Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета
в която се говори за странните неща, които се случиха в Сиера Морена на храбрия рицар дон Кихот де ла Манча, и за покаянието, което той сам си наложи по примера на Белтенеброс[1]

quixote_078_don_quixote_pishe_pismo.png

 

Дон Кихот се раздели с козаря, възседна пак Росинант и заповяда на Санчо да го последва. Оръженосецът се подчини неохотно.[2] Те навлизаха постепенно в най-дивата част на планината, а Санчо умираше от желание да поведе разговор с господаря си. Но за да не наруши заповедта му, той дълго чака да проговори първо господарят му. Не можа обаче да изтърпи продължителното мълчание и каза:

— Сеньор дон Кихот, дайте ми, ваша милост, благословията си и ме пуснете да си вървя. Искам да се върна у дома си при жената и децата, с които мога поне да се изприказвам на воля. Защото да скитам денонощно с ваша милост по тези пущинаци и да не мога да говоря, когато най-много ми се приказва, е за мене равносилно на това жив да ме погребат. Ако съдбата беше отредила животните да говорят, както били говорили по времето на Гисопете[3], работата щеше да е лесна. Приказвал бих тогава с магарето си[4] за каквото ми скимне и така щеше да ми олекне. Защото непоносимо тежко и нетърпимо е да търсиш цял живот приключения и да намираш само цепеници, мятаници, градушки от камъни и юмруци, а на всичко отгоре да ти наложат да си заключиш устата и да не смееш да кажеш това, което ти е на сърцето, сякаш си ням.

— Разбирам те, Санчо — отговори дон Кихот, — ти умираш от желание да отменя забраната, която наложих на езика ти. Смятай, че запрещението е вдигнато и говори колкото си искаш, при условие, че отменяването на заповедта ми ще важи само докато бродим из тези планини.

— Добре — рече Санчо, — нека аз сега си кажа приказката, пък един Господ само знае какво ще стане после. Разрешението ви ще използвам най-напред, за да ви запитам каква нужда имахте, ваша милост, да поемете тъй пламенно защитата на онази кралица Махимаса[5] или както й беше името. Какво толкова ви влизаше освен това в работата дали онзи абат[6] е бил, или не е бил неин любовник? Ако ваша милост не бяхте се намесили — защото никой не искаше от вас да бъдете съдник, — аз съм уверен, че лудият щеше да продължи своята история, а ние щяхме да си спестим всички тези удари с камък, юмруци и ритници.

— Вярвай ми, Санчо — отговори дон Кихот, — че ако ти знаеше, както аз зная, колко почтена и благородна сеньора е била кралица Мадасима, уверен съм, че ти щеше да разбереш колко голямо е било търпението ми, та не разбих устата, която изговори такива светотатствени хули. Защото цяло светотатство е да мислиш и да твърдиш, че една кралица е любовница на някакъв си врач. Истината е, че този доктор Елисабат, за когото спомена лудият, е бил човек разумен и е давал мъдри съвети като наставник и лекар на кралицата. Но дори и мисълта, че тя му е била любовница, е нелепост и заслужава най-строго наказание. За да се увериш, че Карденио не си е давал сметка какво говори, достатъчно е да си спомниш, че той не беше вече с целия си ум, когато изрече тези думи.

— На това мнение съм и аз — рече Санчо. — Нямаше следователно защо да обръщате внимание на думите на един луд човек. Тъй като, ако съдбата не беше се показала снизходителна към вас и беше насочила едрия камък вместо към гърдите към главата ви, добре щяхме да се наредим с намесата ни в полза на онази злополучна сеньора. Освен това не смятате ли, че Карденио не го лови съд, понеже е невменяем?

— Всеки странстващ рицар е длъжен да защити както от умни, така и от безумци честта на жените, каквито и да са те, а още повече на високопоставени особи като кралица Мадасима, към която поради големите й добродетели храня особена почит. Защото тя не е била само красавица, но се е отличавала и с блестящия си ум, и с безграничното си търпение във всички изпитания, които не са били малко в живота й, а присъствието и съветите на доктор Елисабат са били само от голяма полза за нея и са й помогнали да понесе страданията си с разсъдливост и постоянство. Види се, от това са взели повод невежите и злонамерените да твърдят и мислят, че му е била любовница. Но това не е вярно, повтарям, и всеки, който помисли или каже подобно нещо, ще излъже.

— Нито казвам подобни работи, нито ги мисля — отговори Санчо. — Тяхна си работа какво са правили. Каквото са си дробили, това да сърбат. Дали са били любовници, или не, пред Бога ще отговарят. А аз — ни лук ял, ни лук мирисал. Хич не ми трябва да си пъхам гагата в хорските работи. Премети сметта в къщата си, но в чуждата недей праши. Голтак се родих, голтак си останах. Нито губя, нито печеля. Пък и да са били любовници, какво ме топли това? Има си крушка опашка. Чуждата уста не е чувал да го вържеш.

— Санчо — прекъсна го дон Кихот, — спри, за Бога, да нижеш тези глупости. Какво общо има това, което говорим, с поговорките, които редиш една след друга? Заклевам те, млъкни и отсега нататък занимавай се само с магарето си и не се бъркай в работи, които не те засягат. Напрегни петте си сетива и разбери, че всичко, което съм вършил, върша и ще върша, е напълно разумно и съобразено със законите на рицарството, които познавам по-добре от всички рицари по света, посветени в това звание.

— Сеньор — запита пак Санчо, — отговаря ли действително на законите на рицарството да скитаме немили-недраги из тези чукари, без път и без пътечка, по дирите на един луд човек, който — ако го срещнем — може да реши да довърши това, което е започнал — не говоря за разказа му, а за главата на ваша милост и за моите ребра?

— Пак ти казвам, Санчо, млъкни! — каза троснато дон Кихот. — Ти трябва да знаеш, че тук ме води не толкова желанието да издиря безумеца, а намерението да извърша подвиг, който ще ми спечели велико име и вечна слава по цялата земна шир. Този мой подвиг ще бъде толкова славен, че ще сложи отпечатък върху всичко, което може да направи съвършен и прочут един странстващ рицар.

quixote_079_don_quixote_i_sancho_v_planinata.png

— Свързан ли е този подвиг с големи опасности? — запита Санчо Панса.

— Не — отговори Рицарят на печалния образ, — но все пак заровете могат тъй да се завъртят, че от нашите надежди нищо да не излезе. Всичко ще зависи от твоето усърдие.

— От моето усърдие ли? — полюбопитства Санчо.

— Да — потвърди дон Кихот, — защото, ако се върнеш бързо оттам, където мисля да те пратя, скоро ще се свършат моите изпитания и няма да закъснее да блесне славата ми. Понеже не е добре да те държа по-дълго в неведение относно смисъла на моите слова, искам да ти стане ясно, Санчо, че знаменитият Амадис Галски е бил един от най-съвършените странстващи рицари. Сбърках, като казах, че е бил един от тях, защото той е бил единственият, първият, несравнимият, княз на всички рицари на своето време, колкото ги е имало по света. Срам и позор за дон Белианис и за всички онези, които са твърдели, че могат да се сравнят с него. Кълна се, че те лъжат. Казвам ти също, че когато някой художник иска да се прослави с изкуството си, той се стреми да подражава творенията на най-знаменитите известни му художници, а същото това правило важи за всички други значими изкуства и занаяти, които допринасят за блясъка на държавата. Така трябва да действа и действа този, който иска да си спечели име на човек, благоразумен и търпелив в изпитанията. Той трябва да подражава на Одисей, в чийто образ и страдания Омир дава жив пример на благоразумие и издръжливост, както и Вергилий в лицето на Еней ни дава образец на благочестив син и на смел и опитен военачалник. И единият, и другият са изобразили и описали своите герои не такива, каквито са били в действителност, а каквито е трябвало да бъдат, за да оставят на потомството примера на своите добродетели. Тъй също и Амадис, който е пътеводна звезда, зорница, слънце на храбрите и влюбени рицари, трябва да бъде образец за всички нас, които служим под знамето на любовта и на рицарството. При това положение, приятелю Санчо, ясно е, че странстващият рицар, който най-добре му подражава, ще бъде най-близо до рицарското съвършенство. А Амадис прояви най-голямо благоразумие, доблест, мъжество, търпение, твърдост и любов, когато, отблъснат от сеньора Ориана, се оттегли на покаяние в Пеня Побре под името Белтенеброс, име изразително и подходящо за новия му, доброволно избран от него живот. На мене ми е сега по-лесно да му подражавам именно в това, а не в други негови подвизи, когато е разсичал великани, обезглавявал змии, убивал змейове, сразявал цели войски, разгромявал флоти и развалял магии. Понеже местността е много удобна за тази цел, няма причини да се пропусне случаят, който толкова благоприятно ми се предлага сега.

— Ваша милост, какво точно възнамерявате да направите в това пусто място? — запита Санчо.

— Не ти ли казах вече — отговори дон Кихот, — че искам да вървя по стъпките на Амадис и да се отдам тук на отчаяние, безумия и ярост, като последвам същевременно и примера на Роланд, който, след като намерил край един извор доказателства, че красивата Анхелика му изневерила с Медор, полудял от мъка и почнал да изкоренява дървета, да размътва водите на бистрите извори, да убива овчари, да унищожава стада, да подпалва колиби, да разрушава къщи, да отвлича коне и да върши хиляди безразсъдства, достойни да бъдат увековечени и записани? Аз не смятам да подражавам сляпо на Роланд или Орландо, или Ротоландо (с тези три имена е бил известен той) във всички лудости, които е вършил, казвал и мислил, а ще направя, доколкото мога, своя подбор между онези дела, постъпки и действия, които ми се струват най-съществени. Може би ще се задоволя да подражавам само на Амадис, който в лудостта сине е вършил пакости, а е дал само израз на своите чувства с плачове и ридания и с това е постигнал най-голяма слава.

— Струва ми се — рече Санчо, — че рицарите, които са постъпвали така, са имали причини и съображения да беснеят по този начин. Ами ваша милост? В името на какво ще подлудявате изведнъж? Коя дама ви е отблъснала, на какви следи сте попаднали, за да мислите, че сеньора Дулсинея дел Тобосо е извършила някоя глупост с някой мавър или с християнин?

— Това е именно същественото — отговори дон Кихот, — и тук лежи тънкостта на моята постъпка. Ако някой странстващ рицар обезумее поради определени, явни причини, не може да се говори за доброволна постъпка, нито за някаква особена заслуга. Тънкостта е да загубя разсъдъка си без всякакъв повод и да дам на дамата ми да разбере на какво ще бъда способен тогава, когато действително се наложи да полудея, щом като сега постъпвам така без причина. Още повече, че дългата раздяла с неизменната господарка на сърцето ми, Дулсинея дел Тобосо, е за мене предостатъчен повод. Спомни си думите на пастира Амбросио, който казваше, че този, който отсъства, е изложен на всички беди и с право се бои от тях. Тъй щото, приятелю Санчо, не си хаби напразно думите, за да ме съветваш да се откажа от толкова рядък, щастлив и нечуван случай за подражание. Луд съм и ще си остана луд, докато не се завърнеш при мене с отговор на писмото, което смятам да изпратя по тебе на моята сеньора Дулсинея. Ако се окаже, че тя е на висотата на моята вярност, свършено ще е тогава с моята лудост и с моето покаяние. Ако ли пък се установи обратното, тогава наистина ще полудея и загубил разсъдъка си, не ще чувствам нищо. Така че отговорът, бил той благоприятен или неблагоприятен, ще сложи край на моите съмнения и страдания: ако е благоприятен, аз ще вкуся съвсем трезво насладата от получената добра вест, ако ли пък е неблагоприятен, аз не ще мога да почувствам нещастието си поради това, че ще съм истински полудял, а лудият е безчувствен. Но кажи ми, Санчо: пазиш ли добре шлема на Мамбрино? Видях, че ти го вдигна от земята, когато онзи неблагодарник се опита да го строши на парчета. Той не успя обаче да го счупи и по това можеш да съдиш за качеството на закалката му. На това Санчо отговори:

— Бог ми е свидетел, сеньор Рицарю на печалния образ, че не мога да слушам и понасям търпеливо някои от вашите приказки. Заради тях именно ми идва на ум, че всички тези неща, които разказвате, за рицарски подвизи, за завоюване на кралства и империи, за раздаване на острови и на големи дарове и награди по рицарски обичай трябва да са вятърничави работи и лъжи, басни и небивалици или както щете ги наречете. Имайте предвид, ваша милост, че ако някой ви чуе да казвате, че бръснарският леген е шлемът на Мамбрино и да упорствате цели дни в тази заблуда, ще помисли несъмнено, че нещо ви хлопа в главата. Легенът, който е доста очукан, прибрах в дисагите. Ако е рекъл Господ да се прибера някога вкъщи при жената и децата, ще го поправя и ще се бръсна в него.

— Виж, Санчо, кълна се в този, когото ти спомена преди малко — рече дон Кихот, — че си най-тъпоумният от всички оръженосци в света. Ти ме следваш от толкова време насам и още не си разбрал, че рицарските работи изглеждат химерични, безсмислени, безумни и устроени по иначе. Те не са такива в действителност. Но около нас постоянно кръжи цял рой магьосници, които обръщат с магиите си всичко наопаки и превръщат едни неща в други според вкуса и според желанието си да бъдат благосклонни или да ни унищожат. Ето защо предметът, който според тебе е бръснарски леген, е за мене шлемът на Мамбрино, а за трети човек може да е съвсем друго нещо. Рядко щастие е за мене прозрението на мъдреца, мой покровител, който е направил да изглежда леген това, което в действителност и всъщност е шлемът на Мамбрино. В противен случай поради голямата му стойност целият свят би ме преследвал, за да ми го отнеме. Убедени, че той не е нищо друго освен обикновен бръснарски леген, хората съвсем не ламтят да си го присвоят. Това доказа и човекът, който се опита да го счупи и не помисли дори да го задигне. Защото, ако знаеше какво представлява той, аз съм убеден, че нямаше да го захвърли тъй пренебрежително. Пази го, приятелю, защото сега нямам нужда от него. На мене предстои да сваля от себе си всички тези доспехи и да остана гол, както ме е майка родила, ако в покаянието си реша да подражавам повече на Роланд, отколкото на Амадис.

Увлечени в този разговор, те стигнаха до подножието на една висока и стръмна скала, която се издигаше и открояваше сред множество други, които я заобикаляха. В подножието й тихо лъкатушеше рекичка, която оросяваше тучна поляна. Човек не можеше да я погледне, без да й се възхити. Наоколо имаше много дървета и други растения и цветя, които правеха местността още по-приветлива. Това място именно избра Рицарят на печалния образ за своето покаяние. Щом като съзря полянката, каза с висок глас, сякаш беше вече обезумял:

— Тази е местността, о небеса, която определям и избирам, за да оплача нещастието, което вие ми причинихте! В този планински кът сълзите на очите ми ще увеличат водите на тази малка рекичка и непрестанните ми и дълбоки въздишки ще движат безспирно листата на тези дървета като доказателство и израз на болката, която терзае раненото ми сърце. О вие, неизвестни планински божества, които населявате тези диви чукари, изслушайте жалбите на този злощастен любовник, когото дълга раздяла и въображаема ревност са заставили да се оттегли в тези планински дебри, за да оплаква горко непреклонността на коравосърдечната и неблагодарна красавица, съвършенство и венец на всяка женска красота! О вие, нимфи и дриади, които обитавате горските усои! Дано бързоногите похотливи сатири, които постоянно, макар и безуспешно ви задирят, престанат да смущават сладкия ви покой, за да ми помогнете да изплача мъката си или поне търпеливо да изслушате моите жалби! О, Дулсинея дел Тобосо, светлина в моята нощ, прослава на моята скръб, моя пътеводна звезда, сияние на моето щастие, нека небето бъде винаги благосклонно към тебе и изпълнява желанията ти! Отправи поглед към мястото, където ме доведе нашата раздяла, виж какво направи тя от мене и дай заслужена награда на моята вярност! О, самотни дървета, които от днес нататък ще бъдете другари на моето уединение, дайте знак с нежно поклащане на клоните си, че не ви е противно присъствието ми! О ти, мой оръженосецо, приятни спътнико в добри и лоши дни, запомни добре всичко, което виждаш, че правя, за да го разкажеш на единствената виновница за моето състояние.

Като каза това, дон Кихот скочи от Росинант, сне за миг седлото и юздите му, потупа го по хълбока и рече:

— Този, който се лишава днес от свободата си, я връща на тебе, о Росинанте мой, толкова прославен в подвизи, колкото и злощастен по участ! Върви, накъдето си поискаш, ти, на чието чело стои написано, че не те надмина по бързина нито ипогрифът[7] на Астолфо, нито прославеният Фронтино, който толкова скъпо коства на Брадаманте[8].

Като видя всичко това, Санчо каза:

— Благословен да е онзи, който ме освободи от грижата да свалям сега самара и от магарето[9]. Как щях да си го погаля сега и с какви ли не похвали щях да го отрупам! Но ако добичето беше тук, аз за нищо на света не бих позволил да му свалят самара. Нямаше да има и причини за това. Въпросите за любовта и отчаянието не засягат магарето, тъй като господарят му не е нито влюбен, нито отчаян. А господар му бях аз, докато това беше угодно на Бога. Всъщност, сеньор Рицарю на печалния образ, ако вашата лудост е истинска и моето заминаване сигурно, добре ще бъде да оседлаем отново Росинант, за да замести той моето магаре, защото по този начин ще се спечели време и на отиване, и на връщане. Защото, тръгна ли пеш, не зная кога ще стигна, нито кога ще се върна, тъй като не ме бива по ходенето.

— Нека бъде волята ти, Санчо! — отговори дон Кихот. — Предложението ти не е лошо. И пак повтарям: ще заминеш след три дни, за да можеш в това време да видиш какво говоря и какво върша заради нея, та всичко да й разкажеш.

— Не ми ли стига това, което видях? — запита Санчо. — Какво повече трябва да видя?

— Нищо не си видял още — отвърна дон Кихот. — Сега ми предстои да разкъсам дрехите си, да разпилея доспехите си, да започна да си блъскам главата в тези скали и други още работи от този род, които ще те накарат много да се чудиш.

— За Бога — каза Санчо, — внимавайте, ваша милост, с главата си, защото толкова зле можете да се ударите в някоя скала, че още с първия удар да турите край на целия ваш план за покаяние. Аз си мисля обаче, че ако ваша милост държите на всяка цена да си блъскате главата, тъй като без това не може да се покаете, то, понеже тези неща сами по себе си са измислени и се правят само привидно и на шега, добре е ваша милост да се задоволите да си блъскате главата във вода или в нещо, меко като памук. А другото оставете на мене. Аз ще имам грижата да кажа на моята сеньора, че ваша милост си блъскате главата в скала, по-твърда от диамант.

— Благодаря за добрите ти намерения, приятелю Санчо, но трябва да знаеш, че всички тези неща, които върша, не са никаква шега, а са съвсем сериозни. В противен случай ще наруша законите на рицарството, които ни повеляват да не лъжем. А да направя едното вместо другото, значи да излъжа. От това следва, че ударите в скалите трябва да бъдат истински, автентични и пълноценни[10]. Никакви измислици и самоизмами не се допускат. Ето защо трябва да ми оставиш превръзки за раните, които ще получа, тъй като съдбата пожела да не мога да разчитам на балсама, който загубихме.

— Още по-жесток удар на съдбата е загубата на магарето — отговори Санчо, — тъй като заедно с него загубихме и превръзките, и всичко друго[11]. Умолявам ваша милост да не споменавате вече за онова проклето питие, защото само като чуя името му, и ми се обръща душата, пък за стомаха да не говорим. Имам и още една молба: приемете, че е изтекъл вече тридневният срок, който ми определихте, за да присъствам като свидетел на лудостите, които възнамерявате да вършите. Да приемем, че те са вече видени, че делото е разгледано, присъдата произнесена и влязла в законна сила. На моята сеньора ще разправя чудеса. Напишете сега писмото и ме пуснете да тръгна веднага, защото голямо е желанието ми да се завърна час по-скоро, за да изкарам ваша милост от това чистилище, в което ви оставям.

— Чистилище ли го наричаш? — рече дон Кихот. — По-добре го назови ад или дай му още по-лошо име, ако може да има нещо по-лошо от ада.

— Чувал съм да се казва — отговори Санчо, — че за този, който е в ада, „nula es retentio“[12].

— Не разбирам какво значи „retentio“ — каза дон Кихот.

— „Retentio“ означава — отговори Санчо, — че който е в ада, никога не излиза и не може да излезе оттам. А с вас ще стане обратното, освен ако съвсем ме няма в краката, та да не мога да пришпорвам Росинант. Само да се добера аз веднъж до Тобосо и да се намеря лице с лице с моята сеньора Дулсинея, така ще й опиша глупостите и безумията — те не се различават едни от други, — които ваша милост вършихте и продължавате да вършите, че дори и да я намеря твърда като корков дъб, ще я направя по-мека от ръкавица. А после ще се върна като магьосник право по въздуха с нейния сладък като мед отговор, за да изтръгна ваша милост от това чистилище, което прилича на ад, но не е ад, тъй като все пак съществува надежда да се излезе от него, за разлика от ада, откъдето не се излиза, и вярвам, че ваша милост ще се съгласите с мене.

— Прав си — рече Рицарят на печалния образ, — но на какво да напиша писмото?

— Не забравяйте и записа, срещу който ще получа обещаните от вас магарета!

— Всичко ще напиша — потвърди дон Кихот. — Поради това, че няма хартия, добре би било да го напишем, както са писали древните, на восъчни плочици. Работата е, че и тях трудно можем да намерим. Но ето че ми хрумна какво да направим. Ще напиша писмото в бележника на Карденио и ти ще имаш грижата да го дадеш да се препише на чисто в първото селище, където намериш учител или клисар. Гледай само да не го даваш на писар[13], че и самият дявол не ще може да разчете какво е написал.

— А какво ще стане с подписа ви? — запита Санчо.

— Амадис никога не е подписвал писмата си — отговори дон Кихот.

— Съгласен съм — възрази Санчо, — но записът трябва непременно да носи подпис. Препише ли се и той, ще рекат, че подписът е подправен и ще остана без магарета.

— Записът ще бъде подписан в самия бележник. Ще го покажеш на племенницата ми и тя веднага ще изпълни волята ми. А в любовното писмо ще туриш вместо подпис — „Ваш верен до гроб Рицар на печалния образ“. За нея не е важно дали подписът ще бъде положен собственоръчно от мене или от чужда ръка, тъй като, доколкото си спомням, Дулсинея не знае да пише и да чете и през целия си живот не е видяла мое писмо, понеже нашата любов е била винаги платоническа и е намирала израз само в най-целомъдрени погледи. Но и това дори се е случвало рядко, защото мога да се закълна, че през дванадесетте години, откак я обичам повече от зениците на очите си, които ще изгният в недрата на земята, аз съм я виждал най-много четири пъти. А възможно е тя нито веднъж да не е забелязала, че я гледам[14]. Тъй добродетелно са я възпитавали и така далече от света са я държали баща й, Лоренсо Корчуело, и майка й, Алдонса Ногалес.

— Така, значи! — възкликна Санчо. — Дъщеря на Лоренсо Корчуело е сеньора Дулсинея дел Тобосо, позната също и под името Алдонса Лоренсо!

— Да, тя самата — потвърди дон Кихот, — и заслужава да е сеньора на цялата вселена.

— Добре я познавам — каза Санчо — и мога да кажа, че няма момък в селото, който да й излезе насреща в мятането на желязна пръчка. Нека ми е свидетел създателят на всички блага, че с нея шега не бива. Тя е мома здрава и набита, ячка и здравенячка, способна да избави от беда и да бъде истинска подкрепа за всеки рицар, който вече странства или ще странства, ако се съгласи да му стане възлюблена. А каква дяволска сила притежава и какъв й е мощен гласът! Казват, че един ден се качила навръх камбанарията на селото и взела да вика оттам на някакви ратаи, които работели на бащината й нива, на повече от половин левга разстояние. Те я чули така ясно, сякаш стояли под сами камбанарията. Най-доброто в нея е, че не обича преструвките, че е приветлива и с добри обноски, че с всички дружи, шегува се и се смее. Сега вече мога да ви кажа, сеньор Рицарю на печалния образ, че следва и трябва ваша милост не само да вършите лудости по нея, но и с пълно право да се отдадете на отчаяние и дори да се обесите. Всеки, който узнае това, ще каже, че сте постъпили съвсем правилно, пък ако ще след това и самият дявол да ви повлече в ада. Много ми се ще да тръгна час по-скоро, и то само и само за да я видя, че отдавна не съм я срещал и трябва да се е поизменила, защото полската работа, под слънце и на вятър, доста изхабява лицата на жените. Нека ви направя една изповед, сеньор дон Кихот. Аз нищо не знаех досега и си въобразявах честно и чистосърдечно, че сеньора Дулсинея е някоя княгиня, в която ваша милост сте влюбен, или поне някоя дама, която заслужава изпратените й от вас богати дарове, каквито са например бискаецът или каторжниците, или още много други дарове, тъй като много трябва да са победите, които ваша милост е спечелил, преди да ви стана аз оръженосец. Но като се поразмисли малко човек, не може да не се запита: „От каква полза е за сеньора Алдонса Лоренсо, искам да кажа, за сеньора Дулсинея дел Тобосо, че ще отидат да коленичат пред нея сразените рицари, които ваша милост сте й изпращали и продължавате да й изпращате? Защото може да се случи те да пристигнат в селото точно когато тя чисти лен или вършее на хармана. Те сигурно ще се засрамят, като я видят такава, а и тя ще се разсмее, като види вашия дар, и отгоре на това ще се разсърди.“

— Казвал съм ти толкова пъти досега, Санчо — забеляза дон Кихот, — че си непоправим бърборко и че не само си тъп, ами отгоре на това искаш и постоянно да остроумничиш. Но за да се убедиш най-сетне колко си глупав ти и колко съм мъдър аз, ще ти разправя една малка приказчица. Имало нявга една млада и красива вдовица, богата, свободна и с весел нрав. Влюбила се тя в млад послушник, як и здрав младеж. Но игуменът узнал за тази любов, намерил един ден вдовицата и й отправил следните слова на братски укор: „Чудя се, сеньора, и струва ми се, че имам за това основание, как е възможно такава една благородна, красива и богата дама като вас да се влюби в толкова нечистоплътен, груб и недодялан човек като този младеж, когато в нашата обител има толкова професори, магистри и богослови, от които ваша милост можете да си изберете когото искате. Все едно, че пред вас има кошница с плодове и вие посочвате: «Този искам, онзи го не ща.» А дамата, много развеселена, най-непринудено, му отговорила: «Сеньор, вие се лъжете много и явно разсъждавате съвсем постарому, ако мислите, че съм направила лош избор, като съм се спряла на въпросния младеж, колкото и той да ви се струва недодялан. Защото в това, за което го търся, той е толкова вещ, колкото Аристотел във философията, дори и по-вещ от него.»“ Тъй че, Санчо, аз обичам Дулсинея дел Тобосо заради качества, каквито няма и най-благородната княгиня на света. Мислиш ли ти, че всички поети, които възпяват своите възлюблени дами, назовани с измислени имена, са имали в действителност такива любовници? Мислиш ли ти, че всички онези Амарили, Филиси, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди и много още други, които пълнят книгите, романсите, бръснарските дюкяни и комедиите, давани по разните театри, са били наистина някога същества от плът и кръв и са били любовници на тези, които ги възпяват? Сигурно не. Повечето от тях са може би измислени от поетите, за да си създадат те повод за стихотворство и за да се представят като пламенно влюбени младежи и за такива, които са достойни да бъдат обичани. На мене лично ми е достатъчно да мисля и да вярвам, че въпросната Алдонса Лоренсо е красива и благонравна. Колкото за нейното родословие, това за мене е маловажно. Не се касае за постъпване в някой военен орден[15], та да тръгнат хората да събират сведения за произхода й. За мене тя е най-знатната принцеса на земята. Защото ти трябва да знаеш, Санчо, ако случайно още не го знаеш, че две са нещата, които повече от всички други будят любовта: голямата красота и доброто име. Тези две качества притежава във висша степен Дулсинея, защото по красота тя няма равна на себе си, а по добро име малко са жените, които могат да й съперничат. Ще прибавя в заключение, че за мене всичко това, което говоря в този час, е истина, че във въображението си аз я виждам, каквато я желая както по отношение на красотата й, така и на знатността й. С нея не могат да се сравняват нито Елена[16], нито Лукреция[17], нито коя да е от знаменитите жени на древността. Равна на нея не е имало нито при елините, нито при римляните, нито при варварите. И нека всеки си казва каквото си ще, но ако има невежи, които могат да ми отправят укори, то и най-строгите съдии ще ме оправдаят.

— Всичко, което ваша милост казвате, е вярно — отговори Санчо, — а на мене не обръщайте внимание, защото съм цяло магаре. Но защо ли споменах за магаре, щом като не бива да се говори за въже в дома на обесения? Дайте ми писмото и сбогом, защото аз тръгвам.

Дон Кихот извади бележника, поотдалечи се малко и започна да пише с голяма съсредоточеност. Когато завърши писмото, повика Санчо и му каза, че желае да му го прочете, за да може той да го научи наизуст, в случай, че го изгуби по пътя, защото, както му е тръгнало, всичко може да се очаква.

А Санчо отговори:

— По-добре е да го напишете в книжката два или три пъти, а после ми я дайте — аз ще се погрижа да я запазя. Защото направо е глупост да се мисли, че мога да го запомня. Паметта ми е толкова слаба, че аз често забравям собственото си име. Но въпреки всичко прочетете ми, ваша милост, писмото, защото голяма радост ще бъде за мене да го чуя, тъй като аз съм уверен, че е написано точно така, както трябва.

Писмо на дон Кихот до Дулсинея дел Тобосо

— Слушай сега — каза дон Кихот, — в писмото се казва:

„Всегосподстваща и високопоставена сеньора,

Прободеният от острата сабя на раздялата и дълбоко ранен в сърцето си рицар ти пожелава, най-сладка от всички, Дулсинея дел Тобосо, здраве, което той самият не притежава. Ако твоята красота ме презира, ако твоите добродетели не са ми благосклонни и ако твоето пренебрежение ме води към гибел, колкото и да съм свикнал да страдам, зле ще понеса тази мъка, която не само е силна, но и дълготрайна. Моят добър оръженосец Санчо ще ти разкаже най-подробно, о красива неблагодарнице, о възлюблена моя неприятелко, за състоянието, в което изпаднах по твоя вина. Ако решиш да ми помогнеш, аз съм твой. Ако ли не, прави каквото ти е най-угодно. Смъртта, която ме дебне, ще удовлетвори едновременно и твоята жестокост, и моето желание.

Твой до гроб

Рицарят на печалния образ

— Кълна се в паметта на баща си — рече Санчо, след като изслуша писмото, — че това е най-възвишеното нещо, което съм слушал досега. Чудя се наистина как изтънко ваша милост изразявате всичко, което искате да кажете, и как умело се съчетава всичко с подписа „Рицарят на печалния образ“. За мене вие сте самият дявол, защото няма нещо, което да не знаете.

— Всичко е нужно — отговори дон Кихот — за делото, на което служа.

— А сега дойде ред — рече Санчо — да напишете на гърба на листа записчицата за трите магарета. Разпишете я много четливо, за да могат, щом видят подписа ви, да го познаят веднага.

— С удоволствие — каза дон Кихот.

Той написа записката и я прочете. Ето какво съдържаше тя:

„Бъдете така любезна, сеньора племеннице, да предадете на Санчо Панса, мой оръженосец, в изпълнение на този ми пръв запис за магарета три от петте ми магарета, които оставих в стопанството си и поверих на грижите на ваша милост. Тези три магарета следва да му бъдат предадени, за да се заплати за други три, които получих от него тук. С настоящия запис и с разписката, която ще изискате от него срещу получаването им, нашата сметка ще се счита уредена. Съставен в недрата на Сиера Морена, днес, 22 август т.г.“

— Записът е редовен — каза Санчо. — Ваша милост можете сега да го подпишете.

— Подписът не е нужен — рече дон Кихот. — Достатъчен е парафът ми, който е равностоен на подпис и важи не за три, а за триста магарета.

— Имам пълно доверие във ваша милост — отговори Санчо. — Разрешете ми сега да оседлая Росинант, а вие се подгответе да ми дадете благословията си. Смятам да замина веднага, без да видя глупостите, които сте намислили да вършите. Аз обаче ще разкажа, че сте извършили толкова много, че и през ум няма да й мине да иска повече.

— Все пак искам, Санчо, и разбери, че го искам, понеже това е необходимо, да ме видиш как ще се съблека гол-голеничък и как ще извърша една или две дузини лудости. Ще ги извърша в не повече от половин час. Като ги видиш със собствените си очи, ще можеш с чиста съвест да твърдиш, че са верни и други неща, които ще прибавиш от себе си. А аз те уверявам, че това, което възнамерявам да правя, ти изобщо никога няма да можеш да опишеш.

— За Бога, сеньоре мой, съвсем не желая да видя ваша милост гол. Това ще ме развълнува силно и ще ме накара да заплача, а очите още ме болят от сълзите, които пролях снощи[18] за магарето си. Хич не ми се ще отново да се вайкам. Ако ли пък ваша милост настоявате да видя непременно някои от вашите лудости, то направете най-лесните, претупайте ги набързо и без да се събличате. Още повече, че те за мене изобщо са излишни, а аз, както вече казах, трябва час по-скоро да се върна с новините, които ваша милост очаквате и заслужавате. В противен случай да му мисли сеньора Дулсинея. Ако тя не отговори както подобава, кълна се най-тържествено, че ще успея да изтръгна от нея благоприятен отговор, пък ако ще да е и с помощта на ритници и плесници. Къде се е чуло и видяло странстващ рицар, тъй прославен като ваша милост, да полудее току-тъй, и то за какво, за една… Дано сеньората не ме застави да се доизкажа, защото, какъвто се зная, способен съм да кипна, а като кипна, не гледам какво правя. Страшен съм, като се разсърдя. Тя не ме познава. Ако знае какъв съм, ще се отнесе много почтително.

— Повярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не ми изглеждаш да си по-малко луд от мене.

— Не съм луд колкото вас — възрази Санчо, — но съм по-избухлив. Но да оставим сега тези приказки! Какво ще ядете, ваша милост, докато се върна? Да не би да сте намислили да нападате като Карденио овчарите, за да им задигате храната?

— Нямай грижа за това — рече дон Кихот. — Защото, дори и да имах храна, нямаше да ям друго освен тревите и плодовете, които тази полянка и тези дървета ще ми предложат. Най-важното в моето изкупително дело е да не ям и да се подлагам на други подобни лишения. А сега сбогом!

— Знаете ли, ваша милост, от какво се боя? Тази местност е толкова прикътана, че се страхувам дали ще мога да ви намеря на връщане.

— Вгледай се внимателно в отличителните белези на местността — каза дон Кихот, — аз, от своя страна, ще се старая да не се отдалечавам оттук. Ще се погрижа също да се изкачвам често на тези най-високи скали, за да мога да те видя отдалече, когато се върнеш. Но за да бъде съвсем сигурно, че ще ме намериш, а и за да не се загубиш, отсечи клонки от тези тук храсти и ги пръсни по земята, тук-таме, докато излезеш на равно място. По тези знаци ти ще се върнеш, така както Тезей успя да излезе от лабиринта, следвайки нишката, която бе размотал.

— Точно така ще постъпя — каза Санчо Панса.

Той отсече няколко клонки, поиска благословията на своя господар и след като и двамата проляха обилни сълзи, си взе сбогом от него. Санчо възседна Росинант (дон Кихот помоли Санчо да полага за коня не по-малко грижи, отколкото за себе си) и се насочи към равнината, като пускаше по пътя си клонките, така както бе го посъветвал господарят му. И макар дон Кихот да настояваше до последния миг Санчо да остане, за да види поне две негови лудости, оръженосецът не му обърна внимание. Но след не повече от сто крачки Санчо се обърна и каза:

— Сеньор, вие бяхте напълно прав, като настоявахте да видя поне една ваша лудост, за да мога с чисто сърце, без да обременявам съвестта си, да се закълна, че съм ви видял да вършите лудости, макар и всъщност да няма по-голяма лудост от самото ви решение да останете тук.

quixote_080_don_quixote_se_premiata.png

— А аз какво ти говорих — рече дон Кихот. — Почакай, Санчо, аз на бърза ръка ще ти покажа няколко лудости.

След това той си смъкна набързо гащите, остана по риза, под която се показваха голите му крака, и веднага, без много да му мисли, преметна се два пъти презглава, като откри онези части на тялото си, които накараха Санчо, понеже не желаеше да ги види повторно, да пришпори Росинант, напълно доволен, защото можеше вече с чисто сърце да се закълне, че господарят му е полудял. И така, ние тук се разделяме с него, за да изчакаме завръщането му, което не закъсня много.

quixote_081_sancho_kym_doma.png
Бележки

[1] В романа „Амадис Галски“ се разправя, че героят, огорчен от възлюблената си Ориана, се оттеглил в някаква самотна местност, откъдето един отшелник го завел с лодка в килията си, разположена на висока и тясна скала, известна под името Пеня Побре (Бедната скала). По молба на рицаря отшелникът му дал прозвището Белтенеброс, което означава Мрачен красавец. Амадис бил известен с красотата си, а мрачен е бил в момента поради сърдечните си тревоги.

[2] В първото издание се казва: „Оръженосецът се подчини неохотно и тръгна подир него с магарето си.“

[3] Старите кастилски автори са употребявали умалително от Езоп — Исопете или Исопет, което Санчо произнася завалено както всички по-трудни думи.

[4] Във второто издание не навсякъде е поправен пропускът на автора. Както се вижда тук, Санчо говори за магарето си все едно, че то не е откраднато.

[5] Санчо изопачава името на Мадасима.

[6] Санчо е чул Елисабат, но е запомнил само втората половина на името, която означава и духовен сан.

[7] Хипогриф — митическо животно с крила, половин грифон, половин кон.

[8] Фронтино — име на кон, споменавано често в рицарските романи. Брадаманте — действащо лице в същите романи.

[9] За първи път в текст от първото издание се загатва за открадването на магарето.

[10] Стереотипни прилагателни, взети от бюрократично-канцеларския език на епохата.

[11] Нова несъобразност. Хинесильо е откраднал магарето, но не и дисагите.

[12] Вместо redemptio (спасение) Санчо казва retencio (задържане). Пълната латинска фраза е: „Quia in inferno nulla est redemptio!“ („За тези, които са в ада, няма спасение!“)

[13] Писарите, главно в съдилищата, са писали по времето на Сервантес по много особен начин. Те не вдигали перото от хартията и пишели думите в един безкраен низ, без да ги отделят една от друга и без препинателни знаци.

[14] В глава 8-а и 9-а на втората част дон Кихот казва, че никога през живота си не е виждал Дулсинея.

[15] За постъпване в някой от военните ордени, като „Сантяго“, „Калатрава“ и др., е трябвало да се докаже стар знатен произход.

[16] Хубавата Елена — дъщеря на Зевс и Леда. Отвличането й от Парис било причина за избухване на Троянската война.

[17] Лукреция, поругана от Тарквиний, се самоубила пред очите на баща си и съпруга си.

[18] Сервантес е забравил, че Санчо е плакал рано сутринта, когато открива изчезването на магарето.