Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

3.

— Даскале, — каза Милко — Даскале…

Кръстев изстена и отвори очи. Лежеше на дюшек върху горната площадка до кръчмата. Наоколо се щураха десетина човека, неколцина съсредоточено ядяха нещо от тенекиени паници, две баби замятаха чаршаф над главата на неподвижно тяло върху палет, един мъж — Дойно беше, позна го въпреки опушеното лице, внимателно носеше жена към читалището долу. Жената го прегърна здраво през врата и Кръстев осъзна, че Тинка. Тя трябваше да е в кръчмата при кухнята, но явно и там бяха попаднали куршуми или мини…

До Голямата чешма лежаха по очи неколцина, с вдигнати до главите ръце. Отдалеч, та и с размътено съзнание, даскалът разбра, че са от бандата. Над тях горд с автомат в ръка стоеше Корчо, а върху чешмата беше седнал Ангел с картечницата, насочена страховито към групата…

Болеше го всичко. Започна да се сеща. Куршумите го застигнаха тук — когато пресичаше на бегом пътя. Искаше да види как са хората в читалището след спирането на огъня. Да, да — огънят внезапно спря. И той се блъсна тогава в нещо. Боляха го гърдите, наболяваше го кракът…

Изви поглед — беше замотан в няколко ленти от чаршафи под мишниците, а кракът беше направо превърнат в бинтована греда…

— Пармаков се е престарал — промърмори той…

— Не е Пармаков… Убиха го в читалището — каза Милко — Ние с Каролина те превързахме. Колкото можахме…

Кръстев се смръщи. И от болка, и от съзнанието, че не само Пармаков е мъртъв…

— Какви са загубите ни?

— Не сме броили, а има и хора, дето още се крият…

Кръстев го погледна:

— Още?

— Даскале, бандата се махна. Не успяха нощта, като видяха слънцето — избягаха… Като вампири…

— Ами ако хитруват? — Кръстев се надигна на левия лакът, но пак му се завъртя главата и се отпусна…

— Няма… Батко отиде към старото ловно с няколко човека. И едната картечница взе…

— Мешо нали е ранен?

Милко се ухили.

— Мигар можеш го задържа… Закуцука, взе на баба Мара дебелия бастун и отиде… Ей сега дотича Румен — ония вече са минали границата… И още нещо…

Милко вдигна пред очите му нож в кания. С дръжка от еленов рог, здрав, хубав нож. Ножът на бай Стамат…

— Кой?

— Няма как да го питаме. Беше убит на пътя. Видях ножа и го познах. Получил си е, значи, заслуженото… Ама много бързо…

Кръстев се опита да огледа наоколо. Виждаше червения покрив на читалището, както и надигащия се лек дим над него. Виждаше къщите — уж същите, но някак си променени. На места дуварите бяха разбити, другаде се виждаха дупки в земята. Една къща догаряше към долния край, още две видя, че са с разнебитени втори етажи…

Само римският път стоеше непокътнат — яките плочи, вечната трева, пробиваща си път между тях, каменната канавка отстрани…

— Даскале, — рече Милко — можеш ли да приказваш? С тия при чешмата трябва да поговорим…

Кръстев видя, че от горния край се появяват армейски коли, спират, от тях изскачат военни и се пръскат из селото…

— Тия при чешмата не са вече важни — каза той — Има кой да говори с тях… А и ние трябва да поприказваме с тоя и оня… Важен разговор! Много важен… И май друг преводач ще ни трябва…