Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

2.

Брадатият излезе последен от салона заедно с двамата си другари. На вратата спокойно ги изчакваше кметът, леко потраквайки с връзката ключове. Беше нов — избраха го преди половин година. И още млад. Поне като за селото — гонеше шейсетака. Но не му личеше — безбрадо лице с бръчици от вечната усмивка, малко по-дълга от приетата в селото коса, винаги с вратовръзка…

Която беше една и съща — кой тук имаше пари за излишни украшения? Обаче Минчев смяташе, че е необходимо да подчертава ролята си и затова зиме и лете ходеше с цветното петно над ризата…

Не беше лош човек, помисли си брадатият. Познаваше кмета от много години — даже му преподаваше английски в големия град. Трудолюбив, без блестящи наклонности, знаещ какво иска, планиращ живота си. Което беше накарало „младежа“ да напусне града и се кандидатира за кмет в далечното село на дядо си. Бившият му учител Кръстев проведе цялата избирателна кампания — просто разказа на мъжете в кръчмата на Дойно, че това е сериозен младеж, трудолюбив, не сваля звезди от небето, но и не оставя каруцата на пътя…

Друг кандидат нямаше… Вярно, Косьо Милото се опита пак да стане нещо, ама на него му бяха свикнали. И, след един сериозен разговор зад кръчмата, Милото реши да свали кандидатурата си. Поради заетост. Което беше вярно — две седмици не се показа из селото, а из къщи ходеше с мокра кърпа на носа. Докато спадне отокът…

Та сега кметът изчака спокойно да излязат последните и заключи голямата врата. После изтрака с новите си обувки по мозайката и влезе в кабинета си. Което си беше условно понятие. Преди тая стаичка се ползваше от началника на заставата, там стоеше спешният телефон, там понякога се отбиваха граничарите от наряда — да пийнат чай, да се преобуят…

След промените заставата беше разформирана. Старата й сграда все още стоеше на няколко километра на юг, но хора не се отбиваха там. В селото също настъпиха промените на разпада — кметството остана само с един служител, самият кмет. И стана излишно голямата сграда да се поддържа за него. Идваха разни от областта, обясняваха какъв курорт ще стане тук, как ще се юрнат туристи, смятаха старото кметство да продадат за санаториум…

Но — човек предполага, Бог разполага…

Всъщност, най-често богът на реализма. Никакви желаещи да развиват планински туризъм в региона не се появиха. Туристите спираха в каменния комплекс до морския град, пиянстваха, вилнееха там… А всички програми, предвиждащи екскурзии, санаториуми, планински походи, исторически възстановки… Просто оставаха на хартия…

И старото кметство с трите си етажа остана ненужно. А кметът се премести в културния дом, както наричаха новата сграда на читалището. Сложи бюрото в стаичката до входа и посрещаше съселяните си там. Макар че те рядко се отбиваха. Добре разбираха — какво може да ти помогне един кмет, дори на все още водено по документи голямо село, в джунглата на корупционната бюрокрация и обявяваното за модерно мижаво време…

Важното е, че след трима кметове — прехождащи от града, отчитащи се пред областта и забравящи къде трябва да работят, хората намериха външно активен кмет. Нещо като арменския поп — винаги съчувстващ и рядко успяващ реално да помогне. Поне се опитваше, въздишаха бабите…

Е, трябва да се отбележи, че младежът — въпреки тежащите шейсетина години, сам си намираше занимания. Ще посети тоя или оня болен, ще вземе лекарства от града, когато ходи там веднъж месечно, ще се обади на децата в столицата как са родителите им… А най-вече беше поел грижата за селския мегдан. Прекопаваше градинките около му и в сами центъра, разсаждаше цветя, кастреше храстите, поливаше…

И хората разбираха — каквото може, прави. Но — каквото може…

Кръстев му махна за довиждане, а после викна:

— И след малко да си при Дойно…

Познаваше си човека — кметът не си падаше по алкохола и дългото висене над старите дървени маси. Но тая вечер трябваше да отиде. Все пак — нещо като селски празник. А какъв празник без — макар и формалния, но все пак посочен от народа водач…