Георги Коновски
Село на римски път (14)

2.

Киро се протегна и сладко прозя…

— Ха стига, бе — рече Миро Елховския — Ще си разчекнеш устата. А и мен ме докарваш на дрямка…

— Ми дежурен бях, бе — каза Киро и извади „сребърната“ табакера — Цяла нощ зяпах. Ама нищо…

— То добре, че е нищо — обади се Кръстев…

Хората се бяха разположили около масите в същия състав, както преди седмици. Тук традицията се спазваше, имаше и своеобразна подредба. Не чак йерархия, но Милото или Коста Кривия никога не биха отишли сами да седнат на масата на кмета или Киро. Знаеха се, разбира се, уважаваха се — понякога, но редът си беше ред. Е, случвало се е някой да отиде на друга маса, да пие едно кафе там, да поговорят за туй или онуй, но това винаги имаше някаква причина. Основната — хората. Няма как Кръстев да седи на кафе всеки ден с Алексата, да речем. Какво да си говорят? Общите теми — времето, полето, животните, бързо се изчерпваха. А после?

Та и сега около масата на Минчев бяха се разположили Кръстев, Киро, Найден, дойде Мешо и донесе стол от съседната маса, Милко попита за разрешение и приседна, после се появи фелдшерът Пармаков, а кметът го покани при тях…

Миро Елховския и Главака бяха на съседната маса, пиеха бавно и тертиплийски кафето си. Елена, жената на Главака бъбреше нещо за плетки с баба Мара, Мировица ги слушаше внимателно и мяташе по едно око накъм трите кози, пиещи вода на Голямата чешма и търпеливо чакащи я да ги изведе към поляните край Дългия проход…

Лека-полека се появяваха и останалите селяни. То колко и бяха останали — десетината маси бяха заети бързичко, някои насядаха по високия бордюр край пътя, други се разположиха на все още хладната, ухаеща на пролет земя, трети просто се подпираха на дървената ограда, отделяща площадката пред кръчмата от плочите на римския път…

Новини нямаше. От града никой не пишеше нищо — ни за някакви мерки срещу пришълците, нито да попитат как са пребитите овчари. Минчев за две седмици три пъти изпраща запитвания до областния управител, интересуваше се какво да правят, дори информира как са се заели сами с охраната… Но нито дума насреща. Изглежда някои там се бояха от инициативата и предпочитаха да се направят на слепи и глухи, не разбрали какво става, не поели отговорност за ставащото…

— Довечера кои ще са дежурни? — попита Мешо, макар списъкът да беше сложен върху вратата на кметството и всяка сутрин на идване той и Милко да спираха, за да видят кой ще пази…

— Аз съм — рече Алексата и посочи към Миро — С него и бай Стамат…

— А ние с Корчо ще сме тук — обади се Найден…

— Даже съм приготвил патрони за глиган — каза Стамат, нисък, побелял, но як седемдесетгодишен планинец — Че и оня, унгарския нож ще взема…

Тоя нож той си носеше от Будапеща. Купил си го преди почти половин век — таман го приели в ловната дружинка. Беше наистина красив нож — тежък, леко извит, с дръжка от еленов рог.

— Две пушки — отбеляза Кръстев — Не е зле. Ама да имахме нещо по-сериозно…

— Ти като за война се готвиш — усмихна се Минчев — Паплач са тия, дребни бандитчета. Минават, грабят, ама ако им излезе някой насреща — ще отцепят, та петите им ще святкат…

Киро се прокашля:

— Не знам, не знам… Да не тръгнат за друго…

— За какво? — намеси се Милко.

Киро замълча, после вдигна глава и рече мрачно:

— Ония, дето ни говореше Минчев…

— Акинджии — помогна му кметът.

— Именно… Та ония, акинджиите, са били първите. Грабели, убивали. После вървяла войската… Та до Виена…

Милото, разположил се до оградата, едва не се задави с минералната си вода:

— Бе, вие на световна война го ударихте… Кой ще тръгне днес да ви поробва? Кому сме притрябвали — стотина дърти пенсионери, овехтели дядовци и бабички? Ще забогатеят те от пиенето на Дойно или козите на Корчо…

Киро го погледна мрачно и пресече мерака му да е в центъра на вниманието:

— Нашето не е ценно, вярно… Ама пътят е от тука… Пътят…