Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

2.

Стрелбата под селото беше кратка. Минчев погледна часовника си — надали и десет минути се водеше боят. После изведнъж спря. Само от покрива на читалище се ронеха капки вода, но групата под козирката не им обръщаше внимание…

Далеч на север се чуваше заглъхващ рев на автомобил. Още с първите изстрели Климент и Шората, както викаха на Михо Стратиевия, потеглиха към областния град. Да, кметът беше изпратил електронна поща със съобщение, че са нападнати, после звънна и по телефона, но по-друго си е някой лично да разказва и подбутва ония там. А Климент си беше напорист човек, инат, още в училище влизаше в спорове даже с Кръстев…

После видяха от север да се задават тичащи мъже. Веднага познаха първия — Милко. След него тичаха трима, носейки нещо като чувал, на десетина метра бяха още неколцина, а завършваха групата Мешо с винтовката, Ангел и Кирил с картечниците. Бяха се спуснали от пътеката и сега бързаха да заемат местата си според плана…

Малко след тях от уличката се зададоха хората на Кръстев. Той беше последен, внимателно се оглеждаше, махна с ръка на Минчев…

Жените видяха най-после какъв е тоя чувал и заплакаха наедно. Милко изръмжа с пресипнал глас, после се прокашля:

— Внесете го вътре, де… Има и ранен…

Минчев се обърка. Той беше реалист човек, знаеше, че при наличие на оръжие ще има убити и ранени, но сега… И кого ще обвинят? Който е дал оръжието… Ах, защо трябваше да разкрива тайната си… Но вече беше късно…

Мешо като че усети мислите му:

— Какво, кмете, уплаши ли се? То си е за страх… Война водим, ей… — после викна към жените — Хайде, стига! Убиха Левака, Благо е ранен… И още ще има тая нощ… Вие искате да лягаме на дръвника кротки ли?

Даскалът усети, че е време да се намеси:

— Чакай малко, чакай… Жени, моля за тишина…

Постепенно шумът затихна. Кръстев огледа стотината човека, натъпкали се във фоайето…

— Първо, да се приготвим за следващия бой… Мешо, вземай нашите хора и отивайте по къщята. Двама да останат…

И сам избра нужните:

— Лазаре, бягай в Таньовата къща. От там се вижда идеално пътеката. Ти си с пистолет, вземи и Сандето. За свръзка. Филипе, вие с бай Весо тичайте у Долненци. Наблюдавате източната пътека и предупреждавате, ако видите някого…

Сетне погледна към отдалечаващата се в дъжда група на Мешо и Милко. Премести поглед към хората във фоайето. Жени, няколко грохнали старци, десетина все още здрави мъже, но останали без оръжие, кмета…

— Кмете, прибери хората в залата. Прозорците й са на изток, няма скоро да се стреля от там. Левака… Оставете го тук… Благо къде е?

— Тука — викна от кметската стая Пармаков — Нека лежи, кракът му е само жилнат, ама ръката не ми харесва…

— Добре, добре… Докторе, приготви се за още ранени. И вземи там още две-три булки, ей баба Мара — разбира от билки, Копривненката…

Минчев го спря.

— А аз?

— Какво ти? Нали ти казах — прибери хората и чакайте…

— И аз съм мъж, няма тук да стоя…

— Минчев, Пармаков също е мъж, четирима мъже пратих да пазят фланговете, двама мъже вече са в областния град, та да предупредят какво става… Всеки си има място…

Кметът погледна пистолета, който беше пъхнал в колана и стана:

— Идвам с теб…

Кръстев мълчаливо кимна. Прав беше Минчев — за себе си. Но нищо, нека има още един стрелец…