Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

4.

Гражданите си заминаха. Откараха и труповете на убитите с тях — за аутопсия. На третия ден ги докараха и цялото село в един час се изсипа на малкото гробище. Положиха всеки при неговия род, но опелото стана едно — така и така гробовете бяха един до друг, деляха ги някакви метри…

Убитият пришелец не докараха. Пък и кому би притрябвал тук…

Корчо също се върна. Той упорито твърдеше, че е стрелял във въздуха, но експертизата доказа, че неговата пушка е пратила куршума към гърдите на нападателя. Обаче, Минчев ходи в прокуратурата, срещна се с областния прокурор, говори със следователите, повече от два часа беседва с адвоката на съселянина си…

И разрешиха Корчо да се върне в селото. Тезата на Минчев беше ясна — седели си двамата приятели, нахлули в имота някакви бандити, те ги предупредили да се махат, ония стреляли, а Корчо, стреснат от смъртта на Найден, гръмнал напосоки. Само че убитият беше паднал посред двора му — на негов имот. И не беше невинен, а се оказваше нападател, въоръжен, готов да убива… Така че Корчо действал в условия на неизбежна самоотбрана…

„Абе, ще видим…“ — рекъл прокурорът, обаче пуснал Корчо под гаранция, Минчев веднага изтеглил от банката тия хиляда лева и двамата се прибраха заедно…

Корчо от тоя ден стоеше в къщи, не се показваше никъде. А жена му излизаше само за хляб и бира. Което не беше добре — досега Корчо пийваше много рядко, само на някой празник, и то ако го почерпят…

В петък Минчев се появи рано пред кръчмата и взе да си шепне с тоя и оня. Каза нещо на Кръстев, после викна за малко Мешо, тихо говори с кака Ирина и Пармаков, проследи внимателно разговарящите Кръстев и Киро, накрая извика „за малко“ Коста и Дойно…

А после всички те тръгнаха по един, по двама към читалището. Хората забелязаха маневрите, но не се изненадаха. Ясно беше, че негласният съвет ще обсъжда ситуацията. И много шум не е нужен…

Не се учудиха и когато Корчо се зададе по горната улица, поздрави и тръгна надолу. Сигурно го викаха — затова и жена му набързо взе някои неща от магазина и не остана да поприказва с жените…

— Ами това сме — рече Минчев, когато Корчо влезе в стаята му — Алексата го няма, Найден го няма…

— Лека им пръст! — каза кака Ирина и стана. Останалите също се надигнаха, някои се прекръстиха, други загледаха съсредоточено пода…

Минчев се прокашля след малко:

— Мъртвите са при Бога, но ние оставаме тук. С проблема — ония убийци са си там. И със сигурност готвят ново нападение…

— Готвят, я… — прекъсна го Мешо — Ние, таковата…

Милко видя объркването му и продължи:

— Бе, казвай, бате, все наши сме… Ходихме снощи до Кадъкьой…

— Добре де — пое пак Мешо — Бяхме на разузнаване, значи. Аз си увих главата с шал, минах през селото, даже на два пъти поздравих патрулните…

Кръстев се надигна чак:

— Патрулни?

— Именно, даскале… Два патрула срещнах. С автомати — и калашници, и някакви по-модерни видях. По трима души. Ама не ме разпознаха като чужд, само се поздравихме…

— Ти си за убиване — викна Минчев — Ние се чудим как да измъкнем Корчо от кашата…

Милко си беше по-хладнокръвен, та хвана братовчеда си за ръката и го накара да седне. После стана от стола и огледа смаяните селяни:

— Кашата тепърва почва. Мешо е чул някои неща… Кажи сега… Ама спокойната…

— Сега, кмете, ще ти се изправи перушината! — рече Мешо — Чух някои разговори, видях едни джипове, забелязах при тяхната управа стоварени зелени сандъци… Направо — тия пак ще нападат. Ама тоя път няма да е само да видят или да грабнат нещо. По сандъците пишеше нещо, разбрах, че са за патрони и гранати… Кмете, с тия работи може рота да въоръжиш…

— А ние сме с ловджийски пушки… — отрони тихо Дойно…

Настъпи тишина. После взеха да се споглеждат. И Пармаков най-сетне каза:

— Да се спасяваме, а?

Всички умълчани се загледаха един в друг…

— И къде да идем? — попита Корчо — При сина и щерката е далече, в града няма къде…

После Минчев стана:

— Ще се оставим ли?

Никой не се обади, но вече го гледаха решително.

— Аз не мърдам от тук — каза Киро — Ей го гробището, кому да ги оставя моите…

Другите мълчаха, но очите им говореха повече от ясно. Даже кака Ирина свиваше юмруци ядно. Пармаков, който беше от Пловдив и нямаше близки тук, обобщи мненията:

— Кмете, този път ще ги спрем. Трябва да им се покаже кои сме. И, понеже държавата май не може… Ние ще сме…

Кръстев стана.

— В казарма всички сме ходили. Поне половината са ловци. Имаме с какво да ги затрудним гаджалите. Ще побегнат, тия на смърт не се бият… Само дето оръжието…

— И жените — отряза Мешо — Която иска — веднага да заминава. Повече ще ни пречат…

— За жените — те сами ще решават — намеси се Минчев — а за оръжието…

И взе големия електрически фенер от масата.

— Да вървим…