Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

3.

Оръжието пренесоха по домовете си в чанти или увито в дебели горни дрехи. Съселяни, близки — но по-добре малко хора да виждат какво става. Вярно, май нямаше човек, комуто да не се доверят, обаче се познаваха добре и знаеха дори кои са приказливците, готови за едната минута внимание да провалят всичко…

Първата вечер при старото ловно отидоха Мешо, Милко и Янко Левака. Той беше към трийсетте, завършил със зор автотранспортния в града, а сега работещ при Дойно като шофьор и помощник. Не беше женен — едно, че моми в селото не останаха, второ — и с жените си беше левак. Но пък беше бързак. Точно човек за свръзка…

Мешо беше взел снайпера, Милко с калашник, Левака беше невъоръжен — неговата задача беше да предупреди селото…

За щастие, нощта мина спокойно, патрулните в селото също не забелязаха нещо. А на сутринта Минчев видя, че стъклото на външната врата на читалището е счупено и някой е проникнал в канцеларията му. До вратата върху мокета беше отпечатан ясен белег от непозната обувка — военен модел, с кабари. Каквато в селото нямаше. Явно беше идвал човек от юг, търсил нещо в кметския офис и заминал си незабелязано…

А това можеше да стане само по Козята пътека над Черната кория. Стръмна, опасна, избягвана от местните, водеща право на юг…

Оказа се, че все пак някой е минал от там…

И Мешо легна да спи веднага след връщането си от поста. Когато Кръстев го потърси, той само отвори око и каза:

— Даскале, лягайте да спите, защото нощеска ще е каквото ще е…

Денят беше топъл — лятото наближаваше. Илия изведе стадото, но хората не тръгнаха по познатите си дела. Определените да носят оръжие се прибраха по домовете си и легнаха да спят. Повечето, обаче, тръгнаха с Минчев към старото ловно, нарамили брадви, канджи, лопати, мотики. Чакаше ги нелека работа. С тях отидоха и Дойно, Красьо и Петър Влашкия, въоръжени с автомат и две пушки, а сам Минчев препаса пистолет. Така — за всеки случай…

Привечер се върнаха — изморени, нямащи желание за приказки, а и кръчмата него ден продаваше само хляб и някои нужни неща — сол, захар, салами. Масите отпред бяха празни цял ден. Нямаше време за отдих, камо ли за обсъждане на ставащото. Идеше буря, а идваща буря не се коментира. Времето е нужно за друго…

Пак по това време в читалището започнаха да се събират определените хора. Всички в тъмно облекло, с по една бяла лента на всеки ръкав за отлика, някои нахлупили каски, други не разчитащи на тая защита, стегнати с войнишките колани, метнали на рамо чанти — кой с гранати, кой с патрони…

Първа потегли групата на Мешо — съвсем по военно. Отпред Милко и Танас с автомати в ръка, на петдесетина метра назад останалите. Сред тях Ангел и Кирил Долненеца с „Брен“-ките в ръце. И двамата бяха служили в кашимерията като картечари на отделение, бързо усвоиха новите за тях машини, вече умело боравеха с оръжията. Дадоха им за помощници Левака и Ванко Големия, наричан така заради ниския си ръст…

Половин час по-късно тръгна и групата на Кръстев — осем души, сред които имаше две жени. Кака Ирина и Каролина, жената на даскала. Взеха ги като санитарки, но и двете бяха препасали пистолети…

До мястото стигнаха бързичко — още беше светло. Мешо разположи хората си във вид на дъга, прати Милко и Танас на горния край на полянката, останалите се маскираха сред храстите. И сам провери откъм пътя какво се вижда. Изглежда остана доволен, поне ако се съди по веселата псувня, която изтърси и която стигна чак до жените в тая тиха вечер…

Кръстев заемаш десния фланг — удобно за изтегляне по пътеката. Над главата му се беше устремил към небето голям бор, а на няколко метра започваше дивия лесков храст. Удобно място, затова там оставиха жените…

И тогава заваля…

Планински пролетен дъжд. Лек, ситен, постоянен, набиващ се като карфички в кожата…

— Даскале, сега ще стане пързалка — рече Мешо, дошъл да огледа и тая позиция. Даскал, даскал — ама друго си е да се проверяват работите му. Е, остана доволен — ни жените, ни шестимата се виждаха дори от пет метра разстояние…

— Пързалка ли?

— Плочите на пътя са бая изгладени от времето, а шумата от есента не е баш изгнила. Та ще се напои всичко и ония ще се носят като балеринки…

Кръстев присви очи:

— И ние…

— И ние, ама чак когато тръгнем назад. А дотогава се надявам, че ще сме намалили ония поне наполовина… — оптимистично рече Мешо…

Даскалът изхъмка — не се разбра одобрително ли, скептично ли, но си помисли, че ей такива като Мешо са ставали едно време хайдушки войводи. Недотам образован, недотам културен, недотам любезен, но обичащ природата, живота, познаващ и дреболиите на тоя живот тук… И умеещ да вижда малко напред. Не векове, не епохи, а просто да предвижда час, два, три, ден в бъдещето. То повече и не му беше нужно…

Мешо отиде на левия фланг, Кръстев сложи винтовката върху сухия клон до бора, метна отгоре й винтягата и зачака…