Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (18)

17

Току-що получихме официално писмо — каза Стантън Роджърс. — Румънското правителство те е одобрило за посланик на САЩ в Румъния.

Това бе един от най-вълнуващите моменти в живота на Мери Ашли. Дядо щеше да се гордее с мен.

— Исках лично да ти съобщя добрата новина, Мери. Президентът иска да те види. Ще те откарам до Белия дом.

— Аз… не знам как да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен, Стан.

— Но аз нищо не съм направил — възрази Роджърс. — Президентът те избра. — Той се усмихна. — И трябва да призная, че изборът му е великолепен.

— Има хора, които не споделят това мнение — каза Мери, мислейки си за Майк Слейд.

— Те грешат. Ти можеш да направиш там за нашата страна повече от всеки друг, за който бих могъл да се сетя.

Тя се изкушаваше да повдигне въпроса за Майк Слейд. Стантън Роджърс имаше голямо влияние. Може би щеше да успее да уреди Слейд да остане във Вашингтон. Не, помисли си Мери. Не трябва да прекалявам. Стан вече направи предостатъчно за мен.

— Имам една идея. Защо, вместо да отлетите направо за Букурещ, да не спрете с децата за малко първо в Париж и Рим? Авиокомпания „Таром“ има директен полет от Рим за Букурещ.

— О, Стан! Това ще бъде божествено! — Тя го погледна и попита: — Но имаме ли време?

— Имам приятели на високо ниво — намигна й той. — Остави ме да ти го уредя.

Тя импулсивно го прегърна. Той се беше превърнал в неин скъп приятел. Мечтите й, нейните и на Едуард, за които бяха говорили толкова много, започваха да се сбъдват. Но без Едуард сладките мечти придобиваха горчив вкус.

 

 

Мери и Стантън Роджърс бяха въведени в Зеления салон, където ги чакаше президентът Елисън.

— Бих искал да ти се извиня за забавянето при уреждането на нещата, Мери. Стантън вече ти е казал, че румънското правителство е одобрило назначението. Ето акредитивните ти писма.

Той й протегна едно писмо и тя прочете бавно:

„С тази нота госпожа Мери Ашли се назначава за главен представител на президента на Съединените американски щати в Румъния и всички служители на правителството на Съединените щати там са подчинени на нея.“

— Това върви към писмото. — Президентът протегна на Мери един паспорт. Кориците му бяха черни — за разлика от обикновените сини паспорти. На предната корица със златни букви пишеше „Дипломатически паспорт“.

Мери очакваше този момент вече няколко седмици, но сега, когато той стана реалност, едва вярваше на очите си.

Париж!

Рим!

Букурещ!

Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. И без каквато и да е причина в съзнанието й изникна едно изречение, което майка й обичаше да казва: Ако нещо изглежда твърде хубаво, за да е истина, Мери, то може би наистина е много хубаво.

 

 

В следобедния брой на „Вашингтон пост“ имаше кратко съобщение, че Бен Кон е загинал при експлозия на газ в апартамента си. Като причина за взрива посочваха вероятен теч на газовата печка.

Мери не забеляза съобщението. И когато репортерът не дойде на срещата им, тя реши, че или е забравил, или въпросът вече не го интересува. Тя се върна в кабинета си и отново се залови за работа.

Взаимоотношенията между Мери и Майк Слейд ставаха все по-изнервящи за нея. Той е най-безочливият човек, когото някога съм срещала, помисли си тя. Ще поговоря със Стан за него.

Стантън Роджърс придружи Мери и децата до летище Дълис с лимузината на Държавния департамент. Докато пътуваха, Стантън каза:

— Посолствата в Париж и Рим са уведомени за пристигането ви. Те ще се погрижат всичко да бъде наред.

— Благодаря ти, Стан. Беше просто чудесен.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие ми достави това — усмихна се той.

— Може ли да видя катакомбите в Рим? — попита Тим.

— Там е доста страшничко, Тим — предупреди го Стантън.

— Точно затова искам да ги видя.

 

 

На летището ги чакаше Иън Вилиърс с дузина фотографи и репортери. Те наобиколиха Мери, Бет и Тим и започнаха да задават обичайните си въпроси. Докато накрая Стантън Роджърс извика:

— Достатъчно!

Двама мъже от Държавния департамент и един служител от летището въведоха групата в отделна чакалня. Децата се отправиха към будката със списания.

— Стан — каза Мери, — много ми е неприятно, че трябва да те занимавам с това, но Джеймс Стикли ми каза, че Майк Слейд ще бъде мой пръв съветник. Има ли някакъв начин това да се избегне?

— Да не би да имаш някакви проблеми със Слейд? — изненадано я погледна Стантън.

— Честно да си кажа, той никак не ми харесва. Не му вярвам, макар че не мога да ти обясня защо. Няма ли някой, който да може да го замени?

— Не познавам добре Майк Слейд — замислено каза Стантън Роджърс, — но знам, че има прекрасно досие. Служил е великолепно на редица постове в Средния изток и Европа. Той може да ти помогне с точно онази експертна оценка, от която ще имаш нужда.

— Така каза и господин Стикли — въздъхна Мери.

— Опасявам се, че трябва да се съглася с него, Мери. Слейд е човекът, който ще може да разреши всичките ти проблеми.

Грешка. Слейд създава проблеми. Точка.

— Искам да ми се обадиш, ако имаш неприятности с него. Всъщност искам да ми кажеш, ако имаш проблеми с когото и да било. Искам да съм сигурен, че ще получиш абсолютно цялата помощ, която мога да ти дам.

— Много съм ти задължена за това.

— И още едно последно нещо. Знаеш, нали, че всичките ти съобщения ще пристигат в няколко екземпляра и ще се разпращат в няколко департамента във Вашингтон?

— Да.

— Добре, ако искаш да ми изпратиш някое съобщение, което да не прочете никой друг, освен мен, трябва да сложиш горе на съобщението три знака „х“. И съобщението ти ще получа само аз.

— Ще го запомня.

 

 

Летище „Шарл дьо Гол“ приличаше на сцена от научнофантастичен филм с безбройните си каменни колони и както се стори на Мери, със стотиците бясно препускащи ескалатори. Летището беше претъпкано с пътници.

— Не се отделяйте от мен, деца — предупреди ги Мери.

Когато слязоха от ескалатора, тя безпомощно се огледа. Спря един от минаващите покрай тях французи и напрягайки се да си спомни малкото изречения на френски, които знаеше, неуверено запита:

— Pardon, monsieur, où sont les bagages?^[1]

— Съжалявам, мадам — отвърна й той високомерно със силен френски акцент, — не говоря английски. — И отмина, оставяйки недоумяващата Мери да гледа подир него.

В същия момент един добре облечен американец се приближи забързано към Мери и децата.

— Извинете, госпожо посланик! Аз трябваше да ви посрещна на летището, но се забавих поради транспортно произшествие. Аз съм Питър Калас от американското посолство.

— Страшно се радвам да ви видя — каза Мери. — Мисля, че просто не мога да се оправя. — Тя му представи децата. — Къде можем да си намерим багажа?

— Няма проблеми — увери я Калас. — Ще се погрижа за всичко.

И той удържа на думата си. Петнадесет минути по-късно, когато другите пътници тепърва започваха да преминават през митническия и паспортния контрол, Мери, Бет и Тим се отправиха към изхода на летището.

 

 

Инспектор Анри Дюран от Главната дирекция за външна сигурност към Френската разузнавателна служба наблюдаваше как Мери и децата се качиха в чакащата ги лимузина. След като колата отпътува, инспекторът отиде до редицата от телефонни автомати и влезе в една от кабините. Той затвори вратата, пусна един жетон и набра някакъв номер.

Когато от другата страна отговориха, той каза: Veuillez dire à Thor gue son paquet est arrivé à Paris.^[2]

Лимузината спря пред американското посолство, където вече ги очакваха репортери от френската преса.

Питър Калас погледна през прозореца на колата и възкликна:

— Господи! Та това прилича на митинг!

Вътре в сградата на посолството ги очакваше Хаф Саймън, американският посланик във Франция, родом от Тексас. Беше на средна възраст, имаше кръгло лице и любопитни очи, които надничаха изпод перчем от гъста червена коса, която увенчаваше главата му.

— Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с вас, госпожо посланик. Журналистите ме преследваха по петите цялата сутрин.

Пресконференцията на Мери продължи повече от час и когато свърши, тя беше напълно изтощена. Отведоха Мери и децата в кабинета на посланика.

— Е — каза той, — радвам се, че всичко свърши. Когато пристигнах тук, за да поема поста, ме удостоиха с кратка бележка на последната страница на „Льо Монд“, доколкото си спомням. — Той се усмихна. — Е, разбира се, аз не съм красив като вас. — Спомни си нещо. — Обади ми се Стантън Роджърс. Уведоми ме, че отговарям с живота си пред Белия дом за това вие, Бет и Том да се наслаждавате на всяка секунда, прекарана в Париж.

— Наистина ли отговаряте с живота си? — попита Тим.

— Това са неговите думи — кимна посланик Саймън. — Той много ви обича всичките.

— И ние много го харесваме — увери го Мери.

— Запазил съм ви апартамент в „Риц“. Това е един чудесен хотел близо до площад „Конкорд“. Убеден съм, че там ще се чувствате отлично.

— Благодаря. — И добави притеснено. — Много ли е скъпо?

— Да, но не и за вас. Стантън Роджърс е уредил Държавният департамент да поеме всичките ви разноски.

— Но това е невероятно — каза Мери.

— Според него и вие сте невероятна.

 

 

Следобедните и вечерните вестници публикуваха възторжени отзиви за пристигането на първия посланик от президентската програма за сближаване между народите. Събитието бе отразено с подробности и във вечерните новини по телевизията, както и в сутрешните вестници на другия ден.

Инспектор Дюран погледна към купчината вестници и се усмихна. Пропагандната кампания бе минала дори по-успешно от очакванията му. Той можеше спокойно да предскаже какъв точно ще бъде маршрутът на семейство Ашли през следващите три дни. Те ще посетят всички глупави туристически забележителности, които американците жадуват да видят, помисли си.

 

 

Мери и децата обядваха в ресторанта „Жул Верн“ в Айфеловата кула, а по-късно се качиха и на върха на Триумфалната арка.

Следващата сутрин прекараха в разглеждане на съкровищата на Лувъра, обядваха близо до Версай и вечеряха в Сребърната кула. Тим се загледа в Нотр Дам през прозореца на ресторанта и попита:

— А къде крият гърбавия?

 

 

Всеки момент от времето, прекарано в Париж, им носеше радост. Мери непрестанно си мислеше колко би искала и Едуард да е с тях.

На следващия ден след обяда ги откараха до летището. Инспектор Дюран ги наблюдаваше, докато се регистрираха за полета до Рим.

Всъщност жената е привлекателна, дори хубава. Има интелигентно лице. Хубаво тяло, чудесни крака и дупе. Чудя се как ли е в леглото? Децата успяха да го изненадат. Бяха твърде добре възпитани за американчета.

Когато самолетът излетя, инспектор Дюран отиде до телефонните кабини. Veuillez dire à Thor gue son paguet est en route à Rome.^[3]

В Рим журналистите ги чакаха още на летище „Микеланджело“. Когато Мери и децата слязоха от самолета, Тим каза:

— Виж, мамо, те са ни проследили.

И наистина Мери имаше чувството, че единствената разлика е в италианския акцент.

— Харесва ли ви Италия?… — беше първият въпрос, който им зададоха репортерите.

Посланик Оскар Винер беше не по-малко изумен от посланик Саймън.

— Дори Франк Синатра не е бил посрещан по този начин. Има ли нещо около вас, което да не знам, госпожо посланик?

— Мисля, че мога да ви обясня — отговори Мери. — Всъщност пресата не се интересува от мен. Те се интересуват от програмата на президента за сближаване между народите. Скоро нашите представители ще бъдат във всички страни зад желязната завеса. Това ще бъде една огромна крачка по пътя към мира. Мисля, че именно това вълнува пресата.

— Твърде много зависи от вас, нали? — попита посланик Винер след кратко мълчание.

 

 

Капитан Цезар Барзини, шеф на Италианската тайна полиция, също беше в състояние да предвиди местата, които Мери и децата щяха да посетят по време на краткия си престой.

Инспекторът отдели двама души, които да наблюдават семейство Ашли и всекидневно да му докладват за това, което правеха, но получената информация не се разминаваше с очакванията му.

— Ядоха сладолед в „Доней“, разходиха се по Виа Венето и обиколиха Колизеума.

— Отидоха да видят фонтана „Треви“ и хвърлиха в него монети.

— Посетиха термите на Каракала и отидоха в катакомбите. На момчето му прилоша и го върнаха в хотела.

— Разходиха се с файтон в парка „Боргезе“ и обиколиха Пиаца Навона.

Забавлявайте се, саркастично си помисли капитан Барзини.

 

 

Посланик Винер придружи Мери и децата до аерогарата.

— Имам куриерска поща за румънското посолство. Имате ли нещо против да я вземете с багажа си?

— Разбира се, че не — отговори Мери.

Капитан Барзини беше на летището и гледаше как семейство Ашли се качи на самолета на „Таком“, заминаващ за Букурещ. Той изчака, докато самолетът излетя, и се обади по телефона.

— Имам съобщение за Болдър. Отзвукът в пресата беше зашеметяващ.

 

 

Чак когато се издигнаха във въздуха, Мери Ашли осъзна огромното значение на това, което ставаше. Беше толкова невероятно, че тя го изказа на глас.

— Ние сме на път за Румъния, където ще поема поста си на посланик на Съединените щати в Румъния.

— Да, мамо — Бет я изгледа малко особено. — Знаем го. Именно затова сме тук.

Как ли би могла Мери да им предаде обхваналото я вълнение?

С приближаването на самолета към Букурещ вълнението й се усилваше.

Ще стана най-добрият посланик, когото някога са виждали, помисли си тя. И да ме вземат дяволите, ако до края на мандата ми Съединените щати и Румъния не се превърнат в близки съюзници.

Надписът „Пушенето забранено“ светна и еуфоричните мечти на Мери за бъдещето й на велик държавник се изпариха като сън.

Не е възможно вече да се приземяваме, панически си помисли Мери. Току-що излетяхме. Защо полетът е толкова кратък?

Тя почувства как ушите й заглъхват и самолетът започна да се спуска. Няколко минути по-късно колесникът му се докосна до земята. Всичко това наистина става, помисли си Мери, без да може да повярва. Но аз не съм посланик. Аз съм един самозванец. Ще вкарам страната ни във война. Господ да ни е на помощ! Ние изобщо не трябваше да напускаме Канзас.