Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Windmills of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сидни Шелдън

Заглавие: Вятърните мелници на боговете

Преводач: Олга Дончева; Зоя Любенова

Година на превод: 1993

Издател: Издателска група Матекс

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Редактор: Мария Енчева; Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-508-011-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6748

История

  1. — Добавяне

27

От „чистата“ стая в американското посолство Мери се обаждаше по секретната линия на Стантън Роджърс. В Букурещ беше един часът през нощта, а във Вашингтон — осем часът сутринта. Мери знаеше, че секретарката на Стантън Роджърс винаги пристига рано.

— Тук е кабинетът на господин Роджърс.

— Обажда се посланик Ашли от Румъния. Знам, че господин Роджърс е в Китай с президента, но ми се налага спешно да говоря с него. Можете ли да ме свържете по някакъв начин?

— Съжалявам, госпожо посланик, но той е непрекъснато в движение. Не ми е дал никакъв телефон за връзка.

Мери почувства, че сърцето й ще изскочи.

— Няма ли да ви се обади скоро?

— Трудно ми е да ви отговоря. Тяхната програма с президента е много натоварена. Може би някой от Държавния департамент би могъл да ви помогне.

— Не — отговори Мери отчаяно. — Никой друг не може да ми помогне. Благодаря ви.

Седеше в стаята сама, вторачила поглед в нещо несъществуващо, заобиколена от най-съвременната електронна техника в света, която обаче с нищо не можеше да й помогне. Майк Слейд се опитваше да я убие. Тя трябваше да каже на някого. Но на кого? На кого можеше да се довери? Единственият човек, който знаеше какво се опитва да направи Слейд, е Луи Дефорж.

Мери отново позвъни в апартамента му, но пак никой не й отговори. Сети се какво й бе казал Стантън Роджърс, преди да тръгне: Ако искаш да ми изпратиш някакво съобщение, без никой друг да разбере, кодът в началото на телеграмата трябва да бъде XXX.

Мери отиде бързо в кабинета си, написа спешно съобщение и го адресира до Стантън Роджърс. Най-отгоре сложи три хикса. От едно заключено чекмедже на бюрото си извади тетрадка с тайни кодове и внимателно закодира написаното. Ако сега й се случеше нещо, Стантън Роджърс поне щеше да узнае кой го е направил.

Мери се запъти към стаята за свръзка.

Дежурен бе Еди Молц, агентът на ЦРУ.

— Добър вечер, госпожо посланик. Много до късно работите.

— Да — отвърна Мери. — Искам да изпратя едно съобщение. Спешно е.

— Ще се заема лично.

— Благодаря ви. — Тя му подаде съобщението и тръгна към изхода. Страшно много й се искаше да бъде близо до децата си.

 

 

В стаята за свръзка Еди Молц декодира съобщението, което Мери току-що му бе дала. Когато свърши, го прочете бавно два пъти и се намръщи. Отиде до унищожителя на документи, пусна бележката вътре и не свали очи от нея, докато тя не се превърна на малки конфети.

После поръча разговор с държавния секретар Флойд Бейкър във Вашингтон. Кодът беше: Тор.

* * *

Два месеца бяха необходими на Лев Пастернак, за да проследи добре прикритата следа, която водеше до Буенос Айрес. Щатските разузнавателни служби и още пет-шест други тайни служби от цял свят помогнаха, за да бъде идентифициран наемният убиец Ейнджъл. Мосад му даде името на Неуса Мунес — любовницата на Ейнджъл. Всички искаха да унищожат Ейнджъл. За Лев Пастернак Ейнджъл се бе превърнал във фиксидея. Пастернак не успя да опази Марин Гроза и сега не можеше да си прости това. Все пак можеше да потърси възмездие. И той твърдо бе решил да го направи.

Не се свърза пряко с Неуса Мунес. Намери апартамента, в който тя живееше, и започна да го наблюдава, изчаквайки да се появи Ейнджъл. На петия ден от него все още нямаше никаква следа и Пастернак започна да действа. Изчака жената да излезе и петнадесет минути по-късно се качи горе, успя да се справи с ключалката и влезе в апартамента. Набързо го претърси внимателно. Нямаше никакви снимки или бележки, нито пък адреси, които да го насочат към Ейнджъл. Пастернак намери костюмите в гардероба. Разгледа етикетите на „Херера“, свали от закачалката едно от саката и го пъхна под мишницата си. Миг след това изчезна така тихо, както се бе появил.

 

 

На другата сутрин Лев Пастернак влезе в магазин „Херера“. Беше разчорлен и смачкан и миришеше на уиски.

Управителят на магазина за мъжка конфекция се приближи до него.

— Какво ще обичате, señor? — В гласа му се чувстваше неодобрение.

Лев Пастернак се ухили просташки.

— Ами да си кажа правичката, снощи се напих като свиня. Заиграх се на комар в хотела с едни местни приятелчета. Всички доста си дръпнахме, нали разбираш? Както и да е, едно от момчетата — не се сещам как му викаха — си забрави сакото в стаята ми. — Лев подаде сакото, а ръката му трепереше. — С твоя етикет е, та си мислех, че ще ми кажеш къде да го намеря да му го върна.

Управителят разгледа сакото.

— Да, при нас е шито. Трябва да погледна в тефтерите ни. Къде да ви потърся?

— Не знам — изломоти Лев Пастернак. — Пак съм тръгнал да играя комар някъде. Имаш ли визитка? Аз шʼти ударя една жица.

— Добре. — И управителят му подаде визитната си картичка.

— Да не откраднеш сакото, ей? — каза Лев с пияния си глас.

— Разбира се, че няма — отговори управителят вече доста ядосан.

Лев Пастернак го потупа по рамото и каза:

— Добре, добре. Шʼти звънна по-късно днес.

 

 

Когато същия следобед Лев се обади в магазина, управителят му каза:

— Името на човека, на когото сме ушили това сако, е señor X. P. де Мендоса. Държи апартамент номер 417 в хотел „Аурора“.

Лев Пастернак провери дали вратата му е заключена. Извади някакъв куфар от гардероба, занесе го на леглото и го отвори. Отвътре измъкна пистолет 45SIG — Saur със заглушител, подарък от негов приятел от аржентинските тайни служби. Пастернак отново провери зареден ли е пистолетът и дали заглушителят е сложен правилно. Прибра куфара в гардероба и си легна.

 

 

В пет часа сутринта Лев Пастернак се промъкваше безшумно по четвъртия етаж на хотел „Аурора“. Когато стигна до стая 417, той се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Наведе се към ключалката и тихо пъхна една жица в нея. След като чу изтракването на резето, измъкна пистолета.

Усети течение от отварянето на вратата в края на коридора и преди да успее да се обърне, нещо твърдо и студено се опря във врата му.

— Не обичам да ме следят — каза Ейнджъл.

Лев Пастернак чу щракането на спусъка секунда преди мозъкът му да се пръсне.

 

 

Ейнджъл не знаеше дали Пастернак действа сам, или работи за някой друг, но винаги бе от полза да се вземат допълнителни предпазни мерки. Телефонното обаждане бе пристигнало и вече беше време да действа. Първо, Ейнджъл трябваше да направи някои покупки. На улица „Пуейредон“ имаше хубав магазин за дамско бельо — доста скъп, но Неуса заслужаваше най-доброто. Вътре в магазина бе прохладно и тихо.

— Покажете ми някаква нощница, нещо по-фриволно — каза Ейнджъл.

Продавачката ококори очи.

— И чифт бикини с дантела на дупки отпред.

Петнадесет минути по-късно Ейнджъл влезе в магазина на Френкел. Рафтовете бяха отрупани с кожени дамски чанти, ръкавици и куфарчета.

— Едно куфарче, ако обичате. Черно.

* * *

Ресторант „Ел Алхире“ в хотел „Шератон“ бе един от най-хубавите в Буенос Айрес. Ейнджъл седна на една маса в ъгъла и сложи куфарчето върху нея. Сервитьорът се приближи.

— Добър ден.

— За предястие искам карас, а после — скара с гарнитура и салата от пресни зеленчуци. По-късно ще поръчам и десерт.

— Прието.

— Къде се намира тоалетната?

— В дъното — през онази врата, после вляво.

Ейнджъл стана и тръгна в указаната посока, като остави куфарчето на масата. Влезе в тесен коридор с две малки врати. На едната пишеше Hombres[1], а на другата — Señoras[2]. В края на коридора беше кухнята. Вътре бе шумно и се вдигаше пара. Ейнджъл бутна двойната врата и влезе. Навсякъде кипеше трескава работа, наоколо сновяха готвачи и помощник-готвачи, които бързаха да смогнат с поръчките за обяда. Непрекъснато влизаха и излизаха сервитьори с препълнени табли. Готвачите викаха по сервитьорите, а сервитьорите викаха по помощник-келнерите.

Ейнджъл премина бързо през помещението и излезе през задната врата, водеща към една алея. Изчака пет минути, за да се увери, че няма „опашка“.

На ъгъла бе спряло такси. Ейнджъл каза адреса на шофьора — улица „Умберто“ 1. След една пряка слезе от колата и спря друго такси.

— Donde, por favour?[3]

— Aeropuerto.[4]

Там щеше да получи билет за Лондон. Туристически билет. Първа класа бие на очи.

 

 

След два часа Ейнджъл наблюдаваше от самолета как Буенос Айрес изчезва под облаците сякаш по волята на божествен магьосник и съсредоточен върху предстоящата задача, обмисляше предварителните инструкции.

 

 

Децата трябва на всяка цена да умрат с нея. Смъртта им трябва да бъде много впечатляваща.

Ейнджъл не обичаше да получава инструкции за това как да изпълнява дадените му поръчки. Само аматьорите са толкова глупави, че да дават съвети на професионалисти. Ейнджъл се усмихна. Те всички ще умрат и всичко ще бъде по-зашеметяващо, отколкото са си го поръчали.

Ейнджъл заспа. Спа дълбоко и нищо не сънува.

 

 

Летище „Хийтроу“ в Лондон бе претъпкано с туристи. Пътуването с такси до Мейфеър отне малко повече от час. На рецепцията на хотел „Чърчил“ имаше много хора — някои току-що пристигнали, други — вече напускащи.

Пиколо пое трите чанти на Ейнджъл.

— Занеси ги горе в стаята ми. Аз имам малко работа.

Бакшишът бе скромен и пиколото надали щеше да го запомни. Ейнджъл пристъпи към асансьорите, изчака, докато пристигне един съвсем празен, и се качи.

Когато асансьорът тръгна, Ейнджъл натисна бутоните за петия, седмия и десетия етаж и слезе на петия. Ако някой на партера следеше копчетата, доста щеше да се пообърка.

Някакво служебно стълбище излизаше на една пътека отзад и пет минути след като се регистрира в хотел „Чърчил“, Ейнджъл седеше в такси обратно за Хийтроу.

 

 

На паспорта пишеше Х. Р. де Мендоса. Билетът беше на румънската авиокомпания „Таром“ за Букурещ. От летището Ейнджъл изпрати телеграма:

Пристигам сряда.

Х. Р. де Мендоса.

Получателят бе Еди Молц.

* * *

Рано на следващата сутрин звънна Дороти Стоун.

— Търсят ви от кабинета на Стантън Роджърс.

— Свържете ме — каза нетърпеливо Мери и веднага грабна слушалката.

— Ало, Стан?

Обади й се секретарката му и на Мери й идваше да заплаче от безсилие.

— Господин Роджърс ме помоли да ви се обадя, госпожо посланик. Той е с президента и няма възможност да ви телефонира, но ме помоли да се погрижа да получите всичко, което ви е необходимо. Ако ми кажете какъв е проблемът ви…

— Не, благодаря — каза Мери, опитвайки се да скрие разочарованието си. — Трябва… трябва да говоря лично с него.

— Страхувам се, че това не може да стане по-рано от утре. Той ми предаде, че ще ви се обади при първа възможност.

— Благодаря ви. Ще чакам да ми се обади — тя затвори телефона. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

Мери продължаваше да прави опити да се свърже с Луи. У тях никой не отговаряше. Позвъни и във френското посолство. Там нямаха ни най-малка представа къде може да е той.

— Ако обичате, предайте му да ми се обади веднага, щом се появи.

 

 

Дороти Стоун каза:

— Търси ви някаква жена, но отказва да каже името си.

— Ще се обадя — Мери вдигна слушалката. — Ало, посланик Ашли на телефона.

Нежен женски глас се обади от другата страна на линията и каза с румънски акцент:

— Обажда се Корина Соколи.

Тя веднага се сети — това бе едно красиво момиче на двадесет и две-три години, примабалерина на Румъния.

— Имам нужда от вашата помощ — каза момичето. — Реших да работя за вас.

Не и това. Стига ми за днес, помисли Мери.

— Не… не знам дали ще мога да ви помогна. — Умът й работеше трескаво. Тя се опитваше да си спомни какво точно я бяха инструктирали за подобни ситуации.

Повечето от тях са съветски агенти. Ние ги прехвърляме у нас, а те ни дават съвсем малко, обикновено не много важна информация или дезинформация. Някои от тях започват да ни шпионират. Най-ценни са висшите офицери от разузнаването или пък учените. Такива винаги са ни от полза. Но иначе не даваме политическо убежище, ако няма някоя сериозна причина.

Корина Соколи ридаеше.

— Моля ви! В опасност съм. Изпратете някой да ме вземе.

Комунистическите правителства устройват доста изкусни уловки. Някой, който казва, че ще работи за нас, идва и моли за помощ. Довеждаш го в посолството, а той започва да крещи, че са го отвлекли. Това им дава оправдание за атаките, които в отговор предприемат в Съединените щати.

— Къде сте? — попита Мери.

Последва кратко мълчание. После гласът продължи:

— Да вярвам ли, че мога да ви се доверя? В едно заведение „Роскоу“ до „Молдавия“. Ще дойдете ли да ме вземете?

— Лично аз не мога, но ще изпратя някой друг. Не се обаждайте повече по този телефон. Просто чакайте там, където сте. Аз…

Вратата се отвори и Майк Слейд влезе. Мери го погледна и се изплаши. Той се приближи към нея.

Гласът от другата страна на линията викаше:

— Ало? Ало?

— С кого разговаряте? — попита Майк.

— С… с доктор Дефорж — това бе първото име, което й дойде наум. Тя затвори телефона, разтреперана от ужас.

Не ставай смешна, каза си тя. Намираш се в посолството. Тук нищо няма да посмее да ти направи.

— С доктор Дефорж? — попита Майк бавно.

— Да. Той… той идва насам.

Как й се искаше това да е истина!

В погледа на Майк Слейд се появи нещо странно. Настолната й лампа светеше и хвърляше сянката му върху стената, така той изглеждаше неимоверно едър и застрашителен.

— Сигурен ли сте, че ще можете да продължите работа?

Той отговори съвсем хладнокръвно, по мъжки:

— Да, нищо ми няма.

Страшно й се искаше той да си тръгне, за да може да избяга. Не трябва да му давам да разбере, че ме е страх.

Той се приближи още по-близо до нея.

— Изглеждате напрегната. Няма да е зле да вземете децата и да отидете на почивка — някъде край езерата — за няколко дни.

Където ще бъда по-лесна мишена.

Само като го гледаше, я обземаше такъв невероятен страх, че чак се задъхваше. Вътрешният телефон иззвъня. Това бе спасителният пояс.

— Бихте ли ме извинили?

— Разбира се.

Майк Слейд постоя за момент, вторачен в нея, после се обърна и излезе, като отнесе и сянката със себе си. Тя едва не се разплака от облекчение. Вдигна слушалката.

— Да, моля?

Обаждаше се Джери Дейвис, съветникът по връзките с обществеността.

— Госпожо посланик, извинете ме за безпокойството, но имам лоши новини за вас. Току-що ни се обадиха от полицията, че доктор Луи Дефорж е бил убит.

Стаята се разлюля.

— С… с… сигурен ли сте?

— Да, госпожо. Намерили са портфейла му в сакото.

През тялото й преминаха тръпки на стари спомени и тя чу някой да й казва по телефона: Тук е шерифът Мънстър. Съпругът ви е загинал при автомобилна катастрофа. И всичките й стари мъки се втурнаха към нея от миналото, режеха я и я разкъсваха на парчета.

— Как… как е станало? — гласът й бе сподавен.

— Застрелян е на място.

— Хванали ли са убиеца?

— Не, госпожо. Разследването се води съвместно от Секуритате и френското посолство.

Слушалката падна от ръката й, съзнанието й се замъгли и тя цялата се скова. Бавно се облегна назад и впери празен поглед в тавана. На него имаше една пукнатина. Това трябва да се замаже, мислеше тя. В посолството не трябва да има пукнатини. Ей там — още една пукнатина. Всъщност пукнатините са навсякъде. Пукнатини има и в живота ни, а когато се появи пукнатина, в нея се заклещват злини. Едуард е мъртъв. Луи е мъртъв. Тя не смееше да мисли за това. Търсеше още пукнатини по тавана. Не мога да преживея още веднъж целия този ужас, каза си Мери. Кой ли е убил Луи?

Отговорът дойде веднага след въпроса. Майк Слейд. Луи бе открил, че Слейд е давал арсен на Мери. Слейд навярно си е помислил, че след като убие Луи, никой нищо не може да докаже.

Неочакваното прозрение я изпълни с още по-голям ужас. С кого разговаряте? Доктор Дефорж? А Майк вече е знаел, че доктор Дефорж е мъртъв.

 

 

Прекара целия ден в кабинета си в планове за по-нататъшни действия. Няма да му позволя да ме принуди да напусна. Няма да му позволя да ме убие. Трябва да го спра. Обзе я силен гняв — гняв, какъвто никога досега не бе изпитвала. Взе твърдо решение да защитава себе си и своите деца. Реши и още нещо — ще унищожи Майк Слейд на всяка цена!

 

 

Мери отново даде спешна поръчка за разговор със Стантън Роджърс.

— Предадох му вашето съобщение, госпожо посланик. Ще ви се обади при първа възможност.

* * *

Тя не можеше да приеме смъртта на Луи. Той бе толкова сърдечен, толкова нежен, а сега лежеше в някоя морга, студен и безжизнен. Ако бях заминала за Канзас, мислеше мрачно Мери, сега Луи щеше да е жив.

— Госпожо посланик.

Мери вдигна очи. Дороти Стоун й подаде един плик.

— Дежурният на входа ме помоли да ви предам това. Каза, че някакво младо момче го е донесъл.

На плика пишеше: „За посланика. Лично.“

Мери отвори плика. Бележката бе написана с правилен, чист, спретнат почерк. В нея пишеше:

Скъпа госпожо посланик,

Наслаждавайте се на последния ден от живота си.

Ейнджъл

Още един от гнусните номера на Майк, за да ме изплаши, помисли си Мери. Но номерът му този път няма да мине. Ще стоя надалеч от него.

 

 

Полковник Маккини оглеждаше бележката. Поклати глава и каза:

— Много смахнати се навъдиха. — После я погледна. — Днес трябваше да присъствате на церемонията по случай първата копка на новата сграда към Американската библиотека, но ще съобщя да я отложат и…

— Не.

— Госпожо посланик, много е опасно да…

— Няма страшно. — Тя вече знаеше къде се крие опасността и бе решила как да я избегне. — Къде е Майк Слейд? — попита тя.

— Има среща в посолството на Австралия.

— Моля ви, свържете се с него и му предайте, че незабавно искам да го видя.

 

 

— Искали сте да разговаряте с мен? — гласът на Майк Слейд прозвуча съвсем безизразно.

— Да. Искам да ви възложа една задача.

— На вашите заповеди съм, госпожо посланик.

Сарказмът му бе като плесница за нея.

— Обади ми се една личност, която иска да ни сътрудничи.

— Коя е тя?

Мери изобщо не възнамеряваше да му каже, защото той щеше да предаде момичето.

— Не е важно. Но искам да доведете този човек в посолството.

Майк смръщи вежди.

— Да не би да е някой, когото румънците не искат да изпуснат?

— Да.

— Ами това може да доведе до…

Тя го прекъсна.

— Искам да отидете в едно заведение — „Роскоу“, при „Молдавия“, и да вземете човека оттам.

Той се опита да се противопостави с много контрааргументи, но когато видя решителното изражение на лицето й, каза:

— Ако наистина искате това да стане, ще изпратя…

— Не — гласът на Мери бе стоманен. — Искам вие лично да отидете. Изпращам още двама души с вас.

Придружен от Гъни и още едно войниче, Майк нямаше да може да играе номерата си. Тя бе инструктирала Гъни да не го изпуска от очите си.

Майк я гледаше с недоумение.

— Днес програмата ми е препълнена. Може би утре ще бъде по-…

— Тръгнете веднага. Гъни ви чака в кабинета ви. Доведете информатора при мен. — Тонът й показваше, че тя няма да приеме никакво възражение.

Майк кимна бавно в знак, че е разбрал.

— Добре.

Мери го изпрати с поглед и с чувство на облекчение, от което главата й чак се замая.

Щом Майк е надалече, тя е вън от всякаква опасност.

Набра номера на полковник Маккини.

— Откриването днес следобед ще се състои — каза му тя.

— Моят категоричен съвет е да го отложим, госпожо посланик. Защо да се излагате на опасност, когато…

— Нямам друг избор. Аз представлявам нашата страна. Какво ще кажат другите, ако всеки път, когато някой се опитва да заплашва живота ми, аз се крия? Ако сега си позволя това, няма да мога никога повече да си покажа очите. Все едно да си отида у дома. И още нещо, генерале. Нямам никакво намерение да напускам Румъния.

Бележки

[1] Мъже (исп.). — Б.пр.

[2] Жени (исп.). — Б.пр.

[3] За къде, моля? (исп.). — Б.пр.

[4] За летището (исп). — Б.пр.