Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

3.

И, въпреки скептицизма си, Кръстев спря, за да изчакат кмета. Спряха и другарите му. Не бяха чак приятели, но вече двадесет години живееха комшийски в селото, помагаха си, разбираха се, най-важното — научиха се на взаимотърпимост. Щото какво е животът в едно малко селище? Скука…

Да, има работа, има някои задължения, но за пенсионера времето се удължава. Понякога денят става безкраен. И човек търси занимавка, разнообразие. Какво по-голямо разнообразие от спор, кавга, конфликт? Хем емоции, хем гимнастика за езика, хем тонус. Иначе…

Е, в селото кавги имаше немалко. И цели войни се водеха — като тая между Мешо и Корчо. Мешо си беше такъв — експанзивен, горящ във всичко, бързо избухващ. При това много мразещ да не е прав. Което често се случваше, че и той бързо разбираше грешката си. Което го вбесяваше още повече, та търсеше кому да изкара негодуванието от себе си…

А Корчо си беше човек-мишена. Има такива — винаги под ръка, тихи, не обичащи конфликтите и затова нехаресвани от конфликтните им познати. Корчо беше още млад пенсионер — нямаше и две години, откакто напуснал строителството, дошъл в селото на жена си, вдигнал бързо хубава малка къща в двора на тъста си и… Се оказал съсед на Мешо…

Комуто и досега помагаше — но вече скритом. Подгони пор от двора му, в негово отсъствие вдигне маркуча над оградата и полее градината, додето стигне струята, подплаши цигани, решили да ощавят набързо реколтата…

Е, това с циганите се случи само веднъж. Бяха дошли преди две години цял катун, разположиха се край долния мост. Жените тръгнаха да просят и врачуват, мъжете уж предлагаха корита и всякакви дървени съдове, а циганетата плъзнаха по дворовете…

Обаче, не бяха улучили хората…

Кой да им обясни, че селото е от векове на големия римски път от Константинопол към Филипопол и Сердика? Кой да ги предупреди, че от векове в него живеят потомците на войници и граничари, на пазачите на Дългия проход?

Та стана една…

После идваха разни журналисти, домъкна се някакъв, опитал се да разследва как така ще бъдат бити и изгонени волните цигани? Защо тия тук ще посягат на традициите на племето? И отде накъде ще поставят по-високо от правата на личността някаква собственост?

Привечер Кръстев, Мешо и още двамина срещнаха „разследващия“, казаха му някоя дума — всъщност, говори Кръстев, а другарите му бяха заети да спират желанието на Мешо да му покаже неговата личност какви мераци има към личността на натрапника. И оня се метна в колата си и изчезна…

За станалото писаха тук и там, които имаха телевизори — видяха селото си в новините. И с това се свърши…

Да, и цигани повече не се мярнаха. Неизвестно защо не пожелаха да пробват традицията си отново…

Та Корчо тогава разгони групата циганета, нахлула в дома на Мешо, с което още повече засили омразата му. Какъв е той, че ще му пази двора? Има си сайбия мястото — може да е бил зает при Дойно, ама като се прибере, ще си изчисти двора от паразитите…

Оттогава Корчо стана трън в задника на съседа си. Добре, че рядко се виждаха — Корчо по цял ден ровичкаше нещо по двора си, а Мешо се прибираше само за спане…

Важното е, че имаше занимавка и цел…

Кръстев погледна двамината:

— Забави се Минчев… — рече той — Но ще го изчакаме…

— А, няма къде да иде — отговори му Киро Дългия и запали цигара, както само той си знаеше. Извади я бавно от табакерата — хвалеше се, че е сребърна, макар чернилката да избиваше вече изпод емайла, потупа я няколко пъти по капака, продуха изпадналите прашинки тютюн, близна за всеки случай отстрани и тържествено драсна клечката. Киро не признаваше запалки, модерни телефони, емпетройки, таблети и всякаква съвременна джаджа — независимо дали тая съвременност беше отпреди век или последна дума на техниката…

Найден мълчаливо извади кутията със своите цигари. Той не обичаше да го черпят и затова Киро изобщо не му предложи. Е, иначе Найден беше човек за компания — обичаше да черпи, да радва хората. И, разбира се — да му благодарят. Ама така — кратко. Мразеше многото приказки и в компания рядко се включваше в разговора. Но пък беше много внимателен и никога не си чешеше езика напразно. Затова събеседниците му — дори в разпален спор, веднага млъкваха, когато Найден се изкашляше. Познаваха сигнала, че ще вземе думата и с нетърпение очакваха какво различно, а много често умно и на място ще каже…

— Минчееев… — викна Киро, оставяйки цигарата да виси на долната джука…

— Идааа — викна кметът, траквайки зад гърба си входната врата. Завъртя големия ключ, подритна дървото, после тръгна бързо към тримата…

— Ей сега, другарю Кръстев — по навик се обърна към бившия си учител — Трябваше да проверя дали всичко е изключено в салона…

Кръстев кимна съгласно, Киро поклати глава одобрително, Найден замълча. В техния край пожарът беше страхотия, та затова в кръвта беше вградена предпазливостта. Още повече, че предната седмица Митьо Кьоравия пак беше запалил сеновала си и сега обикаляше из селото да търси назаем храна за кравата и магарето…

И четиримата тръгнаха към кръчмата на Дойно…