да ти стане всичко това ясно, кажи ми, Анселмо: не поиска ли от мен да ухажвам една скромна жена, да изкуся една порядъчна съпруга, да обсипя с подаръци едно същество, което не ламти за богатства, да предложа любовта си на една добродетелна дама? Да, ти поиска всичко това. Но щом като знаеш, че имаш скромна, порядъчна, некористолюбива и добродетелна съпруга, какво повече търсиш? Ако смяташ, че тя ще устои на всички мои ухажвания — което несъмнено ще стане, — какви по-добри думи ще кажеш за нея от тези, които каза сега? Или сам не вярваш, че е такава, каквато я наричаш, или не знаеш какво искаш. Ако действително не вярваш, че е такава, каквато я описваш, защо искаш да я подложиш на изпитание? Или искаш да се отнесеш към нея, както би се отнесъл към една непочтена жена? Ако тя обаче е толкова добродетелна, колкото ти смяташ, че е, то тогава не е уместно да поставяш на изпитание истината, защото след изпитанието тя ще ти вдъхва същото уважение както преди. Следователно да предприемаш неща, от които ще произлезе по-скоро вреда, отколкото полза, е свойствено на безразсъдни и безумно дръзки духове, още повече, когато те замислят неща, които нито са принудени да правят, нито им се налагат и които още отдалеч подсказват по безспорен начин, че е явна лудост да се предприемат. Човек се впуща в трудни начинания или за слава на Бога, или в името на света, или в името и на двете. Извършват се за слава на Бога дела като тези на светците, които са се стремели да водят живот на ангели в човешката си плът. Извършват подвизи заради света хората, които преброждат безкрайни водни пространства, които прекосяват земи с най-различни климати и обитавани от най-странни люде, за да се сдобият с така наречените земни блага. А тези дела, които се извършват заради Бога и света, са делата на храбрите бойци, които, щом видят във вражеската крепостна стена процеп, макар и с размерите на пробой от оръдеен снаряд, веднага, превъзмогнали всякакво чувство на страх и без много да мислят, и без да държат сметка за явната опасност, която ги грози, окрилени от желанието да се бият за вяра, отечество и крал, се спущат самоотвержено срещу дебнещата ги стоглава смърт. Това са подвизите, които обикновено се вършат, а те носят чест, слава и полза — въпреки че пътят към тях е изпълнен с несгоди и опасности. Но това, което си замислил и искаш да направиш, не ще ти донесе нито Божието благоволение, нито земни блага, нито земна слава. Защото, дори всичко да стане както го желаеш, ти няма да се почувстваш нито по-доволен, нито по-богат, нито по-уважаван, отколкото си сега. А ако всичко не се нареди така, както ти искаш, ще изпаднеш в най-страшната беда, която можеш да си представиш, тъй като няма да ти помогне мисълта, че никой няма да знае за нещастието, което те е сполетяло, защото достатъчно е ти самият да го знаеш, за да те измъчи и съсипе. И в потвърждение на тази истина ще цитирам стиховете, които известният поет Луиджи Тансило е написал в края на първата част на „Сълзите на свети Петър“^[3]. Ето какво се казва в тях:

Расте скръбта у Петър и срамът,

когато ден петелът възвестява;

усеща как сълзите му текат —

срамът неудържим го завладява.

 

Да, благородните от срам горят,

макар че друг грехът им не съзнава,

макар небето само и земята

да знаят този грях, укрит в сърцата.

И така скръбта ти няма да стане по-лека от това, че никой нищо не знае за нея. Напротив, ти непрекъснато ще плачеш, ще лееш ако не сълзи от очите, то кървави сълзи от сърцето, както е правил и онзи простодушен доктор, който по думите на поета се подложил на онова изпитание с чашата, което след дълъг размисъл отхвърлил благоразумният Роланд^[4]. Макар и тази история да е само плод на поетическо въображение, тя несъмнено съдържа нравствени поуки, които не бива да се пренебрегват, а трябва да бъдат разбрани и зачитани. Още повече, че това, което сега ще ти кажа, напълно ще те убеди, че си на път да извършиш голяма грешка. Кажи ми, Анселмо, ако небето или щастливата случайност бяха те направили господар и законен собственик на прекрасен диамант, чието благородство и чистота могат да възхитят всички златари, тъй като неговите карати, благородство и чистота са най-съвършеното, което природата може да създаде, а и ти самият си убеден в това, без нещо да ти подсказва противното, ще бъде ли правилно да се поддадеш на желанието си да поставиш този диамант между чука и наковалнята, за да изпиташ със силни удари дали е действително толкова чист и твърд, колкото твърдят хората? Да допуснем, че ти изпълниш желанието си. В случай че диамантът издържи на това глупаво изпитание, той няма да добие нито по-голяма стойност, нито по-голяма известност, а ако той се разчупи — което все пак е възможно, — не ще ли бъде тогава всичко загубено? Да, естествено, така е, а освен това и собственикът му ще загуби уважението на хората, които ще го вземат за наивен глупак.

Помисли си, приятелю Анселмо, че Камилия — по твоя и чужда преценка — е прекрасен диамант и че е неразумно да изложиш тази скъпоценност на опасността да бъде разбита; ако тя не пострада, стойността й няма да стане по-голяма от сегашната, а ако излезе слаба и не окаже съпротива, то прецени още сега какво ще стане с тебе без нея и как с пълно основание ще се упрекваш. Защото само ти ще си виновен за нейната и твоята гибел. Знай, че няма на света по-голяма скъпоценност от целомъдрената и почтена жена и че честта на жените изцяло зависи от доброто мнение, което имат хората за тях. Тъй като ти сам знаеш това, честта на съпругата ти достига до крайните предели на добродетелта, защо желаеш да подложиш на съмнение тази истина? Не забравяй, приятелю, че жената е несъвършено създание и че не трябва да се поставят по пътя й препятствия, в които тя би се препънала и паднала, а напротив, пътят й би трябвало да се разчисти, за да може тя без усилие и с лекота да върви по него, за да постигне липсващото й съвършенство, което се състои в това да бъде целомъдрена. Естествениците твърдят, че хермелинът е животинче със снежнобяла козина и че ловците, когато искат да го уловят, прилагат следната хитрост: тъй като те знаят местата, през които обикновено минава, заприщват пътя му с кал и го подгонват нататък. Щом хермелинът достигне до калта, спира се и се оставя да бъде хванат само и само да не нагази в калта и да не замърси своята белота, която цени повече от свободата и живота. Целомъдрената и почтена жена е като хермелина, а по-бяла и чиста от снега е нейната добродетелност и който не иска тя да я загуби, а напротив, да я запази, той не трябва да предприема с нея това, което вършат ловците с хермелина. Защото не трябва пред нея да се разстила калта на подаръците и любовните изкушения, предлагани от нагли поклонници, тъй като може би — а и без може би — тя по природа не е толкова добродетелна и устойчива, за да може със собствени сили да отстрани всичко, което се изправя по пътя й. Необходимо е той да бъде разчистен и да се разстеле пред нея чистотата на целомъдрието и красотата, която носи в себе си доброто име. Добродетелната жена е огледало от чист и блестящ кристал, изложено обаче на опасността да бъде замъглено и потъмнено от всеки дъх, който го докосне. Към добродетелната жена човек трябва да се отнася както към реликва — да се почита, без да се пипа. Добродетелната жена трябва да бъде пазена и ценена, както се пази и цени хубава градина, пълна с цветя и рози, и чийто собственик не разрешава никому да се разхожда из нея и да пипа цветята. Достатъчно е отдалече, през железните решетки, човек да се наслаждава на техния аромат и красота. Накрая искам да ти кажа няколко стиха, за които току-що се сетих — четох ги в една съвременна комедия — и които ми се струват много подходящи за нашия разговор. В тази комедия един благоразумен старец съветва свой връстник, баща на девойка, да я държи строго, да я пази и заключва, като между другото му казва и следното:

Помни — жената е стъкло!

Строшено, здраво ли остава

след удар — кой ще проверява?

Възможно всичко би било.

 

По-лесно ще го счупим ние,

а опита не се прощава.

Как може да сглобим тогава

това, което се разбие!

 

Послушай трезви гласове

и скоро би разбрал, ей богу;

Данаи има твърде много,

а с тях и златни дъждове.^[5]

Всичко, което ти казах досега, Анселмо, се отнасяше за теб. Нека чуеш и това, на което аз държа. Ще ме извиниш, ако се разпростирам по-дълго. Това се налага от лабиринта, в който си попаднал и от който искаш да те изведа. Ти ме считаш за свой приятел, а искаш да ми отнемеш честта, нещо, което е противно на приятелството. И не само това. Ти искаш аз да посегна на твоята чест. Съвсем ясно е, че ще ми отнемеш честта, защото, щом като Камилия разбере, че аз я ухажвам както ти искаш от мен, — тя несъмнено ще ме сметне за човек безчестен и с лоши намерения, защото замислям и предприемам нещо, което е съвсем чуждо на моята същност и на разбиранията ми за приятелството. Няма съмнение също така, че ти желаеш аз да посегна на честта ти, защото, щом като Камилия разбере, че я ухажвам, тя сигурно ще си помисли, че съм открил у нея някакво лекомислие, което ме е насърчило да й открия нечестните си желания. Всичко това ще засегне както нейната чест, така и твоята, тъй като ти си част от нея. Ето защо хората наричат съпруга на невярната жена с обидни и унизителни имена, макар и той нищо да не знае и да не е дал повод на жена си тя да бъде друга, а не такава, каквато трябва да бъде, и макар че не е имал възможност да предотврати своето нещастие, което не се дължи нито на неговото нехайство, нито на недостатъчното му внимание. Тези, които знаят, че жена му изневерява, го гледат с известно презрение, а не както би трябвало — със съжаление, понеже им е известно, че не по негова вина, а поради своенравието на неговата невярна спътница в живота е изпаднал в тази беда. Но аз искам да ти обясня защо, напълно основателно, считат, че съпругът на престъпната жена е с опетнена чест дори и когато той не знае, че тя е невярна и не носи никаква вина, не е спомогнал и не е дал повод за това нейно държане. Нека тези ми думи не те отегчат, защото всичко това е за твое добро. След като Господ създал нашия праотец в земния рай — както се казва в Светото писание, — той го приспал дълбоко. Тогава Господ извадил от лявата страна на Адам едно ребро и сътворил нашата прамайка Ева. Когато Адам се събудил и я видял до себе си, казал: „Това е плът от моята плът и кост от моите кости.“ А Господ отговорил: „За нея мъжът ще остави баща си и майка си и ще се свърже с нея в една плът.“ Така е било създадено светото тайнство на брака, което е свързало съпрузите с връзки, които само смъртта може да разкъса. Това чудотворно тайнство има такава сила, че прави действително от двама души една-единствена плът; а още по-здрава е спойката между добродетелните съпрузи, които, въпреки че имат две души, притежават една-единствена воля. Понеже плътта на съпругата е едно цяло с плътта на съпруга, то и петното, хвърлено върху честта на жената, или грешките, които тя прави, падат и върху плътта на мъжа дори и когато — както вече казахме — той не носи никаква вина и не е дал повод за това нещастие. Както болката в крака или в някаква друга част на тялото се чувства в цялото тяло, защото всичко е всъщност едно цяло, както главата усеща раната на глезена, макар и да не я е предизвикала, то и съпругът участва в безчестието на жена си, защото са едно цяло. Всяка чест и всяко безчестие на този свят произлизат от плътта и кръвта и са свързани с тях, а това се отнася и за безчестната жена, чието поведение непременно засяга и честта на съпруга й, дори и той нищо да не знае. Прецени, Анселмо, опасността, на която се излагаш, като искаш да нарушиш душевното спокойствие на твоята съпруга. Помисли само, че ти, подтикнат от безразсъдно и суетно любопитство, искаш да възбудиш чувства, които досега спокойно спят в целомъдрената душа на твоята съпруга. Забележи, че това, което би могъл да спечелиш при тази игра, е много малко, а това, което можеш да загубиш, е толкова голямо, че ми липсват думи, за да го опиша в цялата му величина. Но ако всичко, което ти казах, стига, за да те отклони от лошите ти намерения, то потърси друго оръдие, с което да накърниш честта си, и предизвикаш гибелта си. Знай, че аз не желая да ти служа за такова оръдие, дори и да загубя твоето приятелство — най-голямата загуба, която бих могъл да си представя.

Добродетелният и умен Лотарио млъкна, а Анселмо бе толкова смутен и замислен, че дълго не можа да проговори. Най-после каза:

— Ти забеляза, приятелю Лотарио, с какво внимание изслушах всичко, което пожела да ми кажеш, и в твоите доводи, примери и сравнения прозрях големите ти умствени качества и безпределната ти приятелска привързаност. Също така виждам и признавам, че бягам от доброто и гоня злото, като не се вслушвам в съветите ти, а поддържам своето. Всичко това е така, но трябва да разбереш, че аз сега страдам от онази болест, от която често страдат някои жени, обхванати изведнъж от желание да ядат пръст, гипс, въглища и други още по-неприятни неща, отвратителни за гледане, та какво остава за ядене. Поради това необходимо е, за да оздравея, да се приложи хитрост, и то съвсем проста. Ти трябва да започнеш, макар и без особено усърдие и само привидно, да ухажваш Камелия, която сигурно няма да се окаже толкова слаба, че добродетелта й да не издържи още при първия натиск. Аз ще се задоволя с това начало, а ти по този начин ще изпълниш произтичащите от приятелството ни задължения, с което не само ще ми дариш живот, но и сигурност, че моята чест е останала неопетнена. Ти си задължен да направиш това ако не по някакви други съображения, то поне защото съм решен — аз наистина съм решен — да направя този опит. Затова ти не трябва да допуснеш аз да поверя безразсъдното си желание на трето лице, с което бих изложил на опасност честта си, която ти се стремиш да запазиш. А ако по времето, когато ти ухажваш Камилия, твоята чест бъде очернена в нейните очи, това е от малко или от никакво значение, понеже много скоро след като тя докаже, както ние се надяваме, своята добродетелност, ще можеш да й разкриеш цялата истина около нашия опит и с това доброто ти име ще бъде напълно възстановено. Тъй като рискът за тебе е съвсем малък, а задоволството, което ще изпитам, извънредно голямо, то не отказвай дори и ако несгодите за тебе са по-големи, защото — както вече казах — достатъчно е да почнеш и аз ще приема, че въпросът е приключен.

Непоколебимото решение на Анселмо и убеждението, че са безполезни всякакви нови примери и доводи, които биха го разколебали, а от друга страна, и заканата, че ще се довери на трето лице, накараха Лотарио — за да предотврати по-голямо зло — да се съгласи и направи каквото иска приятелят му, с намерението така да поведе работата, че без да смути мислите на Камилия, да задоволи Анселмо. Затова той каза на Анселмо да не споделя с никого намерението си, защото той, Лотарио, ще се заеме с цялата работа и ще я започне, щом Анселмо пожелае. Анселмо го прегърна нежно и с много обич и му благодари за готовността, сякаш Лотарио му беше направил най-голямо благодеяние. Те се споразумяха да започнат опита още на следния ден. Анселмо щеше да му даде възможност и време да остане насаме с Камилия, а също и пари и скъпоценности, които той да й предложи и подари. Той посъветва Лотарио да й направи серенада, да напише стихове за нейна възхвала, които Анселмо беше готов да съчини, ако приятелят му не искаше да си даде труда да направи сам това. Лотарио се съгласи с всичко, макар че намеренията му бяха различни от тези на Анселмо. След тази уговорка те се върнаха в дома на Анселмо, където Камилия очакваше със страх и загриженост мъжа си, тъй като този ден той беше закъснял повече от всеки друг път.

Лотарио си отиде и Анселмо остана в своя дом толкова доволен, колкото Лотарио беше загрижен, тъй като не знаеше как точно да постъпи, за да се измъкне с чест от тази объркана история. Още същата вечер той намисли как да заблуди Анселмо, без да обиди Камилия. На следващия ден той отиде на обед у своя приятел и бе добре посрещнат от Камилия. Тя винаги приемаше Лотарио и се отнасяше с него много приятелски, тъй като знаеше колко много го обича мъжът й. След като обядваха и прислужниците прибраха масата, Анселмо помоли приятеля си да остане при Камилия, докато той излезе да уреди една неотложна работа, като прибави, че щял да се върне след час и половина. Камилия го помоли да не излиза, а Лотарио си предложи услугите да го придружи. Анселмо не прие нито едното, нито другото, дори настоя пред Лотарио да остане и да го почака, защото имал да обсъжда с него много важен въпрос. Той препоръча на Камилия да не оставя приятеля му сам, докато той се върне. Анселмо успя така ловко да изиграе цялата сцена, че никой не можеше да се усъмни в искреността (или по-скоро неискреността) на думите му.

Анселмо си тръгна и Камилия и Лотарио останаха сами край масата, защото всички слуги бяха отишли да обядват. Лотарио се почувства като рицар на арената, която бе избрал приятелят му, а пред него стоеше противникът в турнира, способен да срази с красотата си цяла войска от добре въоръжени рицари. Съгласете се, че Лотарио е имал от какво да се бои. Но той не направи нищо друго, освен да се облакъти на страничното облегало на стола си и да подпре с ръка главата си, като помоли Камилия да го извини за неучтивостта, тъй като искал да си почине малко, докато се върне Анселмо. Камилия му отговори, че по-добре ще бъде да си полегне на канапето в стаята за гости, отколкото да се мъчи на стола си. Лотарио не пожела и остана да дреме на стола, докато се върна Анселмо. Той намери Камилия в нейната стая, а Лотарио да спи и помисли — тъй като отсъствието му бе продължило дълго, — че двамата са имали достатъчно време да се наприказват, а дори и да си починат. Анселмо зачака с нетърпение да се събуди Лотарио, защото искаше да излязат двамата насаме и да го разпита дали е имал успех. Всичко стана по негово желание: Лотарио се събуди, двамата излязоха веднага от къщата и Анселмо побърза да попита за това, което го интересуваше. Лотарио му отговори, че тъй като по негова преценка не било разумно още от първия път да й се открие напълно, не бил направил нищо повече от това да възхвалява красотата й, като подчертал, че в целия град не се говорело за нищо друго освен за нейната прелест и ум. Той смятал, че това е най-подходящо начало, за да спечели нейното благоволение и за да я накара и друг път да го изслушва. Това било средството, с което нечестивецът си служи, за да изкуси човек, който има желание и е готов да се запази. Дяволът се превръща в ангел на светлината — а всъщност той е изчадие на мрака — и взема благовидна външност, така че чак накрая разкрива истинския си лик и изпълнява намерението си, ако, разбира се, хитростта му не бива разбудена своевременно. Всичко това задоволи напълно Анселмо, който каза, че всеки ден ще му предоставя подобна възможност, и то без да напуска дома си, тъй като в противен случай Камелия можела да прозре намеренията му.

Минаха много дни, в които Лотарио не казваше нито дума на Камелия, а на Анселмо разправяше, че разговарят постоянно, но че още не можел да изтръгне от нея и най-малкото доказателство, че е готова да избърши нещо нередно или да получи и най-слабо основание за надежда. Напротив, тя дори заплашвала, че ако той не се откаже от лошите си помисли, тя щяла всичко да разкрие на мъжа си.

— Отлично — каза Анселмо. — Досега Камилия не се е поддала на думите. Необходимо е сега да проверим как тя ще устои на действията. Утре ще ти дам две хиляди златни ескудос, които ще й предложиш, дори ще й ги подариш, и още толкова, с които ще закупиш скъпоценности, за да я съблазниш. Защото жените, колкото и да са добродетелни, много обичат — особено когато са красиви — да бъдат хубаво облечени и да носят скъпи накити. Ако Камилия устои и на това изкушение, аз ще бъда доволен и няма да искам нищо повече от теб.

Лотарио отговори, че тъй като е сложил вече началото, ще продължи докрай, макар и да съзнава отсега още, че усилията му са напразни и че поражението му е сигурно. На следващия ден той получи четирите хиляди златни ескудос, а с тях заедно и четири хиляди грижи, защото недоумяваше какви нови лъжи да измисли. Накрая реши да каже на Анселмо, че Камилия е непревзимаема както с думи, така и с подаръци и обещания и че е излишно да се полагат по-нататъшни усилия, тъй като само ще си губят времето. Но съдбата, която невинаги се подчинява на нашите намерения, отреди друго. Един ден, след като Анселмо ги остави сами — както неведнъж беше правил, — той се скри в една съседна стая, за да чуе и види през ключалката какво ще правят двамата. Тогава той видя, че Лотарио за половин час не каза нито дума на Камилия и се убеди, че и цял век да останат сами, те нищо не биха си казали. Стана му ясно, че всичко, което му бе разправял Лотарио за отговорите на Камилия, беше чиста измислица и приумица. За да се убеди, че това е наистина така, той излезе от стаята, извика Лотарио и го попита какво ново се е случило и в какво настроение е Камилия. Лотарио му отговори, че е решил да не предприема нищо повече, тъй като тя му отговаряла така рязко и ядосано, че той не смеел да й каже нищо повече.

— Ах, Лотарио! — възкликна Анселмо — Колко малко отговаря твоето поведение на дълга ти спрямо мене и на моето голямо доверие. Току-що стоях и ви подслушвах и гледах през ключалката, и разбрах, че ти не каза нито дума на Камилия. От това заключавам, че ти изобщо не си й говорил досега. Ако това е така — а за мене няма съмнение, че е така, — защо ме заблуждаваш и защо искаш с твоите хитрости да ме накараш да се откажа от средствата, които имам, за да изпълня намерението си?

Анселмо не каза нищо повече, но казаното беше достатъчно, за да смути и засрами Лотарио. Той се почувства оскърбен от думите на Анселмо, който бе го обвинил в лъжа, и му се закле, че от този миг нататък ще изпълнява обещанието си и не ще го лъже повече. В това Анселмо можел да се убеди, ако от любопитство започнел да наблюдава зорко действията му. Но подобно наблюдение щяло да бъде излишно, защото усилията, които имал намерение да положи, за да изпълни неговото желание, щели да направят безпредметно всяко съмнение.

Анселмо му повярва и за да го улесни — давайки му повече сигурност и по-малко поводи за смущение, — реши да замине за осем дена и да посети един приятел, който живееше в село, близко до града. Помоли приятеля си да го покани най-настойчиво, за да може по-лесно да оправдае пред Камилия заминаването си.

Нещастни и безразсъдни Анселмо! Какво правиш? Какво си замислил? Каква цел преследваш? Помисли само, че действаш против себе си, като подготвяш безчестието и гибелта си! Твоята съпруга Камилия е добродетелна, ти я притежаваш в мир и покой. Никой не смущава радостта ти. Копнежите й не надхвърлят стените на твоя дом. Ти си нейно небе на земята, целта на желанията й, връх на радостите й, мярката, по която тя мери своята воля, за да я подчини на твоята воля и на волята на небето. Щом като недрата на нейната чест, красота, добродетелност и скромност ти поднасят даром всички съкровища, които притежават и които ти можеш да си пожелаеш, защо искаш да разровиш земята още по-дълбоко и да търсиш нови находища на никога невиждани съкровища? Та нали така излагаш на опасност всичко да рухне, тъй като всичко се крепи на неустойчивите подпори на слабата човешка природа. Знай, че този, който търси невъзможното, няма право да се оплаква, когато загуби и възможното или както добре се изразява поетът:

Живота си в смъртта съзирам,

а здравето — във болестта,

в тъмница мрачна — волността;

в кръга затворен изход диря,

в предателството — верността.

 

Не ми е щедра ориста.

Небето твърдо подчерта

каква ще бъде участта ми;

щом невъзможното ме мами,

с възможното ще се простя.

На следващия ден Анселмо замина за селото, след като предупреди Камилия, че по време на отсъствието му Лотарио ще идва, за да наглежда къщата и да се храни заедно с нея. Поръча й да се отнася към приятеля му както към самия него. Камилия, която беше умна и добродетелна жена, се разтревожи от поръчението на мъжа си и му възрази, че не е уместно друг да заема в негово отсъствие мястото му на масата. Ако пък той върши това, защото няма вяра в способността й да управлява къщата му, нека опита този път и ще види, че тя е дорасла и за по-големи задачи. Анселмо й отговори, че такова е неговото желание и че тя няма какво друго да прави, освен да сведе глава и да го изпълни. Тогава Камилия му каза, че ще му се подчини макар и против волята си.

Анселмо замина и на другия ден Лотарио посети Камилия, която го прие приятелски и сърдечно. Тя никога не допускаше да остане насаме с Лотарио и винаги се обкръжаваше от прислужници и прислужнички и особено от една камериерка, на име Леонела, която тя много обичаше, тъй като бяха израсли заедно в дома на нейните родители. Тази прислужничка тя беше взела със себе си след женитбата си с Анселмо.

В течение на първите три дена Лотарио не я заговори нито веднъж, въпреки че не липсваха случаи, а именно когато прислугата прибираше масата и отиваше бързо да се нахрани, така както беше наредила Камилия. Леонела беше получила дори заповед да се храни преди Камилия, за да не се отделя никога от нея. Но девойката, чиито мисли бяха отправени към по-други, по-приятни за нея неща, се нуждаеше от тези часове и възможности, за да задоволи своите собствени желания, и затова невинаги изпълняваше заповедта на господарката си. Тя често оставяше двамата сами, сякаш точно това се искаше от нея. Но благоприличието държане на Камилия, сериозният израз на лицето й, достойнството, което излъчваше личността й, внушаваха такова уважение, че не насърчаваха Лотарио да проговори.

Все пак положителното въздействие на добродетелите на Камилия, които принуждаваха Лотарио да мълчи, се оказа пагубно и за двамата. Защото, макар и устата да мълчеше, мислите говореха, а те бяха изпълнени с възхищение към всяка черта на благия нрав и красотата на Камилия. Нейните прелести можеха да вдъхнат пламенни любовни чувства дори и в една мраморна статуя, та какво остава за едно бедно човешко сърце. Винаги когато Лотарио намираше време и възможност да говори с нея, той не откъсваше очи от лицето й и мислеше колко достойна за любов е тя. Тези мисли започнаха все по-често да поставят на изпитание приятелските му чувства към Анселмо и хиляди пъти той решаваше да напусне града и да отиде някъде, където нито Анселмо щеше него да види, нито пък той Камилия. Но удоволствието, което изпитваше, като я виждаше, му пречеше вече да изпълни решението си и го възпираше. Полагаше усилия и се бореше със себе си, за да изтръгне от сърцето си това чувство, което го караше непрекъснато да гледа Камилия. Когато беше сам със себе си, той се наричаше луд, лош приятел и дори лош християнин. Той правеше наблюдения и сравнения между себе си и Анселмо и винаги стигаше до заключението, че по-виновен беше Анселмо с лудостта и сляпото си доверие, отколкото той с неверността си, и че ако за това, което смята да направи, намери оправдание пред Бога, така както го има пред хората, то няма защо да се бои, че ще бъде наказан за греха си.

Стигна се накрая дотам, че красотата и добрината на Камилия заедно с възможностите, които неразумният съпруг беше поставил в ръцете му, сломиха напълно верността на Лотарио Той не обръщаше внимание на нищо друго освен на чувството си и след като минаха първите три дни от отсъствието на Анселмо — които Лотарио прекара в непрекъсната борба с чувствата си, които се опитваше да обуздае, — той започна да ухажва Камилия така смутено и с такива любовни думи, че тя изпадна в недоумение, стана и се оттегли в покоите си, без да му каже нито дума. Но тази нейна студенина не уби у Лотарио надеждата, която се ражда винаги с любовта, и Камилия му стана дори по-скъпа.

Тя обаче, след като откри в Лотарио това, което най-малко очакваше, не знаеше как да постъпи. Тъй като не й се струваше нито разумно, нито безопасно да му даде възможност за втори разговор, реши още същата вечер да изпрати — което и стори — един от слугите си с писмо до Анселмо, в което написа следното.