Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

4.

Нощта мина спокойно. Тройката в Горското не забеляза никого, Кръстев и Миро успяха да направят и четири обиколки из селото до заранта. Навред беше тихо и спокойно. Чак призори петлите рекоха да отчетат дейност, та се разкукуригаха. И кучета полайваха, когато чуеха идващи хора в тъмното, но бързо усещаха, че са от селото и млъкваха. Тук врагове нямаше — опасностите винаги идваха отвън…

Нейде към полунощ само забелязаха светлина от фенерче — скачаше, играеше по зидовете. Промъкнаха се до Горната уличка — тясна, с къщи само от източната страна, с дворчета, опиращи в оня скат…

Фенерчето водеше две тъмни фигури, но и слабата лунна светлина беше достатъчна, за да се разбере — връщаха се Корчо и Милко. Елховския свирна, както само той умееше — ненапразно беше участвал в самодейния състав на Ваня в близкото Елхово…

— Миро, ти ли си? — рече Корчо…

— Ми кой друг? — обади се Миро и излезе иззад дебелия дъб пред отдавна забравения двор на бай Климент. Стопаните лежаха в малкото гробище долу при Елака, а синовете им не се появяваха даже на Задушница насам…

— Е? — попита Кръстев, но двамата го разбраха.

— Ми какво? — каза Миро — Кошарите изгорели, овцете ги няма, хората ги хванала липсата. Та ходихме до Момина махала — нали Главака има къща там. Намерихме жените само. Елена не ще да види хора, много е уплашена. Ама Къна ни разправи всичко… Десетина били. Имали и пушки, с пистолети, ножове си носели. Претрепали Главака от бой, щото с кривака налетял на двама. Поблъскал ги, ама като му пуснали два куршума край главата — вдигнал ръце. А те го били, били… В Елхово го закарали. И Митьо с него — щото и той отнесъл от боя. Главака рекли, че ще остане в болницата, Митьо го чакали утре да се върне…

— Пък в махалата да видиш — поде Милко — Нали са шест къщи, хора няма, страх ги е. Направо стягат багажа да бягат…

Елховския се изненада:

— Ми как така? Та те овце имат — само бай Сандьо е с петдесет глави, де ще ги води?

Милко поклати глава:

— Какви овце, бе братче? Та бай Сандьо вече чакаше от града да дойде камион. „Товаря ги, вика, и право в големия град.“ На кланицата щял да ги даде, братовчед имал там нещо… Страх ти викам, страх…

Кръстев мълчеше. До Момина махала бяха десетина километра — много път в планината. А хората там вече чакаха бандитите…

Като нищо ще се появят и тук…

— Милко, — рече той — я вървете се наспете, пък утре заранта ще се видим при Дойно. Ние тука решихме някои работи, ще кажете и вие какво сте видели…

— Ще кажем — обади се Корчо — Ама хич няма да са добри тия неща, дето ще чуете…

И заминаха нататък — нали бяха съседи…