Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Шеста глава

1.

Читалището беше издигнато преди близо четиридесет години. От държавата дадоха някой лев, пратиха строители, материали, техника, но и самите селяни доброволно се включиха в строежа. Тогава бяха много, пък като се появиха и дошлите за лятото…

Кръстев по него време преподаваше далеч от тук, но всяко лято, а често и за Нова година, идваше при баба си и дядо си. С все семейството — тъкмо беше младоженец. Даже големият му син мъкнеше боя при строежа — вече беше седемгодишен, а работата се проточи. Но малкият с възторг помагаше, вреше се между възрастните, гордо се връщаше с оклепани дрешки…

Седем години — седем години. Обаче, стана читалище за чудо и приказ. Два етажа, голяма зала, библиотека, няколко залички за кръжоци — имаше тогава деца, а и възрастните след работа се отбиваха, вземаха книги, спираха се в читалнята. Да не говорим за пенсионерите, заради които бащата на Дойно беше сключил договорка с библиотекарката кака Ваца — всеки ден пощата оставаше при него вестниците и списанията, та хората хем се събираха на приказка в клуба /тогава клуб беше/, хем четяха прясна преса…

Читалището имаше яка основа — солидно мазе с хранилища, парна инсталация, склад за въглища и друг за дърва. Отделно под половината официално подземие имаше още едно. Скривалището. Там рядко слизаха хора, но всички знаеха, че при война трябва да се крият в голямата зала, оборудвана с тоалетни, две бани, склад за храна… Всичко това отдавна опразнено и сложено под ключ…

Натам ги водеше Минчев. Слязоха по витата стълба, той отключи желязната тежка врата, освети дългия коридор — ток долу отдавна нямаше, после завъртя лъча към опряната на бетона врата. Нищо особено — врата като врата…

— Киро, дръпни я — каза Минчев.

Киро хвана широката дръжка, напъна се, Мешо не удържа и скочи да му помага, двамата дръпнаха вратата, тя се отлепи и… Зад нея видяха друга желязна врата. Която оставаше невидима, когато се отвореше първата…

Минчев измъкна от джоба голям ключ, с особена резба, и каза:

— Като че знаех — ще ми потрябва. От седмица го мъкна в джоба…

Завъртя го, нещо изщрака, а Минчев, посягайки към дръжката, рече:

— Ще ви помоля — не бързайте, не пипайте… И, разберете — нарушавам закона. Моля ви — никому ни дума… Никому!

Всички бяха започнали да се досещат, затова съгласно закимаха. И вратата се отвори…

Склад. Доста голям — поне трийсетина квадрата площ. Изпълнени с метални рафтове, а в центъра цяла грамада зелени сандъци. Веднага личеше — военни. А по рафтовете — оръжие. От пръв поглед се разпознаваха пушките, увити в промаслена хартия до приклада, автоматите с типичните познати от едно време очертания, струпаните пистолети от различни видове, до тях — ремъци, колани, каски, противогази, чанти…

— В сандъците патрони ли са? — попита с пресекващ глас Кръстев.

— И патрони има, и гранати. Ще ги видите — има патрони с пречупен кръст, още от войната…

— Отде това богатство? — попита Коста. Той не беше разговорлив, работата му като машинист на локомотив го беше направила малко саможив. Но пък имаше точен поглед и умееше бързо да решава в сложните ситуации, затова Кръстев го беше извикал в съвета…

Минчев се облегна на вратата и внимателно загледа хората, въртящи се буквално около оста си и опитващи се да обхванат всичко наведнъж…

— Помните ли, че едно време имаше доброволни отряди за помощ на граничарите? Студент бях още, когато ни викнаха една вечер с баща ми. Пред читалището ни въоръжиха — с пушки, разбира се. А на мен не дадоха, рекоха, че ми е рано. Вътре не сме влизали, но знаех, че някъде тук се пази оръжието, което трябваше да се раздаде на населението в случай на нужда. Тогава стояхме като външен пояс горе на Ястребец. Чак по обяд ни освободиха, върнахме оръжието, акцията приключи… А после почнаха промените, граничарите ги махнаха, от всякъде прибраха оръжието. Само тук явно са пропуснали… Пък може и другаде… Но, когато станах кмет, преместих тук канцеларията и обиколих цялото читалище. Случайно открих склада. Нали видяхте — отваряш вратата и тя закрива другата. Ако не знаеш, няма да я намериш. Даже ключа ми бяха оставили, но явно никой не се е замисли за къде ли ще е той…

— И сега излиза, че това наше влизане е противозаконно… — отрони Корчо…

— Може — каза Мешо небрежно — А може и да не е… Идат врагове, с цветя ли да ги срещаме? И не го правим за себе си, няма да ходим на лов. За държавата, за народа, за нас си…

Кръстев се обади умислен:

— Добре звучи… И си прав… Ама да не забравяме къде живеем… Затова и аз ви моля — нито дума никому! Дори на жените…

— Особено на тях — каза твърдо Мешо, срещна погледа на кака Ирина и добави — Ама не всички са мъжки булки като тебе, како…