Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (13)

12

Това не беше просто опаковане на багажа на едно домакинство. Тя опаковаше цял един живот. Тя казваше сбогом на тринадесет години мечти, спомени, любов. Казваше последно сбогом и на Едуард. Това бе техният дом, а сега щеше да се превърне отново в къща, където щяха да живеят чужди хора, които нямаше да имат никаква представа за радостите и тъгата, за сълзите и смеха, оживявали между тези стени.

Дъглас и Флорънс Шифър бяха очаровани, че Мери прие поста.

— Ще бъде чудесно — увери Мери Флорънс. — Но на нас с Дъг ще ни липсвате — и ти, и децата.

— Обещай, че ще ни дойдете на гости в Румъния.

— Обещавам.

Мери беше като зашеметена от многобройните дребни неща, от безбройните необичайни отговорности, с които трябваше да се нагърби. Тя си направи списък:

Да се обади на фирмата, която ще поеме съхранението на личните им вещи, докато ги няма.

Да отмени поръчките за доставка на мляко.

Да отмени абонамента за вестниците.

Да даде на пощальона новия им пощенски адрес.

Да подпише договора за даване под наем на къщата.

Да уреди застраховките.

Да прехвърли сметките за комуналните услуги.

Да плати всички сметки.

Да не изпада в паника!

Деканът Хънтър уреди Мери да получи от университета отпуск за неопределен срок.

— Ще намеря кой да поеме редовните курсове. Това не е проблем. Но безспорно ще липсвате на студентите. — Той се усмихна. — Сигурен съм, че всички ще се гордеем с вас, госпожо Ашли. Желая ви късмет.

— Благодаря.

Мери отписа децата от училището. Трябваше да се погрижи за редица неща във връзка с пътуването и да купи билети. По-рано бе свикнала да смята, че всички финансови операции се уреждат от само себе си, защото Едуард се грижеше за това. Но сега Едуард го нямаше, той съществуваше само в мислите и в сърцето й, където щеше да остане завинаги.

Мери се безпокоеше за Бет и Тим. В началото идеята да живеят в чужда държава ги бе изпълнила с ентусиазъм, но сега, когато това се бе превърнало в непосредствена реалност, те започнаха да изпитват страх. И двамата дойдоха да говорят с Мери поотделно.

— Мамо — каза Бет, — не мога да зарежа просто така всичките си приятели. Може никога вече да не видя Върджил. Не е ли възможно да остана тук до края на срока?

— Току-що ме приеха в малката лига — каза Тим. — Ако замина сега, те ще си намерят друг човек за трета база. Не може ли да заминем след края на лятото, когато сезонът ще е свършил? Моля те, мамо!

Те са изплашени. Като майка си.

Стантън Роджърс беше толкова убедителен. Но останала сама със страховете си по средата на нощта, Мери си помисли: Нямам никаква представа какво значи да бъдеш посланик. Аз съм само една домакиня от Канзас, която се прави, че е някакъв виден държавник. Всички ще разберат, че това е само една измама. Беше пълна лудост, че се съгласих.

Най-накрая, сякаш по чудо, всичко беше готово. Къщата бе дадена под наем за продължителен срок на някакво семейство, което току-що се бе преместило в Джънкшън Сити.

Време беше да отпътуват.

— Ние с Дъг ще ви закараме до летището — настоя Флорънс.

Летището, където те трябваше да се качат в шестместния самолет за свръзка до Канзас Сити, Мисури, се намираше в Манхатън, Канзас. В Канзас Сити те щяха да се прехвърлят на по-голям самолет, с който да отлетят за Вашингтон.

— Дайте ми само една минутка — помоли Мери. Тя се качи в спалнята, която бяха споделяли с Едуард през толкова много щастливи години. Застана там и я огледа с дълъг, прощален поглед.

Вече тръгвам, любими мой. Исках само да ти кажа сбогом. Струва ми се, че правя онова, което ти би искал да направя. Или поне се надявам, че е така. Единственото, което ме тревожи, е, че имам чувството, че може никога да не се върнем тук. Сякаш те изоставям. Но ти ще бъдеш с мен, където и да отида. Сега имам нужда от теб повече от когато и да било. Остани с мен. Помогни ми. Толкова много те обичам. Понякога ми се струва, че просто не мога да живея без теб. Чуваш ли ме, скъпи? Тук ли си…

Дъглас Шифър се погрижи да натоварят багажа им на малкия самолет. Когато Мери видя самолета, спрял на пистата, тя почувства как застива на място.

— О, Господи!

— Какво има? — попита Флорънс.

— Аз… бях толкова заета, че забравих за това.

— За какво?

— Летенето! Флорънс, никога не съм се качвала на самолет! Не мога да излетя във въздуха в това малко нещо.

— Мери, вероятността нещо да се случи, е едно на милион.

— Не обичам вероятностите — категорично каза тя. — Ще вземем влака.

— Не можете. Чакат ви във Вашингтон днес следобед.

— Но живи. Изобщо не им трябвам мъртва.

На Шифърови им бяха необходими цели петнадесет минути, за да убедят Мери да се качи. Половин час по-късно тя и децата бяха затегнали коланите си на борда на самолет 826 на Еър Мид Уест. Когато моторите зареваха и машината хукна по пистата, Мери затвори очи и вкопчи ръце в седалката. Няколко секунди по-късно те бяха във въздуха.

— Мамо…

— Шшт! Мълчи!

Тя седеше скована, без да смее да погледне през прозореца, концентрирайки се върху мисълта, че самолетът трябва да се задържи във въздуха. Децата си показваха гледката под тях, смееха се и се забавляваха.

Деца, си помисли Мери. Какво ли знаят те!

На летището в Канзас Сити се прехвърлиха на един ДС 10 и излетяха за Вашингтон. Бет и Тим седнаха един до друг, а Мери се настани на една седалка от другата страна на пътеката. До Мери седна възрастна жена.

— Честно да си кажа, малко се притеснявам — сподели съседката на Мери. — Никога досега не съм летяла.

Мери я потупа по ръката и се усмихна.

— Няма защо да се тревожите. Вероятността да се случи нещо е едно на милион.