Георги Коновски
Село на римски път (5)

1.

Селото беше разположено на стария римски път от векове. Никой не знаеше кога е възникнало, никое предание не помнеше тия времена. Просто много, много отдавна някой си владетел решил, че трябва да има още един път на север — не само срещу течението на голямата река, а и през планината…

Наистина, тя не беше висока, не се славеше с върхове възбог, нямаше страховити дебри. Но си беше планина — преграда пред всеки, тръгнал от и за Константинопол…

И владетелят изпратил войскова част, която да укрепи прохода и издигне прегради по евентуалния маршрут на враговете. А тогава от север към столицата нахлували мнозина — готи, хуни, авари, хазари, българи…

И почти всички предпочитали да направят лек завой и по течението на голямата река да стигнат Константинопол. А тези, които се смятали за хитри и търсели изненадата, най-често оставяли кости в планината…

Старият римски път и до днес си е там — някъде е заливан с асфалт, другаде е покрит с калдъръм. Но в по-голямата си част е с плочи — близо метър на метър, изтъркани от времето, плътно прилепващи. Вие се древният път нагоре по планинските скатове, а на няколко километра преди селото навлиза в Дивата клисура. Която и днес си е дива — високи скали, мрачно дъно, по което край малката река се промъква пътят. Тук той е тесен — на места две коли няма как да се разминат и често пощенската камионетка е изчаквала в малка отбивка камионът на кооперацията да мине и освободи трасето…

Движещ се срещу течението на Черна река, пътят се издига нагоре, докато стигне разпрострялата се платформа, върху която е селото. На запад платформата рязко се спуска към широка долина, в която хората от векове имат неголеми ниви. На изток се извисяват полегати хълмове, които тук са непреодолима преграда — само по ръба на единия може да се стигне билото и оттам до желаното място…

А на север селото завършва с Тъмната кория — пълзяща по свлачището. И пътят се гърчи надолу — през Дългия проход, а после най-после излиза сред ниските хълмове на предпланината…

Хората тук се наричат войнуци. Остатък от някогашните войници, професионалните пазители на прохода…

Преди шест века са се сражавали с акинджиите — грозните башибозушки банди на анадолци, насъскани от първите султани срещу все още свободните балкански земи…

Век по-късно един от султаните дал привилегии на селото — джамия да няма, мюсюлманин да не се заселва, оръжие да носят, но прохода да пазят…

И го пазили…

Дори хайдушките чети заобикаляли тая част от планината. Войнуците били християни, имали две училища, църква, че и манастир до сами селото, но… Спазвали договора с империята…

Което не попречило на много млади мъже да напуснат планината, да хайдутуват покрай морето и в източната част на планината. А неколцина дори участвали в Априлското въстание, че петима после станали опълченци. Имената им сега са върху голямата плоча до Чешмата в центъра…

Преди трийсетина години в селото е имало близо две хиляди души. Изхранвани от горското стопанство, малката преработвателна фабрика /какви компоти и сладка от малини и ягоди се произвеждали/, шивашкото предприятие, балканската земя с нейните сладки картофи, лук, фасул, кооперативната ферма, в която само зимно време прибирали прасетата и кравите…

Сега стотината оцелели се сещаха за хубавото време единствено при редките празници като сътворения от Велков…