Георги Коновски
Село на римски път (1)

1.

— Толкова сме — каза мъжът, закопчавайки якето си…

Наистина, студено си беше в голямата зала. Край стените бяха разположени стари чугунени радиатори, но по тръбите много отдавна не минаваше гореща вода. Сега кметът беше домъкнал няколко електрически нагревателя — духалки, радиатори, печки и с ужас си представяше колко пара ще трябва да се плати за илюзията. Е, Велко му каза, че поема всички разходи, но все пак… Времето не беше ни за фланели, ни за пуловери. Влизайки в салона, хората инстинктивно разкопчаваха връхните дрехи, а секунди по-късно сепнати ги закопчаваха пак. И нахлупваха шапките, свалени пред вратата. Извечните правила за поведение, все още съхранявани някак си тук, отпадаха, притиснати от студа…

Салонът беше голям — нейде за 400 — 500 човека. Салон в голямо читалище, останало от времето, когато тук са живели няколко хиляди души…

Сега в залата имаше към стотина — повече от половината жени. А честно — баби. Е, няколко все още бяха млади — нейде около петдесетака, но повечето… Обрулени от бурите на времето, изсъхнали, с почернели лица, придобили вида на кората на стар дъб, жените влизаха мълчаливо, оглеждаха се, намираха си бързо и точно мястото. Някои следваха мъжете си по пътеката, повечето — вдовиците, се събраха в средата на салона и заеха два реда там…

Мъжете бяха сложили дебели горни дрехи върху блестящи от годините костюми — някои с пуловери, други дори с вратовръзки. Поздравяваха се шумно, оглеждаха салона, внимателно се взираха към завесата, зад която се чуваха звуци на музикални инструменти. После отиваха към първия ред — самотниците, или зад него — двойките…

— Но господин Велков ни каза, че в селото живеят две хиляди души… — възкликна конферансието и автоматично поправи смешната си и нелепа папийонка…

— Велко не е идвал насам от поне десет години — каза събеседникът му — Благодарим му за тая изненада. Щото тук не всички и телевизор имат. Но… Просто селото умира… И това тук сме последните мохикани…

Конферансието се огледа. Толкова път, толкова грижи… Наистина, изпратилият ги едър бизнесмен плащаше щедро всичко. Кой знае защо му беше хрумнало да поздрави хората от селото, където се е родил преди петдесет години, с голям концерт. И лично изброи на продуцента какво иска. Музикантите, артистите, фокусниците, гимнастиците, даже две оперни певици и един пианист — виртуоз, когато чуха колко е личният им хонорар, дори не се поколебаха. Да, в планината. Да, старо село. Да, пред някакви хора от миналия век. Да, труден маршрут — по-голямата част по стария римски път, който не е ремонтиран от латинската обсада на Константинопол… Но какви пари…

Конферансието кимна. Не му влизаше в работата колко ще са зрителите. Имаше поръчка за концерт, беше във фрак, зад завесата артистите се подготвяха, в залата бяха дошли и последните очаквани селяни…

Но, все пак, попита:

— Други чакаме ли?

Мъжът насреща му — среден на ръст, широкоплещест, с гола глава и рунтава брада, се огледа:

— Баба Мара е нещо болна, снаха й предупреди, че няма да може. И Дойно е в кръчмата. Той не излиза от там, така че няма да го чакаме…

После отиде до стола си — беше избрал най-хубавото място, в средата. Огледа се пак, наведе се към съседа си отляво:

— Барем тая вечер ще е различна…

Оня кимна, а високият мъж, заметнат с дебела шуба, седящ отдясно, се приведе:

— Че какво ни пречи после да отидем до Дойно?

Двамата се спогледаха, сетне едновременно пуснаха по едно съгласно: „Че какво“…

Завесата се вдигна…

Концертът се хареса. Всички артисти бяха посрещани с ръкопляскания и изпращани с овации. Хората бяха като мумии по време на изпълненията, а после пляскаха, някои дори ставаха и се покланяха в отговор на благодарствените поклони от сцената. Жените шепнеха нещо на съпрузите си, мъжете само се споглеждаха. Е, размениха някои двусмислени погледи след танца на балетистите, а някои дори набързо размениха по някое изречения след „арабската“ танцьорка…

Накрая кметът се качи на сцената и дръпна прочувствено слово пред излезлите за последен поклон артисти. Той можеше доста да говори, но срещна предупредителния поглед на брадатия от първия ред и поугаси малко словесната си жарава. Конферансието отговори с няколко красиви, стегнати изречения и, след бързи поклони за финал, групата артисти изтича в овехтелите стаички зад кулисите. Трябваше бързо да се преоблекат — автобусът вече загряваше, а след 120 километра, в големия град край морето, ги очакваше втори концерт — пред бившите селяни, отдавна преселили се там. Велков беше решил да зарадва с юбилея си доста познати от миналото. А днешните — нужните бизнесмени и политици, щеше да изненада с празненство в морското си имение. Различни хора — различни репертоари. Но — важното беше изпратеният с трупата оператор да е заснел добре тържеството в бившия културен дом, да види цялата страна, че селското момче Велко е вече господин Велков. Уважаван от хората навред…

А и малко носталгията го потискаше. Цял ден в костюм, по обяд в спортен екип — искаше му се да хвърли вратовръзката, да се гмурне в Овчия вир, да погони гущери по ливадата под Ястребец, да бере малини и къпини в Змейова долина… Но — едно е да искаш… Знаеше го и спазваше правилата на новото място, на новия си живот…

Поради което се пребори с желанието сам да отиде в селото, да види — може и за последно — дядовата къща, да поприказва с братовчедите Милко и Мешо… Ей така — да поприказват. Без определена цел, без търсене на изгода, без очакване какъв ли капан му устройва събеседникът, без присъствието на адвокат и секретарка…

Затова се задоволи с малкото — да порадва родата, приятелите и познатите с концерт. И изпрати камион с мезета и пиене. За финал на празненството, в старата кръчма на Дойно. Което, разбира се, привлече там веднага след концерта първите жадни — Мешо, Коста Кривия, Алексата…

Но Дойно не пожела да ги пусне.

— Ще чакате! — отряза той и завъртя все още мускулестата ръка — Велко поръча да започнем в девет часа. Той плаща…

Мешо познаваше добре братовчед си, знаеше колко е пресметлив и какви далечни планове прави. Затова седна на стъпалата отпред и, въпреки пролетния ветрец, отвори шубата отпред. Беше си предвидлив, та във вътрешния джоб сложи при тръгването малко шише. Но сега, като гледаше Коста и Алексата, се зачуди тия триста грама ще стигнат ли даже за жабуркане…

А над селото падаше постепенно нощта. Пролетна нощ. Хладна, с облещени звезди, с тих ветрец — понякога топъл, понякога остро студен. И тишината на планината…