Георги Коновски
Село на римски път (17)

1.

Стана светло, но никой не се появяваше по улиците на селото. Не се показваше Дойно — а той пръв минаваше пътя до кръчмата и отваряше магазина, не се появи Илия — селският пастир, който от две седмици вече извеждаше добитъка на паша по околните рътове, даже Минчев не тръгваше към свещеното за него бюро в читалището. Тишина…

Кръстев също не бързаше. Каквото беше станало — станало беше. В селото не се забелязваше някакво движение. Явно нападателите бяха се оттеглили още при първия сблъсък. Може би бяха разузнавачи, може и някаква откъсната групичка да беше пробвала бърз набег…

По едно време чу шум откъм пътя и се вгледа. Като че нямаше никого, но клонките на един храст се движеха странно във вертикална посока — без вятър. Сетне се показа ръка с кърпа, махна няколко пъти, пак се скри. След минута всичко се повтори, обаче тоя път се мярна слабо, брадясало лице. Милко…

Кръстев размаха един клон от чардака. Достатъчно, за да разбере човекът в храста, че е видян и разпознат. При второто вдигане на клона се сети да закачи шапката си. Достатъчно разпознаваем знак, та двамата братовчеди да се появят на пътя. Кръстев и Корчо изтичах насреща им…

— Какво става? — запита задъхан от бързането Мешо…

— Вие отде идете?

— Нали ти казахме снощи — ходихме в Кадъкьой. И минахме на връщане покрай горското… Мани, мани…

Кръстев усети, че леден повей минава нейде през сърцето му…

— Защо?

— Мъртви са… И тримата…

Алексата, Миро, бай Стамат… И Найден… Четири жертви, а войната не беше започнала…

— Как… Кой…

И Мешо заразправя. Минали снощи границата, стигнали селото. А там било шумно — много хора бродели по улиците, просто нямало как да отмъкнат някого, без да бъдат усетени. Дори имало постове сложени на северния край…

Чакали да мине полунощ, да се поуспокоят гаджалите, та тогава да пробват някого да отвлекат. И таман тогава дошли няколко джипа откъм България. Поне двайсетина души били в тях. Крещели, ръкомахали, ама отдалеч какво да им разбереш. Появили се нови постове и братовчедите разбрали, че нещо е станало, та няма тая нощ пленник да хванат. И решили да се върнат…

При горското било тихо. Мешо предложил да стреснат пазачите, да видят какво вардят. Промъкнали се почти до прозорците на изоставената сграда, когато усетили, че нещо не е наред. Никакво движение, никаква следа, че някой е тук…

Надникнали през разбития прозорец, рискувайки някой от вътре да ги гръмне… Нямало кой…

— Оставихме ги там… — рече Милко — Миро беше направо срязан с картечница или автомат през гърба, Алексата бяха клали, а бай Стамен мушкали с нож барем десет пъти… Леш! Ни оръжието им оставили, ни дрехите…

Чу се шум и видяха няколко души полека да се промъкват покрай дуварите. Кръстев изсвири два пъти, после три, накрая пак два… Отговориха му. И се отлепиха от зидовете. Бяха Минчев, Киро и още трима. Накрая идваше кака Ирина…

Постояха над трупа на Найден, изслушаха разказа на братовчедите. После двама взеха трупа, оставиха Киро с Дойно на пост — докато ги сменят, и отидоха до кръчмата.

Където се бяха събрали доста хора. Та се наложи и на тях да разкажат какво става. Така — набързо. След което мъжете изтичаха по домовете за оръжие, жените тръгнаха да прибират де каквото има по-ценно, Илия обеща да изведе стадото на север, най-много до Фунията — големичкия вир до гората…

Никой не каза, но всички разбираха — мирният живот свърши…