Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Windmills of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сидни Шелдън

Заглавие: Вятърните мелници на боговете

Преводач: Олга Дончева; Зоя Любенова

Година на превод: 1993

Издател: Издателска група Матекс

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Редактор: Мария Енчева; Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-508-011-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6748

История

  1. — Добавяне

20

В деня, в който Бет и Тим трябваше да тръгнат на училище, на Мери й се обадиха в пет часа сутринта от посолството, че е пристигнала телеграма, изискваща незабавен отговор. Така започна този дълъг и изнурителен ден и когато Мери се върна в резиденцията, вече минаваше седем вечерта. Децата я чакаха.

— Е, как е училището? — попита Мери.

— Харесва ми — отговори Бет. — Знаеш ли, че там учат деца от повече от двадесет и две страни? Един симпатичен италианец ме зяпаше през целия ден. Чудесно училище!

— Имат много хубава научна лаборатория — добави Тим. — Утре ще правим дисекция на румънски жаби.

— Толкова е странно! — каза Бет. — Всички говорят английски с такъв смешен акцент.

— Запомнете следното — каза им Мери, — когато някой има акцент, това означава, че той знае един език повече от вас. Е, радвам се, че не сте имали проблеми.

— Не, никакви. Майк се погрижи за нас — каза Бет.

— Кой?

— Господин Слейд. Той ни каза да му викаме Майк.

— Какво общо има Майк Слейд с вашето ходене на училище?

— Той не ти ли каза? Взе ни с колата си и ни закара на училище. Там ни представи на учителите. Познава всички.

— Познава и доста от децата — добави Тим — и ни представи и на тях. Всички го харесват. Много е мил.

Малко повече, отколкото трябва, помисли Мери.

 

 

На другата сутрин, когато Майк влезе в кабинета на Мери, тя се обърна към него:

— Разбрах, че вчера сте закарали Бет и Тим на училище.

Той кимна:

— За младите е трудно да се приспособят в една чужда страна. Добри деца са.

Дали е имал деца? Неочаквано Мери осъзна колко малко неща знаеше за личния живот на Майк Слейд. Може би така е по-добре, си каза тя. Решил е да се погрижи да се проваля.

Но тя бе решила да успее.

 

 

В събота следобед Мери заведе децата в частния Клуб на дипломатите, където се събираха членове на дипломацията, за да си побъбрят. Когато внезапно погледна към двора, видя, че Майк Слейд пиеше с някаква жена. Жената се обърна и Мери разпозна Дороти Стоун. Бе страшно шокирана. През главата й мина мисълта, че секретарката й е съучастничка на врага. Чудеше се колко ли близки са Дороти и Майк Слейд. Трябва да внимавам и да не й се доверявам много, помисли си Мери. Нито пък на когото и да е другиго.

На една от масите седеше съвсем сама Хариет Кругър. Мери се приближи.

— Имате ли нещо против да седна при вас?

— Напротив, много ще ми е приятно. — Хариет извади пакет американски цигари. — Искате ли цигара?

— Не, благодаря, не пуша.

— Човек не може да живее в тази страна без цигари — каза Хариет.

— Не ви разбирам.

— Пакетите „Кент“, стомилиметрови, движат цялата икономика тук. В буквалния смисъл на думата, повярвайте ми. Ако искате да отидете на лекар, трябва да дадете цигари на сестрата. Ако искате месо от месаря, ако ви трябва монтьор за автомобила или пък електромонтьор да ви оправи осветлението — просто ги подкупвате с цигари. Имах една приятелка италианка, която се нуждаеше от операция. Трябваше да даде подкуп на медицинската сестра, за да я обръсне с нов бръснач преди операцията, трябваше да бута рушвети и на другите сестри, за да й сменят превръзките с нови след почистване на раната.

— Но, защо…

Хариет Кругър отговори:

— В Румъния не достигат превързочни материали и всякакви други медикаменти. Така е навсякъде в страните от съветския лагер. Миналата седмица в Източна Германия се развихри епидемия от ботулизъм. Трябваше да се снабдяват с антисерум от Запада.

— А хората няма как да се оплачат — добави Мери.

— О, съвсем не. Те си имат начини. Не сте ли чували за Була?

— Не, не съм.

— Това е митичен герой, когото румънците използват, за да облекчат напрежението си. Имат един виц, в който се разказва за това, как един ден хората чакали на опашка за месо, а опашката едва помръдвала от време на време. След пет часа чакане Була побеснял и казал: „Отивам в двореца, за да убия Йонеску!“ След два часа се върнал на опашката и приятелите му го попитали: „Какво стана, уби ли го“. Була им отговорил: „Не, и там имаше голяма опашка“.

Мери се засмя.

Хариет Кругър каза:

— Знаете ли какво най-много върви на тукашния черен пазар? Нашите видеокасетофони.

— Обичат ли да гледат американски филми?

— Не, интересуват се от рекламите. Вещи, които за нас са съществена необходимост, без които не можем — перални, прахосмукачки, коли, телевизори — не са им във възможностите. Те са просто очаровани от тях. А като пуснат филм, отиват в тоалетната.

Мери вдигна погледа си точно навреме и видя Майк Слейд и Дороти Стоун да излизат от клуба. Чудеше се къде ли отиват.

 

 

Вечерта Мери се прибра в резиденцията след дългия и тежък ден. Единственото нещо, което й се искаше да направи, бе да се изкъпе, да се преоблече и да отметне в календара още един работен ден. В посолството нямаше свободна минута и никога не й оставаше време да бъде сама със себе си. Но скоро разбра, че и в резиденцията е същото. Където й да отидеше, навсякъде срещаше някого от обслужващия персонал и тя с голяма тревога си мислеше, че я шпионират.

Една нощ се събуди към два часа и слезе в кухнята. Тъкмо когато отваряше хладилника, чу някакъв шум. Обърна се и видя Михай, иконома, по халат, и Росица, Делия и Кармен.

— Какво ще желаете, госпожо? — попита Михай.

— Нищо — отвърна Мери. — Исках просто да похапна нещо.

Главният готвач Козма влезе и каза:

— Госпожо, трябваше просто да ми кажете, че сте гладна, и аз щях да ви приготвя нещо — а в гласа му се долавяше обида.

В очите на всички се четеше укор.

— Всъщност, като си помисля, не ми се яде. Благодаря — каза Мери и забърза към стаята си.

На следващия ден разказа на децата за случилото се.

— Знаете ли — обърна се тя към Тим и Бет, — почувствах се като съпругата в „Ребека“.

— Какво е това „Ребека“? — попита Бет.

— Това е една чудесна книга, която трябва да прочетеш след време.

 

 

Мери влезе в кабинета си, където я чакаше Майк Слейд.

— Едно от момчетата е болно и няма да е зле да го видите — каза той.

Поведе я към един от малките кабинети надолу по коридора. Войникът лежеше на кушетката, пребледнял и стенещ от болка.

— Какво ви е? — попита Мери.

— Мисля, че е апандиситът ми.

— Тогава трябва веднага да го откараме в болница.

Майк се обърна и я погледна:

— Но не тука.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да го изпратим с някой самолет или до Рим, или до Цюрих.

— Но това е глупаво — отговори Мери троснато, а после продължи шепнешком, за да не я чуе момчето. — Не виждате ли колко е зле?

— Глупаво или не, никой служител в американското посолство не е влизал в болница в страните зад желязната завеса.

— Но, защо…?

— Защото сме уязвими. Така бихме попаднали в ръцете на румънското правителство и на Секуритате. Може да ни упоят с етер или да ни дадат голяма доза скополамин и тогава ще могат да измъкнат всякаква информация от нас. Това е едно от основните правила на Държавния департамент. Ще го прехвърлим някъде другаде.

— Защо нямаме свой лекар в посолството?

— Защото ние сме посолство трета категория. Нямаме бюджет за собствен лекар. Изпращат американски лекар, за да ни прегледа на всеки три месеца. В останалото време си имаме един фелдшер за леки травми и слаби болки. — Майк отиде до едно от бюрата и взе лист хартия. — Разпишете само това и той ще излети незабавно. Ще уредя специален самолет.

— Много добре — Мери се подписа на листа. Приближи се до младия войник и му стисна ръката. — Ще се оправите, ще видите, че ще се оправите — каза му тя нежно.

Два часа по-късно войникът вече летеше за Цюрих.

Когато на другия ден Мери попита Майк Слейд как е момчето, той вдигна рамене и каза с безразличие: „Оперирали са го. Ще се оправи“.

Какъв студен човек, помисли си Мери. Чудя се дали изобщо нещо може да го развълнува.