Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

3.

Мъртвият лежеше по очи върху плета. Тоя стар плет, доста поувиснал вече, навремето делеше къщата на дядо Кольо и Корчовата. После дядото и бабата си заминаха, оставиха само една дъщеря, а тя пък беше се омъжила за съседа Корчо. Така че плетът стоеше излишен отдавна, но Корчо не го махаше. Едно, че не беше от баш работните, второ — ако го махне, открива се цял голям двор, а ще трябва да се копае, сади, сее, тори… По-добре си беше в малкото дворче с едноетажната къщичка. Вярно, по едно време синът му реши да прави вила в дядовата си стара къща — стегна я, ремонтира чардака, дори тегли една боя върху долната зидана част, а върху дървенията мина със специален лак. Но после и той тръгна по пътя на сестра си и замина на гурбет…

Та Кръстев имаше едно на ум за Корчовите дежурства. Които си бяха баш почивка у дома. Но е факт, че нощта е бил на чардака и е стрелял. Наслуки, както каза…

А се оказва, че е улучил…

Не беше Найден — Корчо потвърди, че преди да го убият е успял само предупредително да гръмне във въздуха…

Спряха на пет-шест метра от трупа. По очи, разперил ръце… Настрани беше паднала шапката му („Виждал съм ги в Мароко“ — рече Милко), якето му беше от фалшива кожа, тук-таме продрана, дънките му бяха стандартни, носеше здрави обувки, полувоенен тип…

И в ръка още стискаше пистолет…

Киро направи знак да изчакат, мина по пътечката между изпомачканите растения, наведе се ниско.

— Не е стрелял — викна той…

— Значи друг е убиецът — каза Минчев, като че това имаше значение — Но добре, че е паднал там…

Кръстев го изгледа учудено, но Минчев махна с ръка — демек, после ще обяснявам…

Оставиха Киро и Милко да вардят мястото. Останаха и десетина мъже и жени — поглеждаха убития, обсъждаха…

Найден беше вече пренесен в дома си, когато се чу шум от север. И в селото запристигаха автомобили. Граничарите с тежък джип, полицаи с две служебни коли, двама следователи, помощник областния прокурор… А после още няколко журналисти, повечето от които сега научаваха, че има подобно село…

И започнаха разговори, разпити…

Следователите влязоха в специално за тях отворените стаи на читалището, прокурорът зае кабинета на Минчев, журналистите си харесаха кръчмата. А селяните тръгнаха по обиколния път — кого извикат при следовател, с кого иска прокурорът да говори, кого поканил при себе си междувременно появилия се областен управител…

И всички — под обстрела на журналистическите въпроси…

Само дето голяма полза разпитващите нямаха. Хората си знаеха — на властта не казвай всичко, прецени ще имаш ли полза, ако замълчиш е по-сигурно от приказването… Вековете бяха се отразили на манталитета и желаещи да станат герои нямаше. Най-малкото пред журналистите. Тях направо подминаваха и се събираха на групички, които при идването на външен човек се пръскаха като пилци пред ястреб…

Един от първите извикаха при следователя Корчо. Но той си знаеше житейския урок — били с Найден на приказка, заседели се, готвели се на лов да ходят, та взели пушките, после видели непознати, викнали им да спрат, ония стреляли, те отвърнали…

Линия, към която се придържаха всички. Включително Минчев — макар да не беше много доволен, когато се споразумяваха преди това…

А Мешо и Милко изобщо не бяха викани. Никой не спомена за нощното им разузнаване, нито за видяното от тях в горското…

Впрочем, за горското заминаха граничарите заедно с единия следовател. И докараха трите трупа…

За тях също никой нищо не знаеше. Е, отишли са може би да огледат местата за лов, замръкнали, останали там… Кой ги е убил? Хората сочеха на юг, припомняха как Главака и Митьо бяха пребити от бандитите…

Следовател отиде и в къщите на убитите. Но там никой нямаше настроение да разговаря с него, а и близките им знаеха, че от държавата добро не можеш дочака, не искаха да използва някой думите им, та да изкара мъртвите виновни за нещо…

И така до вечерта… И на другия ден…

Когато от сутринта пред кръчмата беше пълно с народ — кой на кафе, кой на безалкохолно, кой просто седеше и тихичко си говореше с околните. Идваха и градските — тогава всичко затихваше. Докато вземат цигари или нещо за пиене и си тръгнат…

Само кметът го нямаше — областният си замина предната вечер, но останаха прокурорът и следователите, та искаха да е под ръка…

Понякога и журналисти се появяваха пред кръчмата — бяха останали трима, другите си заминаха също. Но селяните мълчаха и отрицателно клатеха глави при всички покани за разговор…

Векове наред бяха се оправяли сами… Защо да променят подхода? От хленч не се печели, хленчът е за слабите. А планината слаби не търпи…