Георги Коновски
Село на римски път (11)

3.

Кръстев бутна портата и тя изскърца в няколко тона едновременно. Беше стара, много стара — може би още от прадядо му. Помнеше я от ваканциите тук, но тогава прелиташе през нея бързайки или направо я прескачаше. Засилване, подпиране на левия дирек, почти хоризонтален полет над ниската портичка и е отвъд. Където баба му го посрещаше с виковете си, че ще се убие, пък тя какво после ще обяснява на снахата…

Е, сега нямаше как да скача. Едно, че диреците бяха бая изгнили, второ… Второ — кокалите му скърцаха при слизането по стъпалото към портичката, та камо ли да скочи. Впрочем, отдавна не беше и скачал. Едно барем тридесет години…

Къщата беше типична за селото. Два етажа — долният наполовина в земята, външна и вътрешна стълба, плетен горен кат, чардак с изглед към планината и малката уличка, виеща се покрай ската отсреща.

Жена му беше в кухнята долу — само там бляскаше светлина. Наведе глава, слезе по трите стъпала и бутна вратата. Тя тъкмо слагаше масата — две дълбоки чинии, супника, последната половинка от купешкия хляб. Май ще трябва пак да месят — Дойно чакаше камиона вдругиден…

Поздрави жена си, метна якето на миндера под прозореца, после забеляза погледа й, та го окачи на дървената закачалка до вратата.

— Е? — рече тя и загледа очакващо.

— Какво?

— Казвай, де… Какво толкова я обсъждахте? Ирина каза, че ще се биете с ония навлеци, ако дойдат…

Кръстев отчупи парче хляб, топна в яхнията, която жена му междувременно бе насипала в чинията:

— Значи всичко знаеш… Има някакви бандити, обикалят по кошарите, нападат хората… Ако дойдат…

— Ние сме накрая — рече тя и погледна към тъмнината отвън.

— Че то в селото всичко е център и всичко е край — засмя се Кръстев — Само че нас точно няма как да изненадат. Отпред е скатът — как ще се спуснат? А отзад е Киро. Какви песове има…

Жена му се позамисли, даже задържа вилицата с парче хляб в нея над манджата, после пак каза:

— Бе, те няма да тръгнат така направо… Ще заобикалят… Ирина разправяше, че ще слагате постове…

Кръстев обра дъното на чинията с хляба и стана. Взе якето, отиде до шкафа, извади стария ловджийски нож, прибран там още от дядо му, и отговори на въпроса в очите й:

— Тая вечер почваме. Ще съм в къщата на дядо Кольо. С Миро Елховския. Той има двуцевка, аз ще съм с ножа. А Мешо с Найден и Кьоравия ще са в Горското…

— Мешо? — жените си имаха едно наум за него и все бяха скептички.

— Мешо, Мешо… И Найден, и Кьоравия…

После излезе и се усмихна, чувайки щракването на старото резе подире си. Барем за нея да не мисли…