Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Windmills of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сидни Шелдън

Заглавие: Вятърните мелници на боговете

Преводач: Олга Дончева; Зоя Любенова

Година на превод: 1993

Издател: Издателска група Матекс

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Редактор: Мария Енчева; Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-508-011-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6748

История

  1. — Добавяне

5

Абейуд, Англия

— Срещата ни ще протече според обичайните правила — заяви председателят. — Няма да се води протокол, самата среща никога и никъде няма да се обсъжда и ще се обръщаме един към друг с кодовите си имена.

В библиотеката на замъка Клеймър, построен през петнайсети век, се бяха събрали осем души. Навън стояха на пост двама въоръжени цивилни полицаи, загърнати в тежките си палта, а третият охраняваше вратата към библиотеката. Осмината мъже, които се намираха вътре в стаята, бяха пристигнали поотделно малко по-рано.

— Шефа е получил обезпокоителна информация — продължи председателят. — Марин Гроза подготвя удар срещу Александрос Йонеску. Група висши армейски офицери са решили да подкрепят Гроза. Този път той има големи шансове за успех.

— Как ще се отрази това на плановете ни? — обади се Один.

— Възможно е да ги провали напълно. Ще се създадат твърде много мостове към Запада.

— На това трябва да се попречи — каза Фрейър.

— Как? — попита Болдър.

— Ще убием Гроза — отвърна председателят.

— Невъзможно е. Известни са ни поне половин дузина опита на хората на Йонеску и всички се провалиха. Къщата му изглежда напълно недостъпна. А и никой от присъстващите в тази стая не може да си позволи да бъде въвлечен в опит за убийство.

— Няма да участваме пряко в ликвидирането му.

— Как ще стане тогава?

— Шефа е открил секретното досие на международен терорист, когото бихме могли да наемем.

— Абул Абас, човекът, който организира отвличането на „Победата на Ахил“?

— Не. Появил се е нов професионалист, господа. По-добър. Казва се Ейнджъл.

— Никога не съм чувал за него — каза Зигмунд.

— Точно така. Препоръките му са впечатляващи. Според досието, с което разполага Шефа, той е участвал в убийството на Сикх Хуалистан в Индия. Помагал е на терористите „мачетерос“ в Пуерто Рико и на червените кхмери в Камбоджа. Негов е бил планът за премахването на половин дузина израелски офицери и израелците са обявили един милион долара награда за залавянето му — жив или мъртъв.

— Това звучи обещаващо — каза Тор. — Ще можем ли да го наемем?

— Цената му е висока. Ако се съгласи да поеме случая, това ще ни струва два милиона долара.

Фрейър подсвирна и сви рамене.

— Във възможностите ни е. Ще вземем парите от общия фонд, който учредихме.

— А как ще стигнем до това „ангелско“ същество? — попита Зигмунд.

— Връзката с него се поддържа чрез любовницата му, жена на име Неуса Мунес.

— Къде можем да я намерим?

— Живее в Аржентина. Ейнджъл я е настанил в един апартамент в Буенос Айрес.

— А следващата ни стъпка каква ще бъде? — попита Тор. — Кой ще се свърже с нея от наше име?

— Шефа предложи един човек на име Хари Ланц — отговори председателят.

— Това име ми звучи познато.

— Да — сухо отвърна председателят. — Споменаваха го във вестниците. Хари Ланц е черна овца. Изхвърлили са го от ЦРУ, защото е организирал собствена верига за търговия с наркотици във Виетнам. Но докато все още работел за ЦРУ, е обиколил Южна Америка, така че познава района добре. Той ще е най-подходящата свръзка. — Председателят замълча. — Предлагам да гласуваме. Всички, които са „за“ наемането на Ейнджъл, моля да вдигнат ръка.

Осем добре поддържани ръце се вдигнаха във въздуха.

— Значи е решено — председателят се изправи. — Съвещанието се закрива. Моля, спазвайте обичайните правила за безопасност.

 

 

Беше понеделник. Полицаят Лесли Хенсън си бе направил пикник в оранжерията на територията на замъка, където нямаше право да влиза. Не беше сам и по-късно щеше да му се наложи да дава обяснения за това на началниците си. Приятелката му Ани, закръглено селско момиче, бе накарала добродушния полицай да вземат кошница с обяд за пикника.

— Ти ще осигуриш храната — се беше изсмяла Ани, — а аз десерта.

„Десертът“ беше дълъг пет фута и шест инча, имаше красив, добре оформен бюст и ханш и просто изкушаваше всеки мъж да потъне в топлата му плът.

За нещастие точно по средата на десерта вниманието на полицая Хенсън бе привлечено от един автомобил, който потегли от входа на замъка.

— Това проклето място трябва да е затворено в понеделник — промърмори той.

— Не се разсейвай — приласка го отново Ани.

— Всичко е наред, котенцето ми.

Двадесет минути по-късно полицаят чу как втора кола напусна двора. Този път любопитството му надделя и той стана, за да надникне през прозореца. Приличаше на служебна лимузина със затъмнени стъкла, които скриват лицата на пътниците.

— Идваш ли, Лесли?

— Да. Просто не мога да си обясня кой може да е бил в замъка. Той е затворен, с изключение на дните за посещения от туристически групи.

— Аз също ще затворя, любов моя, ако не се върнеш към работата си незабавно.

Двадесет минути по-късно, когато полицаят Хенсън чу отпътуването на третата кола, плътските му желания отстъпиха пред полицейския му инстинкт. Минаха още пет коли — всичките бяха лимузини и се появяваха през интервал от двадесет минути. Една от колите се спря за част от секундата и полицаят Хенсън успя да запише регистрационния й номер.

— Предполагаше се, че това е проклетият ти почивен ден — оплака се Ани.

— Може да е важно — отвърна полицаят. И още докато го казваше, се замисли дали трябва да докладва на шефа си.

 

 

— Какво правехте в замъка Клеймър? — попита сержант Туил.

— Разглеждах го, сър.

— Замъкът е бил затворен.

— Да, сър. Но оранжерията беше отворена.

— И така, вие решихте да разгледате оранжерията?

— Да, сър.

— И, разбира се, бяхте сам?

— Ами, честно казано…

— Спестете ми непристойните подробности, полицай Хенсън. С какво колите събудиха подозренията ви?

— С поведението си, сър.

— Колите нямат поведение, Хенсън. Шофьорите могат да имат такова.

— Разбира се, сър. Шофьорите изглеждаха много предпазливи. Колите напускаха замъка през интервали от двадесет минути.

— Съзнавате, разбира се, че вероятно има хиляди най-невинни обяснения за всичко това. Всъщност, Хенсън, единственият, който няма задоволително обяснение за поведението си, сте вие.

— Да, сър. Но сметнах за нужно да ви докладвам за случая.

— Добре. Това ли е записаният от вас регистрационен номер?

— Да, сър.

— Много добре. Свободен сте. — Той реши да се пошегува и остроумно забеляза: — Опасно е да замервате хората с камъни, когато вие самият сте в стъклена къщурка. — После цяла сутрин се смя на шегата си.

 

 

Когато докладът за случая и с регистрационния номер на колата се върна при него, сержант Туил реши, че Хенсън нещо е объркал. Той занесе получената информация на горния етаж на инспектор Пакула и му обясни цялата история.

— Не бих ви обезпокоил с този въпрос, инспекторе, ако регистрационният номер…

— Да, разбирам. Ще се заема с това.

— Благодаря ви, сър.

 

 

В Генералния щаб на Тайните разузнавателни служби инспектор Пакула се срещна за кратко с един от висшите ръководители на Британските тайни разузнавателни служби, сър Алекс Хайд-Уайт — едър, червендалест мъж.

— Решението да ме информирате за случая е напълно правилно — усмихна се сър Алекс, — но се опасявам, че зловещият заговор, за който става въпрос, е не повече от опит да се уреди едно ваканционно пътуване за кралското семейство, без пресата да научи за това.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, сър. — Инспектор Пакула се изправи.

— Няма нищо, инспекторе. Това показва, че отделът ви е винаги нащрек. Как казахте, че беше името на онзи полицай?

— Хенсън, сър. Лесли Хенсън.

Когато вратата зад инспектор Пакула се затвори, сър Алекс Хайд-Уайт вдигна слушалката на един червен телефон.

— Имам съобщение за Болдър. Възникна малък проблем. Ще обясня за какво става въпрос на следващата ни среща. Междувременно искам да уредите три прехвърляния — за сержанта от полицията Туил, за инспектор Пакула и полицая Лесли Хенсън. Разпръснете ги за няколко дни. Искам да ги изпратите на различни постове, колкото се може по-далеч от Лондон. Ще съобщя на Шефа и ще разбера дали той смята за нужно да се вземат допълнителни мерки.

 

 

Хари Ланц спеше в хотелската си стая в Ню Йорк, когато посред нощ го събуди иззвъняването на телефона.

По дяволите, кой би могъл да знае, че съм тук?, учуди се той. Погледна сънено към часовника до леглото си и вдигна слушалката.

— Часът е четири сутринта! Кой, по…

От другата страна на линията се чу спокоен глас. Ланц рязко седна в леглото и сърцето му започна лудо да бие.

— Да, сър — каза той. — Да, сър… не, сър, но мога да уредя нещата така, че да се освободя. — Той дълго време слуша мълчаливо и накрая каза: — Да, сър. Разбирам. Ще взема първия самолет за Буенос Айрес. Благодаря ви, сър.

Той окачи слушалката, пресегна се към нощната масичка и си запали цигара. Ръцете му трепереха. Човекът, с когото бе разговарял току-що, бе един от най-могъщите хора на света, а онова, което той бе поискал от Хари… Какво става, по дяволите?, запита се Хари Ланц. Нещо голямо. Човекът обеща да му плати 50 000 долара, за да предаде едно съобщение. Щеше да е забавно да се върне в Аржентина. Хари Ланц обичаше южноамериканските жени. Познавам там дузина кучки с горещи сърца, които повече предпочитат да се чукат, отколкото да ядат.

Денят започваше превъзходно.

 

 

В девет часа Хари Ланц вдигна телефона и набра номера на Аржентинските въздушни линии:

— В колко часа е първият полет за Буенос Айрес?

 

 

Боинг 747 се приземи на летище „Изейза“ в Буенос Айрес в пет часа следобед на следващия ден. Полетът беше дълъг, но това никак не притесни Хари Ланц. Петдесет хиляди долара за предаване на едно съобщение. Почувства прилив на възбуда, когато колелата се докоснаха до земята. Не беше идвал в Аржентина близо пет години. Щеше да е забавно да възобнови старите си познанства.

Когато Хари Ланц излезе от самолета, вълната горещ въздух го изненада за момент. Но, разбира се. Тук е лято.

Докато пътуваше с таксито към града, Ланц с интерес забеляза, че надрасканите по стените на сградите и тротоарите надписи не са се променили: Plebiscito las pelotas (Чукайте си плебисцита), Militares, Asesinos (Армия, престъпници), Tenemos hambre (Ние сме гладни), Marihuana na libre (Свобода за наркоманите), Droga, sexo у mucho rock (Наркотици, секс и рокендрол), Juicio у castigo a los culpables (Съд и наказание за виновните).

Да, беше му приятно да се върне тук.

Следобедната почивка бе свършила и улиците бяха пълни с хора, мързеливо отиващи или прибиращи се от срещи. Когато таксито стигна до хотел „Ел Конкистадор“ в сърцето на луксозния квартал „Барио Норте“, Ланц плати на шофьора с банкнота от милион песо.

— Задръж рестото — каза той. Техните пари бяха истинска смешка.

Регистрира се на рецепцията в огромното модерно фоайе на хотела, взе си по един брой от „Буенос Айрес Хералд“ и „Ла Пренса“ и последва заместник-управителя, който го поведе към апартамента му. Шейсет долара на ден за спалня, баня, хол и кухня с еъркандишън и телевизор. Във Вашингтон този апартамент щеше да струва майка си и баща си, помисли си Хари Ланц. Утре ще се погрижа за работата с тази курва Неуса, след което ще остана малко тук да се позабавлявам.

Изминаха повече от две седмици, преди Хари Ланц да успее да попадне на следите на Неуса Мунес.

 

 

Започна да я търси в телефонния указател. Ланц се зае първо с централните райони на града: Ареа Конститусион, Плаца Сан Мартин, Барио Норте, Каталинас Норте. Но в нито един от тях не фигурираше името на Неуса Мунес. Нямаше го и в указателите на крайните квартали Бахия Бланка и Мар дел Плаца.

Къде, по дяволите, може да е тя?, зачуди се Ланц. Той тръгна по улиците, за да търси старите си познати.

Влезе в Ла Биела и барманът извика:

— Сеньор Ланц! Por dios![1] Чух, че сте умрял!

— Бях — усмихна се Ланц, — но ти толкова ми липсваше, Антонио, че се върнах.

— Какво правите в Буенос Айрес?

Ланц замислено понижи глас:

— Дойдох, за да намеря една стара приятелка. Трябваше да се оженим, но семейството й се премести и аз загубих следите й. Името й е Неуса Мунес.

— Никога не съм чувал за нея — поклати глава барманът. — Lo siento.[2]

— Ще поразпиташ ли за нея, Антонио?

— Por gue no?[3]

След това Ланц се отби да види един приятел в полицейското управление.

— Ланц! Хари Ланц! Dios! Qué pasa?[4]

— Здравей, Хорхе. Радвам се да те видя пак, амиго.

— Последното, което чух за теб, е, че са те изритали от ЦРУ.

— Няма такова нещо, приятелю — Хари се разсмя. — Те ме молеха да остана. Но аз напуснах, за да се заема със собствен бизнес.

— Така ли? И с какъв бизнес си се захванал?

— Открих си собствено детективско бюро. Всъщност именно затова съм в Буенос Айрес. Преди няколко седмици почина един от клиентите ми. Той остави на дъщеря си куп пари и аз се опитвам да я открия. Но единствената информация, с която разполагам, е, че живее в един апартамент някъде из Буенос Айрес.

— Как се казва?

— Неуса Мунес.

— Почакай тук за малко.

Моментът продължи около половин час.

— Съжалявам, амиго. Не мога да ти помогна. Няма я в компютъра ми, както и в която и да е от картотеките ни.

— Е, добре. Ако все пак попаднеш на някаква информация за нея, аз съм в Ел Конкистадор.

— Bueno.[5]

 

 

Баровете бяха следващата му надежда. Стари, познати свърталища: „Пепе Гонзалес“ и „Алмейда“, „Кафк Табак“.

— Buenas tardes, amigo. Soy de los Estados Unidos. Estoy buscando und mujer. El nombre es Neusa Muñes. Es una emergencia.[6]

— Lo siento, señor. No la cono co.[7]

Отговорът бе навсякъде един и същ. Никой никога не бе чувал за проклетата кучка.

Хари Ланц се помота около Ла Бока, многоцветния квартал близо до водната шир, където се виждаха стари, ръждясващи кораби, закотвени в реката. Но и там никой не познаваше Неуса Мунес. Хари Ланц за пръв път почувства, че може би търси нещо несъществуващо.

 

 

Но ето че в „Пилар“, малък бар в квартал „Флорес“, късметът изведнъж му се усмихна. Беше петък вечер и барът бе пълен с работници. На Хари му трябваха цели десет минути, за да привлече вниманието на бармана. Преди още Ланц да е преполовил предварително подготвените си слова, барманът каза:

— Неуса Мунес? Да, познавам я. Ако тя пожелае да говори с вас, ще дойде тук manana[8] около полунощ.

На следващата вечер Хари Ланц пристигна в „Пилар“ към единадесет часа. Барът постепенно се пълнеше с хора. С наближаването на полунощ той усети, че става все по-нервен. Какво ще стане, ако тя не се появи? Ами ако това не е същата Неуса Мунес?

Ланц се загледа в група кикотещи се момичета, които влязоха в бара. Те се присъединиха към мъжете на една от масите. Трябва да се появи, помисли си Ланц. Ако не дойде, мога да се простя с петдесетте бона.

Чудеше се как ли изглежда. Сигурно е невероятно красива. Бяха му възложили да предложи на приятеля й Ейнджъл два милиона долара, за да убие някакъв човек, така че може би Ейнджъл е затънал до гуша в милиони. И можеше съвсем спокойно да си позволи да има красива млада любовница. По дяволите, вероятно той може да си позволи дузини такива. Тази Неуса сигурно е артистка, или модел. Кой знае, може би ще успея да се позабавлявам малко с нея, преди да напусна града. Няма нищо по-хубаво от съчетаването на работата с удоволствието, щастлив си помисли Хари Ланц.

Вратата се отвори и Хари Ланц с надежда погледна към нея. Влезе една жена. Тя бе на средна възраст, непривлекателна, с дебело, подпухнало тяло и огромен увиснал бюст, който се люлееше, докато жената вървеше. По лицето й имаше белези от шарка, косата й бе силно изрусена, но тъмната й кожа издаваше, че е метис и във вените й тече кръвта на предци индианци, правили любов с испанците. Беше облечена в пола, която не й стоеше добре, и пуловер, който би бил по-подходящ за много по-млада жена. Проститутка, тръгнала на лов, реши Ланц. Но кой, по дяволите, би могъл да поиска да я чука?

Жената огледа бара с бездушния си безизразен поглед. Тя разсеяно кимна на няколко души и после си проправи път през тълпата. Приближи се до бара.

— Ще ми купиш ли питие?

Имаше силен испански акцент и отблизо изглеждаше още по-отблъскваща. Прилича на дебела крава, която няма мляко, помисли си Ланц. И е пияна.

— Разкарай се, сестро.

— Естебан каза, че си ме търсил, тъй ли е?

— Кой? — изненадано я погледна той.

— Естебан. Барманът.

Хари Ланц все още не можеше да повярва на ушите си.

— Трябва да е направил някаква грешка. Аз търся Неуса Мунес.

— Si. Yo soy Neusa Muñes.[9]

Но не същата, помисли си Хари Ланц. По дяволите!

— Вие ли сте приятелката на Ейнджъл?

— Si — на лицето й грейна пиянска усмивка.

Хари Ланц се съвзе бързо.

— Виж ти, виж ти — насили се да се усмихне той. — Искате ли да отидем на някоя по-отдалечена маса и да поговорим?

— Да, става — тя равнодушно кимна в знак на съгласие.

Те си проправиха път през задимения бар и когато седнаха на масата, Хари Ланц каза:

— Бих искал да поговорим за…

— Ше черпиш един ром, si?

— Естествено — кимна Ланц.

Появи се някакъв келнер с мръсна престилка и Ланц поръча:

— Ром и скоч със сода.

— За мен двоен, а? — каза Мунес.

Когато келнерът се отдалечи, Ланц се обърна към жената, седнала до него:

— Искам да се срещна с Ейнджъл.

Тя го изгледа с безизразните си воднисти очи.

— Що ти е?

— Имам малък подарък за него — каза Ланц с приглушен глас.

— Si? Какъв подарък?

— Два милиона долара.

Питиетата им пристигнаха. Хари Ланц вдигна чашата си и каза:

— Наздраве.

— Ъхъ — тя пресуши чашата си на един дъх. — За кʼво искаш да дадеш на Ейнджъл два милиона долара?

— Това е нещо, което трябва да обсъдя лично с него.

— Няма да стане. Ейнджъл с никого не приказва.

— Мадам, за два милиона долара…

— Ше бутнеш ли още един ром? Двоен, а?

Господи, тя вече изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Разбира се — Ланц повика келнера и поръча питието. — Отдавна ли познаваш Ейнджъл? — Постара се гласът му да звучи непринудено.

— Ъхъ — тя сви рамене.

— Трябва да е много интересен човек.

Безизразните й очи бяха приковани в една точка на масата пред тях.

Господи!, помисли си Хари Ланц. Сякаш се опитвам да разговарям с някоя проклета стена!

Питието й пристигна и тя го привърши на една голяма, дълга глътка.

Има тяло на крава и обноски на свиня.

— Кога ще мога да говоря с Ейнджъл?

Неуса Мунес положи усилия, за да се изправи на крака.

— Казах ти, че той с никого не приказва. Adios.[10]

— Хей! Чакай малко! Не си тръгвай! — извика Хари Ланц, внезапно обхванат от паника.

Тя спря и го погледна отвисоко с воднистите си очи.

— Кʼво искаш?

— Седни — каза бавно Хари Ланц. — Ще ти кажа какво искам.

Тя тежко се отпусна на стола.

— Искам ром, а?

Хари Ланц бе смаян. Какъв човек, по дяволите, е този Ейнджъл? Любовницата му е не само най-грозната кучка в цяла Латинска Америка, но е и алкохоличка.

Ланц не обичаше да си има работа с пияни хора. Те бяха твърде непредвидими. От друга страна, мисълта да се откаже от 50 000 долара комисиона го отвращаваше. Той наблюдаваше как Мунес поглъща питието си. Почуди се колко ли е изпила, преди да дойде тук, за да се срещнат. Ланц се усмихна и разсъдливо отбеляза:

— Неуса, как мога да работя с Ейнджъл, ако не мога да поговоря с него?

— Лесно. Кажи кʼво искаш. Аз ще кажа на Ейнджъл. Ако каже si, аз ти казвам si. Ако каже no, аз ти казвам no.

Хари Ланц й нямаше доверие като посредник, но не можеше да избира.

— Чувала ли си за Марин Гроза?

— Не.

Разбира се, че не е. Защото не е марка ром. Тази глупава кучка ще обърка нещо в предаването на съобщението и ще провали сделката.

— Ше черпиш още по едно, а?

— Разбира се — той потупа дебелата й ръка. Поръча още един двоен ром. — Ейнджъл знае кой е Марин Гроза. Трябва само да му кажеш: „Марин Гроза“. Той ще разбере.

— Ъхъ. Тогава кʼво?

Беше дори по-глупава, отколкото изглеждаше. Какво ли си мислеше, че трябва да направи Ейнджъл за два милиона долара? Да целуне този тип? Хари Ланц внимателно каза:

— Хората, които ме изпращат, искат да го пречука.

— Кʼво значи „пречуквам“? — премигна тя.

— Убивам. Господи!

— А — тя кимна с безразличие. — Ше питам Ейнджъл.

Езикът й започваше да се преплита все повече.

— Кʼво беше името на човека?

— Гроза. Марин Гроза. — Идеше му да я разкъса.

— Ъхъ. Гаджето ми не е в града. Ше му се обадя довечера и ше се срещнем тук утре. Викни още един ром, а?

Неуса Мунес се оказа кошмарно същество.

 

 

На следващата вечер Хари Ланц седя на същата маса в бара до четири часа сутринта, когато заведението затвори. Мунес не се появи.

— Знаете ли къде живее? — попита той бармана.

— Барманът го погледна най-невинно и попита:

— Quine sabe?[11]

Тази кучка бе провалила всичко. Как можеше умен човек като Ейнджъл да се хване с такова спиртосано чучело? Хари Ланц се гордееше с професионализма си. Беше твърде умен, за да се хвърли в сделка като тази, без предварително да провери всичко както трябва. Беше поразпитал тук и там и според събраната информация израелците давали награда от един милион долара за главата на Ейнджъл. За един милион долара щеше да си осигури пиене и млади уличници, които да му стигнат за цял живот. Но ето че можеше да забрави за това, както и за комисионата от 50 000 долара. Единствената нишка, която водеше към Ейнджъл, се беше скъсала. Трябваше да се обади на Човека и да му каже, че се е провалил.

Засега няма да му се обаждам, реши Хари Ланц. Може би тя пак ще дойде тук. Може би ромът в другите барове ще се свърши.

А може би трябваше да си го начука за това, че се съгласи да поеме тази гнусна задача.

Бележки

[1] Господи! (исп.). — Б.пр.

[2] Съжалявам (исп.). — Б.пр.

[3] Защо не? (исп.). — Б.пр.

[4] Как си? (исп.). — Б.пр.

[5] Добре (исп.). — Б.пр.

[6] Добър вечер, приятелю. Аз съм от Съединените щати. Търся една жена. Името й е Неуса Мунес. Спешно е (исп.). — Б.пр.

[7] Съжалявам, сеньор. Но не я познавам (исп.). — Б.пр.

[8] Утре (исп.). — Б.пр.

[9] Да, аз съм Неуса Мунес (исп.). — Б.пр.

[10] Сбогом, (исп.). — Б.пр.

[11] Кой знае (исп.). — Б.пр.