Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Windmills of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сидни Шелдън

Заглавие: Вятърните мелници на боговете

Преводач: Олга Дончева; Зоя Любенова

Година на превод: 1993

Издател: Издателска група Матекс

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Редактор: Мария Енчева; Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-508-011-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6748

История

  1. — Добавяне

14

Както бе предрекъл Стантън Роджърс, гласуването в Сената бе чиста формалност. Кандидатурата на Мери бе утвърдена с убедително мнозинство. Когато президентът Елисън научи за това, той каза на Стантън Роджърс:

— Планът ни започва да се реализира, Стан. Вече нищо не може да ни спре.

— Да, нищо — кимна в знак на съгласие Стантън Роджърс.

 

 

Пит Конърс беше в кабинета си, когато научи новината. Той незабавно написа едно съобщение и го кодира. Един от хората му беше дежурен в телеграфната зала на ЦРУ.

— Искам да използвам канала Роджърс — каза Конърс. — Изчакайте навън.

Каналът Роджърс беше свръх секретна лична телеграфна линия на ЦРУ, до която имаха достъп само най-високопоставените служители. Съобщенията се изпращаха посредством лазерен предавател на ултракъси вълни с дължина частица от секундата. Щом остана сам, Конърс изпрати каблограмата. Тя бе адресирана до Зигмунд.

 

 

През следващата седмица Мери се срещна със заместник държавния секретар по политическите въпроси, шефа на ЦРУ, министъра на търговията, директорите на Нюйоркската Чейс банка в Манхатън и няколко еврейски организации. Всички те отправяха към нея различни съвети, препоръки и искания.

В ЦРУ Нед Тилингаст преливаше от въодушевление.

— Прекрасно е, че ще можем отново да задействаме хората си там, госпожо посланик. Румъния се превърна за нас в бяло петно, откакто станахме за тях „персона нон грата“. Ще назнача един наш човек като аташе към вашето посолство. — Той я погледна многозначително. — Сигурен съм, че ще му оказвате пълно съдействие.

Мери се учуди какво ли значи това. Не питай, реши тя.

 

 

Церемонията за полагане на клетва на новите посланици обикновено се председателстваше от държавния секретар и често клетвата се полагаше едновременно от двайсет и пет или трийсет кандидати. Сутринта в деня на церемонията Стантън Роджърс се обади на Мери.

— Мери, президентът Елисън те моли да бъдеш в Белия дом по обяд. Той лично ще приеме клетвата ти. Вземи Тим и Бет със себе си.

 

 

Овалният кабинет беше препълнен с представители на пресата. Когато президентът Елисън влезе в залата с Мери и децата, телевизионните камери заработиха и от всички страни засвяткаха светкавиците на фотоапаратите. Мери бе прекарала последния половин час с президента, който й бе вдъхнал сили и увереност с топлото си приятелско отношение.

— Вие сте идеалният човек за този пост — беше й казал той. — Ако не беше така, нямаше да ви избера. Ние с вас ще превърнем тази мечта в действителност.

А всичко това наистина изглежда като мечта, помисли си Мери и застана под обстрела на фотоапаратите.

— Вдигнете дясната си ръка, моля.

Мери започна да повтаря след президента:

— Аз, Мери Елизабет Ашли, тържествено се заклевам, че ще поддържам и защитавам конституцията на Съединените американски щати срещу всички врагове, чужди и свои, с искрено убеждение и преданост. Заклевам се, че поемам това задължение по собствена воля и без задна мисъл или предубеждение и че ще положа всички сили да изпълнявам добре и всеотдайно задълженията си на поста, който приемам, и нека Бог ми е свидетел!

И ето че това стана. Тя вече беше посланик на САЩ в Социалистическа република Румъния.

И колелото се завъртя. Мери получи заповед да се яви в Отдела за източноевропейски страни в Държавния департамент, който се намираше в зданието „Мал“, близо до мемориалите на Вашингтон и Линкълн. Там й дадоха временен, малък като кутийка кабинет до румънския сектор.

Джеймс Стикли, шеф на румънския сектор, беше дипломат от кариерата с двадесет и пет години стаж. Той наближаваше шестдесетте, беше среден на ръст, с лисиче лице и малка уста с тънки устни. Имаше студени светлокафяви очи. Отнасяше се с презрение към политическите назначения, които заливаха неговия свят. Смяташе се за най-добрия експерт по румънските въпроси и когато президентът Елисън обяви плана си за изпращане на посланик в Румъния, Стикли се изпълни с ентусиазъм, твърдо убеден, че той ще получи поста. Новината за назначението на Мери бе силен удар за него. Фактът, че изобщо бяха предпочели другиго пред него, бе достатъчно неприятен сам по себе си, но да го измести някакво политическо протеже — неизвестна личност от Канзас, — това вече беше оскърбително.

— Можеш ли да го повярваш? — попита той Брюс, най-добрия си приятел. — Половината от посланиците ни са някакви шибани протежета. Това никога не би могло да се случи в Англия или във Франция, старче. Те са професионални дипломати от кариерата. Нима биха поканили някой аматьор за генерал в армията? Е, в чужбина нашите шибани посланици аматьори са като генерали.

— Ти си пиян, Джъмбо.

— И ще продължа да се наливам.

Сега той изучаваше Мери Ашли, седнала от другата страна на бюрото му.

Мери също изучаваше Стикли. В него имаше нещо подло. Не бих искала да го имам за враг, помисли си Мери.

— Госпожо Ашли, осъзнавате ли, че ви изпращат на много отговорен и деликатен пост?

— Да, разбира се, аз…

— Предишният ни посланик в Румъния направи само една погрешна стъпка и взаимоотношенията ни със страната се разпаднаха. Трябваха ни цели три години, за да можем отново да почукаме на вратата. Президентът сигурно е просто полудял, за да допусне пак да вдигнем всичко във въздуха.

Аз да го вдигна във въздуха има предвид.

— Ще се наложи да ви превърнем в експерт само за секунди. Не разполагаме с много време. — Той й подаде цял куп папки. — Можете да започнете, като прочетете тези доклади:

— Ще им посветя цялата сутрин.

— Не. След тридесет минути започва курсът ви по румънски. Целият курс на обучение обикновено продължава с месеци, но аз имам заповед да ускоря максимално подготовката ви.

 

 

Дните се сляха в едно, времето загуби реалните си очертания, а сгъстената програма, която трябваше да следва, напълно изтощи Мери. Всяка сутрин тя преглеждаше със Стикли всекидневните доклади от румънския сектор.

— Аз ще чета каблограмите, които ще ни изпращате — осведоми я Стикли. — Те ще бъдат жълти, ако трябва да се предприемат някакви действия, и бели, ако са само за информация. Копия от каблограмите ви ще отиват в Държавния департамент по отбраната, ЦРУ, Информационната служба на САЩ, Министерството на финансите и още дузина други министерства. Един от първите проблеми, с които се очаква да се заемете, е освобождаването на американците, задържани в румънските затвори. Искаме незабавно да бъдат пуснати.

— Какви са обвиненията срещу тях?

— Шпионаж, търговия с наркотици, кражби — всичко, в което на румънците им е хрумнало да ги обвинят. Мери се учуди как, по дяволите, човек може да постигне отмяна на обвинения в шпионаж. Ще намеря някакъв начин.

— Добре — твърдо каза тя.

— Запомнете — Румъния е една от най-независимите страни зад желязната завеса. Трябва да ги подтикваме да поддържат политиката си на необвързаност.

Точно така.

— Ще ви дам една папка с документи — каза Стикли. — Не я изпускайте от ръцете си. Предназначена е само за вашите очи. Трябва да я прочетете и осмислите, след което да ми я върнете утре сутринта. Някакви въпроси?

— Не, сър.

Той подаде на Мери дебел кафяв плик, запечатан с червена лента.

— Моля, подпишете се, че сте го получили.

Тя се подписа.

 

 

Докато пътуваше обратно към хотела, Мери притискаше плика към себе си и се чувстваше като действащо лице от филм за Джеймс Бонд.

Децата бяха облечени и я очакваха.

О, Господи!, спомни си Мери. Бях им обещала да ги заведа на китайски ресторант и на кино.

— Приятелчета, има промяна в програмата. Ще излезем някоя друга вечер. Днес ще останем в апартамента и ще си поръчаме вечеря в стаята. Имам спешна работа.

— Разбира се, мамо.

— Добре.

Ако им бях отказала преди смъртта на Едуард, те щяха да се разпищят като полудели, помисли си Мери. Но им се наложи да пораснат. Всички трябваше да пораснем.

— Ще ви се реванширам за това — каза тя и ги прегърна и двамата.

 

 

Материалът, който й бе дал Джеймс Стикли, беше просто невероятен. Няма нищо чудно, че иска незабавно да му го върна, помисли си Мери. Папката съдържаше подробна информация за всички по-важни румънски държавни служители — от президента до министъра на търговията. Имаше пълно описание на сексуалните им наклонности, финансовото им състояние, приятелите им, личните им особености и предразсъдъци. Министърът на търговията например спеше и с любовницата, и с шофьора си, а жена му пък имаше любовна връзка с камериерката си.

Мери не заспа до посред нощ, опитвайки се да запомни слабостите и имената на хората, с които щеше да си има работа. Чудя се дали ще мога да ги погледна спокойно, когато се изправя лице в лице с тях?

 

 

На сутринта тя върна секретните документи.

— Добре, сега вече знаете всичко, което трябва да знаете за румънските лидери — каза Стикли.

— Следователно доста — промърмори Мери.

— Запомнете обаче още нещо. Вероятно и румънците знаят вече всичко, което трябва да се знае за вас.

— Това няма да ги отведе много далеч — каза Мери.

— Така ли? — Стикли се облегна на стола си. — Вие сте жена. И сте сама. Бъдете сигурна, че вече са ви набелязали като лесна и достъпна цел. Те ще заложат на самотата ви. Всяко ваше движение ще бъде наблюдавано и записвано. Посолството и резиденцията ще бъдат натъпкани с подслушвателна апаратура. В комунистическите страни ние сме принудени да използваме местни хора за обслужващ персонал, така че всеки прислужник в резиденцията ви ще бъде член на румънската тайна полиция.

Опитва се да ме сплаши, помисли си Мери. Е, няма да успее.

 

 

Дните на Мери бяха разчетени по часове, а същото се отнасяше и за повечето от вечерите. Освен уроците по румънски програмата й включваше и курс в Института по международни отношения в Рослин, брифинги в разузнавателния отдел на Министерството на отбраната, срещи със секретаря на Службата за международна безопасност и със сенатските комитети. Всички те имаха искания, съвети и въпроси към нея.

Мери чувстваше вина към Тим и Бет. С помощта на Стантън Роджърс тя бе намерила възпитател за децата. Освен това Бет и Тим се бяха запознали и с други деца, живеещи в хотела, така че поне си имаха другарчета за игра, но въпреки това й беше неприятно, че трябваше да ги оставя сами за толкова дълго време.

Мери се стараеше поне да закусва с тях всяка сутрин, преди да отиде на курса си по румънски в института от осем часа. Езикът беше просто невъзможен. Учудвам се как румънците могат да го говорят. Тя учеше, като повтаряше изреченията наизуст:

добро утро — buña Dimineaţa

благодаря — mulţimésc

няма защо — cu plàcére

не разбирам — nu inteleg

сър — domnule

госпожице — domnisoara.

Нито една от думите не се произнасяше така, както се пишеше.

Бет и Тим мълчаливо я наблюдаваха как се мъчи с домашните си. Бет се усмихна:

— Това ти е отмъщението, задето ни караше да учим таблицата за умножение.

— Искам да се срещнете с военното си аташе, госпожо посланик, полковник Уилям Маккини — каза Джеймс Стикли.

Полковник Маккини носеше цивилни дрехи, но държанието му бе като на военен. Той беше висок мъж на средна възраст с набръчкано, обветрено лице.

— Госпожо посланик. — Гласът му беше груб и дрезгав, сякаш страдаше от болки в гърлото.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Мери.

Полковник Маккини беше първият член от екипа й, с който се срещаше, и това силно я развълнува. Сякаш се приближи още малко до новия си пост.

— С нетърпение очаквам възможността да работим заедно в Румъния — каза полковник Маккини.

— Били ли сте досега в Румъния?

Полковникът и Джеймс Стикли се спогледаха.

— Да, бил е вече в Румъния — отговори Стикли.

 

 

Всеки понеделник следобед в заседателната зала на осмия етаж на Държавния департамент се провеждаха дипломатически семинари за новите посланици.

— Във външните мисии има строга йерархия — слушаше групата. — На върха на пирамидата е посланикът. След него (или нея, автоматично си помисли Мери) е първият съветник. След него (след нея) са аташето по политическите въпроси, аташето по икономическите въпроси, аташето по административните въпроси и аташето по връзките с обществеността. След това идват аташето по селскостопанските въпроси, търговското аташе и военното аташе. Това е полковник Маккини, помисли си Мери. — Когато заемете новите си постове, вие ще се ползвате с дипломатически имунитет. Не могат да ви арестуват за превишаване на скоростта, за шофиране в пияно състояние, за подпалване на къща и дори за убийство. Ако умрете, никой няма право да докосва тялото ви или да преглежда бележката, която може да сте оставили. Можете да не си плащате сметките — магазините не могат да ви осъдят за това.

— Не позволявайте жена ми да го научи! — извика някой от групата.

Инструкторът погледна часовника си.

— Препоръчвам ви преди следващото ни занятие да прегледате учебника по международни отношения, том втори, раздел триста, където става въпрос за обществените ви контакти. Благодаря.

 

 

Мери и Стантън Роджърс обядваха в хотел „Уотъргейт“.

— Президентът Елисън би искал да направите няколко изявления — каза Роджърс.

— Какви изявления?

— Ами ще организираме някои неща на национално равнище. Интервюта за пресата, радиото, телевизията.

— Но аз никога… Добре, ако е важно. Ще се опитам.

— Добре. Ще трябва да ти подновим гардероба. Не можеш да се показваш два пъти облечена в едни и същи дрехи.

— Стан, но това може да струва цяло състояние! Освен това нямам време да ходя по магазини. Заета съм от ранна утрин до късна вечер. Ако…

— Няма проблеми. Хелън Муди.

— Какво?

— Тя е една от най-добрите професионалистки по пазаруване във Вашингтон. Просто остави всичко на нея.

 

 

Хелън Муди беше привлекателна и забележителна черна жена, която бе направила успешна кариера като фотомодел, преди да създаде собствената си агенция за пазаруване. Тя се появи в хотелската стая на Мери рано една сутрин и прекара цял час в преглед на гардероба й.

— Много добре за Джънкшън Сити — каза откровено тя, — но сега трябва да пожънем успех във Вашингтон, нали?

— Нямам много пари за…

— Знам къде може да се напазарува по-евтино — усмихна се Хелън Муди. — Ще ви трябва дълга вечерна рокля, рокля за коктейли и вечерни приеми, рокля за следобедни закуски и обед, костюм за всеки ден и за работа, черна рокля и подходяща шапка за официални траурни церемонии и погребения.

 

 

Пазаруването отне три дни. Когато всичко приключи, Хелън Муди огледа изпитателно Мери Ашли.

— Вие сте много хубава жена, но мисля, че можем да ви направим още по-хубава. Искам да посетите Сюзън в Рейнбоу за грима и след това ще ви изпратя при Били в Съншайн, за да ви направи косата.

 

 

Няколко вечери по-късно Мери срещна Стантън Роджърс на официална вечеря в Коркорън Галери. Той погледна Мери и се усмихна.

— Изглеждаш изключително очарователна.

 

 

Срещата с представителите на средствата за масова информация започна. Водеше я Иън Вилиърс, шефът на Отдела за връзки с пресата на Държавния департамент. Вилиърс наближаваше петдесетте и беше пъргав бивш журналист, който сякаш познаваше всички, работещи в медиите.

Мери се оказа пред камерите на „Добро утро, Америка“, „Срещи с пресата“ и „Гореща линия“. Интервюираха я от „Вашингтон пост“, „Ню Йорк таймс“ и половин дузина други важни всекидневници. Даде интервюта и за лондонския „Таймс“, „Дер Шпигел“, „Оджи“ и „Льо Монд“. Списанията „Тайм“ и „Пийпъл“ публикуваха статии, в които представяха нея и децата. Снимката на Мери бе сякаш навсякъде. Когато пристигнеше новина за някое събитие, от който и да е край на света, веднага искаха от нея да я коментира. Само за една нощ Мери и децата станаха знаменитости.

— Мамо, има нещо много призрачно в това да виждаш снимката си по кориците на всички списания.

Призрачно е точната дума — съгласи се Мери.

Тя се чувстваше притеснена от цялата тази рекламна кампания. Каза това на Стантън Роджърс.

— Приеми го като част от работата си. Президентът се опитва да ти създаде определен имидж. Когато пристигнете в Европа, вече всички ще знаят коя си.

 

 

Бен Кон и Акико лежаха голи в леглото. Акико беше красива японка, десет години по-млада от репортера. Бяха се срещнали преди няколко години, когато той пишеше статия за фотомодели, и оттогава бяха заедно.

Кон имаше малък проблем.

— Какво има, скъпи? — попита меко Акико. — Искаш ли да поработя още малко върху теб?

Мислите му бяха някъде много далеч.

— Не, вече съм готов.

— Нещо не мога да го видя — пошегува се тя.

— В мислите си, Акико. Готов съм да напиша една статия. В града става нещо странно.

— Нещо ново?

— Това е по-различно. Не мога да разбера какво става.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Става въпрос за Мери Ашли. Видях снимката й на кориците на шест списания през последните две седмици, а тя все още не е заела поста си! Акико, някой се е заел да лансира госпожа Ашли като филмова звезда. Заедно с двете й деца образът й е навсякъде по вестниците и списанията. Защо?

— Предполага се, че аз трябва да съм човекът с изкривеното суперподозрително ориенталско мислене. Струва ми се, че придаваш твърде голямо значение на нещо съвсем просто.

Бен Кон запали цигара и сърдито дръпна от нея.

— Може и да си права — изръмжа той.

Тя се наведе и започна да го гали.

— Какво ще кажеш да изгасиш цигарата и да разпалиш малко мен?…

 

 

— Вицепрезидентът Брадфорд ще дава прием — съобщи Стантън Роджърс на Мери — и уредихме да покани и теб. Ще бъде в петък вечер в Панамериканския съюз.

 

 

Панамериканският съюз се помещаваше в обширно внушително здание с огромна градина, което често се използваше за нуждите на дипломатическите среди. Приемът на вицепрезидента беше много изискан, масите бяха обсипани със сребърни прибори и искрящи кристални чаши. Имаше и малък оркестър. Целият елит на столицата беше в списъка на поканените. Освен вицепрезидента и жена му присъстваха сенатори, посланици и известни личности от всички други сфери на живота.

Мери огледа бляскавата тълпа. Трябва да запомня всичко, за да мога да го разкажа на Тим и Бет, помисли си тя.

 

 

Когато обявиха, че вечерята е сервирана, Мери се намери на една маса с интересна компания от сенатори, служители от Държавния департамент и дипломати. Те бяха очарователни хора, а вечерята превъзходна.

 

 

В единадесет часа Мери си погледна часовника и каза на сенатора, седнал от дясната й страна:

— Не усетих как стана толкова късно. Обещах на децата да се прибера рано.

Тя стана и кимна на хората от нейната маса:

— Много се радвам, че се запознахме. Лека нощ.

В залата настъпи неловка тишина и всички в огромния банкетен салон се обърнаха, за да изгледат как Мери прекосява дансинга и излиза.

— О, Господи! — прошепна Стантън Роджърс. — Никой не се сети да й каже!

 

 

Стантън Роджърс закуси с Мери на другата сутрин.

— Мери — каза й той, — в този град има някои правила, които трябва да се спазват. Много от тях са глупави, но трябва да се научим да живеем с тях.

— Олеле! Какво съм направила?

— Наруши правило номер едно — въздъхна той. — Никой — наистина никой — не може да напусне приема преди официалните гости. А вчера се случи така, че това бе вицепрезидентът на Съединените щати.

— О, Господи.

— Половината от телефоните във Вашингтон се скъсаха да звънят.

— Съжалявам, Стан. Не знаех. Така или иначе бях обещала на децата…

— Във Вашингтон няма деца — има само гласоподаватели. В този град най-важното нещо на света е властта. Никога не го забравяй.

 

 

Парите започваха да се превръщат в проблем. Разходите им бяха прекалено големи. На Мери й се струваше, че всички цени във Вашингтон са невероятно високи. Беше дала някакви дрехи за пране и гладене на обслужващия сервиз в хотела и когато получи сметката, бе шокирана.

— Пет долара и петдесет цента за прането на една блуза — каза тя. — Долар и деветдесет и пет за един сутиен! Никога повече, закле се тя. Оттук нататък ще пера сама.

Тя накисна чорапогащниците си в студена вода и ги сложи в камерата. Така те издържаха много по-дълго време. Переше чорапите, носните кърпички и гащите на децата заедно със своето бельо в мивката в банята. Опъваше носните кърпички на прозорците, а след като изсъхнеха, ги сгъваше много внимателно, за да нямат нужда от гладене. Чистеше с пара своите рокли и панталоните на Тим, като ги окачваше на тръбата за пердето на ваната и пускаше докрай горещата вода от душа, след което затваряше вратата на банята. Когато една сутрин Бет я отвори, оттам я удари гореща вълна от пара.

— Мамо, какво правиш тук?

— Пестя пари — отговори й самодоволно Мери. — Прането в този хотел струва цяло състояние.

— Ами какво ще стане, ако президентът мине да ни види? Как мислиш, ще си обясни всичко това? Той ще реши, че сме полудели!

— Президентът няма да дойде тук. И затвори вратата на банята, моля те. Прахосваш парите ни.

Полудели наистина! Ако президентът влезеше в стаята и видеше какво прави, щеше да се гордее с нея. Щеше да му покаже сметката от пералнята на хотела и да му каже колко много е спестила, проявявайки присъщата за американците находчивост. Той щеше да бъде впечатлен. Ако повечето от хората, участващи в правителството, имаха вашето въображение, госпожо посланик, икономиката на тази страна щеше да бъде в много по-добро състояние. Загубили сме онзи пионерски дух, който беше в основата на величието на страната ни. Народът се отпусна. Залагаме много повече на електронните съоръжения, които ни пестят време, отколкото на самите себе си. Бих искал да ви използвам като ярък пример, с който да поставя на мястото им някои вашингтонски прахосници, които си въобразяват, че тази страна е претъпкана с пари. Всъщност имам една чудесна идея. Мери Ашли, ще ви назнача за министър на финансите.

Изпод вратата на банята се процеждаше пара. Мери замечтано я отвори и дневната се изпълни с облак пара.

На входната врата се позвъни и след малко Бет се върна и каза:

— Мамо, Джеймс Стикли е дошъл да те види.