Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Осма глава

1.

При Милко бяха се събрали десетина души и, на мътната светлина на газен фенер, разглеждаха непознат, странен човек. Кръстев се зачуди кой е пък тоя, но бързо разбра — насреща му е един от бандитите. Беше полуседнал, сгънал крак в кървав крачол, пленилите го бяха превързали раната отгоре-отгоре, а сега го гледаха с интерес и се чудеха какво да правят…

— Разгеле — рече облекчено Милко — Таман щях да пратя някой да те търси. Ей го, даскале, един от ония. Стигнал почти до Корчовата къща, а после се объркал и се опитал през градината да изпълзи при своите. Корчо го видял и… Абе, домъкна го…

Кръстев обърна внимание на разкървавената уста на пленника.

— Бихте ли го?

— За какво? — засегна се Милко — Ако трябва — ще го гръмнем, ама за какво да го бием?

— Аз го хласнах — рече Корчо, до тоя момент стоящ полускрит зад другите — Бе, мъкна го, крия се да не ме ударят неговите, а тоя се опита да ме души. И му цапнах един приклад…

Кръстев мълчаливо огледа пленения. Нейде над трийсетака, невисок, но якичък, късо постриган, с малко кепи на главата, без мустаци, обаче с рунтава неголяма брада. Същински муджахед, както ги показваха по телевизията…

— Опитах се да го разпитам — каза Милко — Ама не съм добре с езиците. Батко говори и някакъв арабски, аз съм с един френски — нали бая време работих там. Но съм си още на „здравей — здрасти“…

Кръстев седна на малкото столче пред пленника. После започна на английски:

— Вие сте пленник. Но не сте с военни права. Вие сте задържан като престъпник, нарушил границата и опитал се да убие и ограби български граждани. Ако искате адвокат — може и да потърсим. Но нямате никакви права по Женевската конвенция, ако вашите хора тръгнат пак да убиват, ще сме принудени да ви разстреляме. Няма как да охраняваме пленени бандити… Разбирате ли ме?

Онзи гледаше безстрастно, свил устни и вперил поглед в тъмния прозорец зад даскала. А той стана и каза някак неопределено:

— Не разбира… Значи — изведете го и го разстреляйте. Няма полза от него…

Хората го гледаха недоумяващо — Кръстев говореше на английски. Но пък пленникът се сепна и вдигна глава:

— Мистър, нямате право… Аз съм военнопленник… Боец от нашата армия…

— Коя е тая „армия“? — попита Кръстев.

— На демократичната съпротива срещу властта у нас…

— Което нас изобщо не ни засяга. И тук не е „у вас“. Намирате се в чужда държава, нарушили сте свещените й граници, убивали сте нейни граждани…

Пленникът сведе глава. Помълча и каза:

— Умеете да убеждавате… Питайте… Но — дайте гаранции за живота ми…

— Някой да дава гаранции за моя живот? За живота на мирните хора, които нападнахте? — рязко изсъска Кръстев — Гаранции… Гаранцията е една — да разгоним бандата ви. Тогава вече с теб може да се заемат държавните органи. Те карат по закон… Ние — според обстоятелствата. А в момента не са добри тия обстоятелства. Насреща ни има организирана банда, въоръжена, хищна…

Пленникът започна да говори бързо, едва ли не задъхвайки се, понякога гълтайки края на думите, понякога спирайки за миг да потърси забравен термин или описание…

После Кръстев каза на Милко:

— Затворете го долу, в мазето. Превържете го пак. И го дръжте — ще ни потрябва…

Когато Милко се върна, Кръстев беше пратил вече за Киро и Минчев, та направиха бързо съвещание…

Даскалът разказа всичко, което е научил. Бандата е от близо сто човека. Именно те са нападнали кошарите, пак те са крали животни от крайморските села. Повечето в нея са ислямисти, воювали в Сирия и Йемен, сега тръгнали към Европа. Водачът им е боеви командир от гражданската война срещу Асад. Опитен е, бивш офицер. Убитият вечерта е бил негов помощник, също бивш офицер. Оръжието са получили направо в селото. Кой ги снабдява — пленникът не знае, но са европейци, говорещи отлично арабски. Целта на похода също не им е обяснявана. Казали им, че трябва да нападнат селото, да го задържат два дни. Който каквото намери — може да го вземе. Жените също са техни…

Тук Милко се изсмя — въпреки драматичната ситуация. Но и как да не се смее — най-младата жена в селото беше трийсетинагодишна и още вечерта замина за града. Останаха все баби…

Кръстев го погледна недоволно, но после и той се засмя…

— Ами навик, бе Милко… При всички агресори е така…

Сетне погледна хората в стаята…

— Това е… Намалели са поне с трийсетина души, но няма да се откажат. На командирите им е добре платено, за да задържат тоя път два дена… Защо? Нямам представа. Май си е провокация, но с каква цел? Комшиите надали ще искат нашето село. Прекалено шумно и нагло е. Значи някой друг иска нещо. И е готов да плати много за това…

— Тоест, — рече Киро — нашата цел е обратната. Да не мърдаме…

— Именно — кимна Кръстев — Мислехме да се изтегляме назад, да задържаме селото част по част… Явно ще трябва да се бием за всеки двор и дом…

Милко се надигна:

— Даскале, патроните са малко. Само с героизъм не става. Та — аз тръгвам долу, при разклона. Ще потърся патрони, надявам се да са все още там убитите…

— А аз ще попълзя из тия отпред — стана Киро — Само кажете на нашите, че съм там, да не ме гръмне някой…