Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

2.

Родено от римския път, селото се държеше здраво за него. Пътят идеше от Дивата клисура, минаваше по площадката и после завиваше към Дългия проход. Дванадесет метра широта на равното. А горе в планината — нейде към 3 — 4 метра. Около които покрити с каменни плочи метри се беше нагънало селището. Даже селският център — някогашното кметство, кръчмата, читалището, бившето училище и чешмата, опасваше пътя и селяните някога го използваха като площад. Там даже провеждаха манифестациите на 24 май и 9 септември… Когато имаше деца и млади хора…

От тоя площад тръгваха улиците. Понякога покрити с плочи, друг път залети с асфалт, най-често от утъпкана пръст, спечена от вековете и превърнала се в здрава основа. Някои улици си бяха пътеки — особено тия, които водеха към източната махала…

Някога голямото село сега се беше разгънало на същата площ, но повечето къщи немееха и гледаха с празни очи. Нямаше стопани…

В началото съседите поддържаха изоставените къщи, после започнаха да минават веднъж годишно — колкото да окосят тревата, да не създават удобства за змийските гнезда, а в последните години хората се застраховаха с гол кръг около забравената къща…

Пък и намаляваха можещите да държат косата, камо ли да я въртят…

Затова и никой не протестира, когато братовчедите Мешо и Милко — останали и двамата вдовци, заеха къщата на дядо Мавро на южния край. Дядо Мавро и жена му си отидоха един след друг, имаха внуци нейде, но никой от тях не беше се заинтересувал от гнездото на стария род. И селяните приеха — животът се свива като черен кръг…

После и други започнаха да заемат изоставени домове. Така тревата и запустението постепенно обкръжиха площада с чешмата, а лете гъстата зеленина скриваше присъствието на цивилизация…

То и каква цивилизация… Вестници тук не носеха — Дойно веднъж седмично получаваше от малкия град стоките за смесения магазин. Тогава идваше и хлябът — по поръчка. Защото никога не се знаеше кой внезапно няма да има повече нужда от него…

В мазетата се пазеше какво ли не — бедната планинска земя даваше немалко, а гората подсигуряваше останалото. За оцеляване…

И, разбира се, веднъж месечно имаше малък празник. Свети Парастас, както му викаше Минчев. На осмо число пристигаше човек от града и раздаваше пенсиите. Кръстев разправяше, че навън хората вече получавали парите чрез някакви автомати, че ги превеждали в банките… Но — какви банки и машини тук, на стария римски път? Макар от пощата неведнъж да повтаряха, че е време да раздадат карти на хората и всеки сам да ходи и тегли пенсията си. Обаче, и чиновниците разбираха ситуацията. Пък и не беше единственото село — отдалечено, скрито в горите, без транспорт…

Новините идваха навреме — Пешо техника и жена му Донка вдигнаха някаква дървена мачта в източната махала и в един сектор на селото се оказа възможно да се хваща интернет. За късмет, в него попаднаха домовете на Кръстев, Минчев, Найден, та дори Дойно пожертва 100 лева и си докара стар компютър. Колкото да пише някое писмо на двете си дъщери в столицата…

Старата телевизионна кула над селото все още работеше, та имаха осигурен сигнал. Но малцина сядаха пред екраните. И очите вече не бяха ония, и мина меракът да разберат какво ще стане с тая героиня или оня герой на сериал. Само баба Наста към обяд отваряше портата за баба Цвета и баба Керанка, в чиито домове сигнал не се ловеше, та да погледат малко и покоментират. Обикновено до новините в шест…

Изобщо — нормален живот в новото време… Бавно, достолепно, спокойно, селото си отиваше. И, кой знае — може би след няколко века археолози щяха да се чудят какви ли хора са живели тук, ако не беше тая пролет, донесла отново цветя, птици и акинджии…