Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

4.

От селото се разнесоха изстрели, изтрещяха няколко гранати и бомби, понякога се чуваше пукотевицата на пистолетите. После всичко затихна…

Минчев се огледа. В стаята всички бяха невредими — Ангел слагаше нов пълнител, Кръстев внимателно следеше през мерника стихналата гора отсреща, Марко зареждаше друг пълнител и го вдигна нагоре, за да привлече вниманието на картечаря. Патроните свършваха…

Някой внимателно се изкачваше по стълбата отзад. Свой беше — нямаше как бандит да мине между двете къщи незабелязано. Но, за всеки случай, Минчев насочи пистолета към вратата и спря да повтаря „Пет… пет… пет…“ Сети се — броеше изстреляните патрони…

На вратата се почука и Милко каза:

— Даскале, аз съм, Милко…

— Влизай — рече Кръстев…

Милко се вмъкна малко на верев, подпря автомата на рамката, после се отпусна върху стола до стената…

— Изтеглиха се… А бате е ранен… Та да дойдеш при него, имал нещо да каже…

Кръстев кимна на Ангел, оня разбра — поема командването тук. После се обърна към кмета:

— Минчев, май е време да видиш какво става по света, ще идва ли помощ, какво да правим…

Външната стълба беше прогизнала от дъжда. Над нея покривът зееше на няколко места и водата се стичаше на поточета отгоре. Каменните плочи на пътя се пързаляха, върху някои от тях блестяха малки локвички. Приведени притичаха през улицата, после през двата комшулука отсреща, излязоха на горната уличка и, стремейки се да вървят тихо, минаха под асмите на стария дом на дядо Мавро. Тук се бяха настанили братовчедите, за да им е по-удобно, тук сътвори своята бойна позиция Мешо…

Къщата беше ъглова, с два стари прозореца на долния етаж — целият от камък, а вторият беше тухлен. Тук се бяха събрали няколко човека — с два автомата, две бойни карабини и една снайперска винтовка, че и двама бомбохвъргачи. Къщата беше точно на ската, със силен замах човек можеше да метне килограмов камък чак в средата на каменистата площ пред долната чешма. И Милко беше извикал якичките си приятели Гената и Румен с тази цел…

Сега всички бяха заети. Гасяха пожара в задната част на къщата, където беше попаднала мина. Всъщност, тия мини бяха страшни само с трясъка си. Сред каменните къщи и огради, на неравната селска територия, те можеха да поразят само при пряко попадение. Но засега, слава Богу, подобен точен изстрел нямаше…

И, все пак, куршум беше улучил Мешо. Точно в дясното рамо. Изглежда беше голям калибър, рамото се виждаше, че е натрошено, ръката висеше безпомощно. Пармаков тъкмо го превързваше и настойчиво убеждаваше да го занесат в читалището…

— А, даскалът дойде… Да му кажа нещо и тръгваме… — покорно се съгласи Мешо…

Кръстев видя колко е бледен и разбра защо е извикан.

— Даскале, ставаш войвода — каза в своя шантав стил Мешо — Мислех да сложа братовчеда, ама той иска да стреля, не ще да командва. А само ти можеш да задържиш нещата. Щото си е за паника…

— Какво става? — сдържано попита Кръстев…

— Трима убити… И няколко сме ранени… Сега пренасят всички в читалището, а там ще стане една… Бе, жени…

Кръстев погледна през тесния прозорец. Гората мълчеше, не се виждаше никой и по поляната. Макар и тъмно, очертаваха се няколко паднали пред селото, а две черни фигури бавно отпълзяваха към дърветата…

— И аз ще дойда с теб — каза той. Пармаков беше завършил превръзката, Милко сложи две дъски на пода, Кръстев му каза да се махне — остава тук, защото не се знае какво идва, после още трима вдигнаха дъските и бавно заслизаха надолу…

Пак така — покрай зидовете, през комшулук, приведени пред читалището, стигнаха до големия портал. Наблизо беше паднала мина, та навред по земята блестяха парченца стъкло. Във фоайето бяха положили върху дюшеци петимата убити досега, а в стаята на кмета кака Ирина и жените превързваха двама леко ранени. Минчев се промъкна вътре, измърмори някакви извинения и седна на компютъра. Странно, но имаше интернет. Той трака по клавиатурата, внимателно прочете отговора, пак затрака. И накрая извика Кръстев…

— Даскале, смаян съм…

Някой от града, представящ се като дежурен в областната управа, нареждаше да се спре „конфликта“, да се установят връзки с „бежанците“ и да се изчакат решения от столицата…

— Абе, тия луди ли са? Посред нощ ще водим преговори с бандити, нахлули на наша територия… И заплашват, че ако не спрем — ще ни дадат под съд…

— За какво? — смая се кака Ирина…

— Предизвикваме международен конфликт…

Кръстев не се изненада. Очакваше подобни удари. Ония в града не бяха нападнати в дома им, не бяха застрашени от диви банди, не рискуваха живота си и тоя на близките. Можеха да разсъждават с големи думи, да се наслаждават на стройни нищонеказвания, да се чувстват недосегаеми…

А пред селото имаше поне петдесетина въоръжени и обучени акинджии…

И хората тук — макар почти всички пенсионери, взели-дали от живота, нямаха намерение да влизат кротко като овце в кланица…

— Нещо нашите хора да са се обаждали? — попита той за Климент и Шората, които вече би трябвало да са в града…

— Звъннаха по мобилния — каза кака Ирина, оставена и за свръзка тук — Стигнали полицията, разказали, наредили им да пишат показания…

— Показания?

— Направо казано, Климент беше бесен. Личало си, че не им вярват, смятали ги едва ли не за пияни — макар да ги мирисали и установили, че изобщо не миришат на спирт…

— Остава да чакаме — въздъхна Кръстев.

Тръгна из селото. Трудно беше в тъмнината да не стъпи в локва или да не се плъзне по калта, но се движеше до оградите предпазливо, та няколко пъти се хваща за камъните им. Отби се дори при наблюдателите в началото на двете пътеки. Там беше тихо, хората чуваха стрелбата, стискаха пистолети и искаха да се включат. Няма да стоят далеч цяла нощ, я… И се наложи Кръстев да им обяснява каква важна задача изпълняват, да ги убеждава да изчакат — идва и техният ред…

А той идваше. Явно ония познаваха района и, след двете челни атаки, щяха да тръгнат в обход. Тази мисъл го затормози и той не издържа. Прати помощника на Филип до Милко — Ангел с картечницата да отиде при тях. И помощникът на Лазар се втурна да доведе Кирил на горната пътека. Ако ония тръгнат — а беше сигурен в това — две картечници ще ги посрещнат. Патроните намаляваха, много малко останаха — и за автоматите, и за пушките, но… Но само с точен огън можеха да отблъснат бандата. Поне до заранта…

А после трябваше — трябваше! — да дойде помощ…