Георги Коновски
Село на римски път (8)

4.

Кръстев не помръдна. Само погледна към кмета и каза:

— А защо да си чешем езиците тук? Хей го Минчев — да направи едно селско събрание, да ни каже всичко, което знае по въпроса, а после ще обсъждаме… Може и решение да вземем…

Минчев се огледа. На площадката пред кръчмата вече се бяха събрали почти петдесет човека — и мъже, и жени. Някои бяха тръгнали към смесения магазин, но забелязаха тълпата и веднага провериха какво става. Дори Тинка напусна магазина, притваряйки вратата само, което предизвика бръчки по челото на мъжа й, но Дойно си затрая. Прекалено важна беше темата, пък и мющериите нямаше де да идат — пак щяха да купят каквото искат и за каквото имат пари…

— Другарю Кръстев, казах ви — писах писмо, но отговор още няма. И надали днес ще ми се обадят. Далече са от нас, други проблеми имат…

— И, все пак? — настоя даскалът.

Минчев видя, че всички погледи са впити в него. Просто усети, че трябва нещо да предложи — хората искаха да чуят какво ги очаква. Пък ако може — и какво трябва да правят…

— Помня от историята. След падането на Галиполи османлиите заели здрави позиции за щурм към Балканите. Но не тръгнали веднага. Някъде трийсет, че и четиридесет години само пробвали — къде има пролуки в държавите. Бавно се разпълзявали навред. Най-напред по Беломорието, после тръгнали покрай морето на север, а други през Тракия на запад. И отпреде им вървели акинджиите. Банди, буквално. Башибозук — неорганизирани, търсещи най-вече плячка, тероризиращи селата, заобикалящи градовете и крепостите…

— Повтаря се… — каза полугласно Киро Дългия.

— Именно… Повтаря се… Най-напред бяха натрапниците, които политиканите наричаха „бежанци“…

— Знам! Няма такива тук… — прекъсна го горд с познанията си Милото. А Мешо го сръчка — да не прекъсва кмета, тая тема отдавна я бяха обсъждали и спор по нея нямаха. Пък и няколко пъти подобни групи се бяха появявали откъм Дивата кория, но преди да стигнат пределите на кметската власт, Мешо, Киро, Милко и компанията им, набързо бяха ги разгонвали. Не признаваха никакви „права“, даже не им даваха да говорят. Прибираха ножовете на уж мирните „бежанци“ и ги изритваха на юг. Отдето са дошли. Един път дори ги замъкнаха до границата — някакви си двайсетина километра и Киро Дългия, славещ се все още със силата си, започна да хвърля първите през браздата. Другите сами побягнаха натам…

— Няма, вярно… Ние се отървахме от тях — и Минчев погледна многозначително Киро — ама новите май са друг тип. Чухте — грабят, пребиват… Пу, пу, пу — плю той старателно в краката си, че наоколо вече не остана свободно място — Ще почнат и да убиват. Безнаказаността води до усилване на наглостта. А тия никой не ги спира, никой не ги наказва…

— Така е — обади се Корчо — Скоро не съм ходил в областния град, ама по телевизора нали видехме какво става? И там, и другаде — навлеци с претенции. А властта ги дундурка, хранят ги, път им откриват на запад и север…

Минчев кимна. Преди няколко месеца пак цял ден обсъждаха бунта на пришълците в някакъв лагер. Всички бяха видели по телевизията как горяха сгради, как мургави и черни чупеха прозорци, обръщаха кофи за боклук, после дълго псуваха, когато камерите показваха унищожени мебели, разбити бани, разхвърляни храни… И усетиха, че това е само начало, проба… А държавата беше търпелива. Много търпелива…

— Абе, ние до довечера може да си приказваме — внезапно се обади Милко — Ама то си е празна работа. Викам аз: да седнем, да си пием ичкията, да си приказваме тук…

Братовчед му подрипна:

— Бе, ти… Ще си пие ичкията…

— Не, бе бате — пак се обади Милко — Ние тука ще си я пием, а кметът да събере там няколко човека — ей го даскала, Киро, тебе да викнат… И да решите какво да правим… Много умници сме се събрали, ама само приказваме. Та да се разделим — вие ще мислите, ние ще си приказваме…

Кръстев се надигна:

— Да, така е по-добре… И ще ви предложа — Милко и Корчо да тръгнат към кошарите на Митьо и Главчо. То единият сигурно е в болница, ама жените им няма да оставят добитъка така. Ще им кажат какво е било, какви точно са ония гаджали… А ние да отидем в кметството — хем има компютър там, може пък да има писмо от областния. И още веднъж ще пишем — да ги сръгаме малко…

Минчев се огледа:

— Значи — аз, другарят Кръстев, Киро… Дойно, ще можеш ли?

Дойно намери с очи жена си:

— Я виж там баба Мара и Копривненката да ти помагат — ни деца ще бозаят, ни добитък имат…

Тинка кимна послушно, а Минчев продължи:

— Пармаков дойде ли? — фелдшерът се обади нейде от задните редове — Ела, докторе, и ти. И кака Ирина да дойде — все пак, в институт е работила. А, Мешо казах ли? Найдене… Кара, — погледна към ниския белокос човек наблизо — Къде без теб?

Хората зашумяха одобрително. Местно момче си е Минчев — познава селото, знае кой за какво става…