Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

2.

По обяд пред кръчмата останаха само няколко човека. Вярно, в селото живееха малко семейства — времето вземаше своя данък и често след това в къщата оставаше само вдовецът или вдовицата. По обяд мъжете се прибираха при жените си — да видят какво са сготвили, да хапнат. Макар че много рядко тук се готвеше нещо различно от вчера или утре. А и защо? Двамина са, не им е до търсене на разнообразие и оригиналност. Да има нещо там — кулинарните излишества бяха останали в миналото. Едно, че организмът не издържаше претоварване с храна, второ — пенсиите не бяха предвидени за нормален живот…

Още повече, че тези, които живееха сами, нямаха и излишно време за глезотии. Хляб като основа, лятно време нещо от двора — доматки, краставички, добавка от магазина — сиренце, кашкавалче, от стрехата някоя оцеляла наденичка. А зимата почти същия рецептурник, но зеленчуците в туршиен вид…

И, разбира се, понякога хората си готвеха. Така — за разнообразие. Пенсионерската манджа беше простичка — лукът се запържва и се прибавят разни неща, та става яхния. Понякога дори с месо, най-често бройлер…

Та по обяд площадът беше почти пуст. На една маса седяха Мешо и Найден, на съседната Кръстев, Минчев и Киро. За Кръстев това беше новаторско — той си беше домошар човек, прибираше се при жена си и по обяд, и привечер, в кръчмата рядко оставаше след мръкване. Най-често го виждаха на чардака, в люлеещия се стол, с някоя книга в ръка. Но тоя път остана и, когато разтревожената му жена се появи от северния край на пътя, само й махна с ръка и тя спокойна се прибра обратно…

Мешо държеше парче баница — това им предложи Дойно за хапване. Заливаше тестото с лимонада. В селото докарваха всякакви напитки — зависи експедиторът какво е имал под ръка. Но Мешо си беше консерватор и не признаваше нищо, освен лимонадата. Ракията беше оставил. И там имаше принципи — сутрин по една за отскок, а после след залез-слънце. Приказката с хубав човек върви и без омайване на мозъка или каквото там е останало…

А, според него, тук се бяха събрали хубави хора. Е, понякога дразнещи го — Минчев с праволинейността, Кръстев с даскалуването си и след пенсия, Найден със скептицизма, Киро с непризнаването на авторитета Мешов…

— Кога почваме, кмете? — рече Мешо.

Минчев замълча. То е лесно да се планира, ама да се докладва на областния… Че и от полицията ще се заинтересуват, граничните ще дойдат… Вярно — хич ги няма покрай оградата, ама да пишат протоколи и да мърморят на кметовете, могат…

— Може още довечера — предложи Найден — Ей го — аз мога, ти си готов, нали?

Мешо кимна и размаха празната найлонова бутилка към Дойно. Оня се наведе, извади изпод стола си друга и тръгна към тях…

— И аз ще дойда — каза Кръстев.

— Пример ще даваш, а? — захили се Мешо, после стана сериозен — Даскале, шегата настрана, но ние с Найден и братовчеда ще се оправим. А ти остани с някого в къщата на дядо Кольо. Та, ако нещо…

Кръстев поклати глава одобрително. Наистина — взеха решение, но трябваше да се съставят групите, да се разпредели кой кога ще е на пост, да се предвиди кой с кого ще може да бъде. Селото не беше голямо, ама си имаше своите приятелства, раздори, дори родови омрази. Та трябваше да се помисли. Затова се обърна към Минчев:

— Кмете, ти познаваш хората. Направи групите. По трима за Горското, по двама за селото. И гледай с пушките как ще е. Че да не се окаже някоя тройка само с джобни чекийки…

Минчев се съгласи, но се замисли в каква каша се забърква. Увлече се по общата идея, а сега ще излезе отговорен за всичко. Нали е кмет…