Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (5)

4

— Не съм съгласен, професор Ашли. — Бари Дилън, най-умният от студентите в политическия семинар на Мери Ашли, се огледа предизвикателно. — Александрос Йонеску е по-лош, отколкото беше Чаушеску.

— Можеш ли да ни дадеш някои факти, които да подкрепят това изявление? — попита Мери Ашли.

В семинара, който се провеждаше в Дикстра Хол на Канзаския щатски университет, имаше дванадесет студенти. Те седяха в полукръг, обърнати към Мери. Списъкът на чакащите да влязат в нейните групи беше по-дълъг, отколкото на всеки друг професор в университета. Тя беше превъзходен преподавател, с приятно чувство за хумор и топлота, които превръщаха срещите с нея в истинско удоволствие. Имаше овално лице, което се променяше от интересно до красиво в зависимост от настроението й. Имаше високите скули на фотомодел и бадемови кафяви очи. Косата й беше тъмна и гъста. Фигурата й караше студентките да й завиждат, а студентите да фантазират. При това не съзнаваше, че е красива.

Бари се питаше дали тя е щастлива със съпруга си. Той с нежелание съсредоточи вниманието си върху разискваните проблеми.

— Когато Йонеску пое управлението на Румъния, той се освободи от поддръжниците на Гроза и установи твърда просъветска позиция. Даже Чаушеску не беше толкова краен.

Друг студент се обади на висок глас:

— Тогава защо президентът Елисън е толкова нетърпелив да установи дипломатически отношения с него?

— Защото иска да го привлече в западната орбита.

— Спомнете си — каза Мери, — че Николае Чаушеску също поддържаше отношения с двата лагера. В коя година започна това?

Думата взе отново Бари:

— През 1960 г., когато Румъния взе страната на Китай в спора между Съветския съюз и Китай, за да демонстрира независимост по международните въпроси.

— Какво ще кажете за настоящите взаимоотношения на Румъния с другите страни от Варшавския договор и специално със Съветския съюз? — попита Мери.

— Аз бих казал, че сега те са по-здрави.

Друг глас се намеси.

— Не съм съгласен. Румъния не одобри нахлуването на Съветския съюз в Афганистан, а също и споразумението му с Европейската икономическа общност. Освен това, професор Ашли…

Звънецът иззвъня. Часът завърши.

— В понеделник — каза Мери — ще говорим за основните фактори, които влияят на съветското отношение към Източна Европа, и ще дискутираме възможните последици от плана на президента Елисън за проникване в Източния блок. Желая ви приятни почивни дни.

Мери наблюдаваше как студентите ставаха и се отправяха към вратата.

— И на вас, професоре.

Мери Ашли обичаше да дава и да взима от семинарите. Историята и географията оживяваха в разгорещените дискусии между умните, вече дипломирани студенти. Чуждите имена и места ставаха реални и историческите събития оживяваха в плът и кръв. Това беше нейната пета година във факултета на Канзаския щатски университет, а преподаването все още я вълнуваше. Тя водеше лекциите на 5 групи по политическа икономия плюс семинар за следдипломна квалификация и всичките те бяха на тема „Съветският съюз и неговите сателити“. Понякога се чувстваше като измамник. Никога не съм била в никоя от страните, за които преподавам, мислеше си тя. Никога не съм пътувала извън Съединените щати.

Мери Ашли беше родена в Джънкшън Сити, където бяха родени и нейните родители. Единственият член от семейството й, който познаваше Европа, беше дядо й, дошъл от малкото румънско селце Воронет.

 

 

Мери беше планирала пътешествие в чужбина след защитата на магистърската си степен, но в онова лято тя се омъжи за Едуард Ашли и пътешествието до Европа се превърна в тридневен меден месец в Уотървил, на 55 мили от Джънкшън Сити, където Едуард трябваше да се грижи за свой пациент с болно сърце.

— Трябва наистина да пътуваме до Европа през следващата година — каза Мери на Едуард скоро след като се ожениха. — Умирам от желание да видя Рим, Париж и Румъния.

— Аз също. Значи решихме, следващото лято.

 

 

Но следващото лято се роди дъщеря им Бет, а Едуард беше претоварен с работа в болницата „Гиър Комюнити“. Две години по-късно се роди синът им Тим. Мери беше защитила успешно дисертацията си, стана доктор по философия и се върна към преподаването в Канзаския щатски университет. Годините изминаха някак неусетно. С изключение на кратките пътувания до Чикаго, Атланта и Денвър Мери въобще не бе напускала щата Канзас.

Един ден, обещаваше си тя. Един ден…

 

 

Мери събра записките си и погледна през прозореца. Ледът беше изрисувал сиви зимни картини. Започваше отново да вали сняг. Тя облече коженото си палто, сложи си червен вълнен шал и се отправи към улица „Ватиър“, в началото на която беше паркирала колата си.

Университетското градче беше огромно — 315 акра, застроени с 87 сгради, включително лаборатории, театри и параклиси, разположени сред живописен парк. От разстояние кафявите каменни здания на университета приличаха на древни замъци, увенчани с кули, готови да отблъснат вражески нашествия. Когато Мери минаваше покрай Денисън Хол, срещу нея се зададе някакъв непознат с фотоапарат „Никон“. Той насочи фотообектива към зданието и натисна копчето. Мери беше в обсега на снимката. Трябваше да се дръпна встрани, помисли си тя. Развалих му снимката.

Един час по-късно негативът на тази снимка пътуваше към Вашингтон.

 

 

Всеки град си има свой собствен ритъм, определен от пулса на живота, който се излъчва от хората и от земята. Джънкшън Сити е фермерско градче с население около 20 хиляди души, разположено на 130 мили западно от Канзас Сити, гордо с това, че е географският център на континенталните Съединени щати. Има свой вестник — „Дейли Юниън“, и радио-телевизионна станция. Търговската зона в центъра на града се състои от разпръснати магазини и бензиностанции по Шеста улица и по улица „Вашингтон“. Там са магазините „Пени“, „Улуърт“, Първа национална банка, „Домино Пица“, бижутерия „Флауър“. Има вериги от заведения за бързо хранене, автобусна станция, магазин за мъжки дрехи, за спиртни напитки — това, което е типично за стотици малки градчета в Съединените щати. Но жителите на Джънкшън Сити го обичаха заради неговата пасторална тишина и спокойствие, поне през делничните дни. През почивните дни градът се превръщаше в място за отмора и развлечения на войниците от близкия Форт Райли.

На път за вкъщи Мери Ашли спря колата да напазарува за вечеря от супера „Дилън“. След това се отправи на север към Олд Милфорд Роуд, красив жилищен квартал, разположен на брега на едно езеро. От лявата страна на пътя растяха дъбови и брястови дървета, а от дясната страна се издигаха красиви разнолики къщи, изградени от камък, тухла или дърво.

Къщата на семейство Ашли беше двуетажна, каменна, разположена сред ниски живописни хълмчета. Д-р Едуард Ашли и годеницата му я бяха купили преди тринадесет години. На долния етаж имаше голям хол, трапезария, библиотека, стая за закуска и кухня, а на горния — един голям апартамент и две допълнителни спални.

— Ужасно голяма е за двама души — се беше възпротивила Мери.

Едуард я бе прегърнал и притиснал силно към себе си.

— Кой казва, че ще бъде само за двама души?

 

 

Когато Мери се прибра от университета, Тим и Бет я чакаха с нетърпение.

— Можеш ли да си представиш? — каза Тим. — Снимките ни ще излязат във вестника!

— Помогни ми да прибера покупките — каза Мери. — Какъв вестник?

— Мъжът не обясни, но ни фотографира и каза, че ще се обади.

Мери спря и се обърна към сина си:

— Онзи мъж обясни ли защо?

— Не — каза Тим, — но той наистина имаше много хубав „Никон“.

 

 

В неделя Мери празнуваше своя тридесет и пети рожден ден, въпреки че „празнуваше“ не бе точно казано. Едуард беше подготвил тайно честването в кънтри клуба. Бяха се събрали съседите им Флорънс и Дъглас Шифър и четири други двойки и я очакваха да се появи. Едуард се зарадва като дете при вида на учуденото лице на Мери, когато влезе в клуба и видя празничната маса и надписа „Честит рожден ден“. Сърце не й даде да му каже, че знаеше за подготовката на това тържество от две седмици. Тя обожаваше Едуард. И защо не? Той беше привлекателен, интелигентен и грижовен. Дядо му и баща му бяха лекари, така че той никога не беше и помислял да стане нещо друго. Беше най-добрият хирург в Джънкшън Сити, добър баща и прекрасен съпруг.

След като Мери духна свещите на тортата, тя погледна към Едуард и си помисли: Колко щастлива може да бъде една жена!

 

 

В понеделник сутринта Мери се събуди с главоболие. Предната вечер имаше много тостове с шампанско, а тя не беше свикнала да пие алкохол. Стана от леглото с голямо усилие. Това шампанско ме довърши. Никога вече няма да пия, обеща си тя.

Слезе долу и съсредоточи вниманието си върху приготвянето на закуската за децата, опитвайки се да не обръща внимание на главоболието си.

— Шампанското — мърмореше Мери — е дяволският начин, по който Франция ни отмъщава за всичко.

Бет влезе в стаята с куп книги в ръце:

— На кого говориш, мамо?

— На себе си.

— Това не е нормално.

— Когато си права, си права — Мери сложи кутия с овесени ядки на масата. — Купих нова овесена каша за теб. Ще я харесаш.

Бет седна пред кухненската маса и започна да разглежда етикета на кутията.

— Не мога да ям това. Ти се опитваш да ме убиеш.

— Не ми отправяй такива обвинения — възрази майка й. — Моля те, яж си закуската, ако обичаш.

Тим, нейният десетгодишен син, се втурна в кухнята, седна на масата и каза:

— Ще закусвам бекон с яйца.

— А какво стана с „доброто утро“? — попита майка му.

— Добро утро. А къде е беконът с яйца?

— Моля?

— О, хайде, мамо. Ще закъснея за училище.

— Радвам се, че спомена за това. Госпожа Рейнолдс ми се обади. Изглежда, оценките ти по математика ще са пълен провал. Какво ще кажеш?

— Така се очертава.

— Тим, това да не е някоя шега?

— Лично аз не мисля, че е смешно — обади се Бет.

Той направи физиономия на сестра си.

— Ако искаш да се посмееш — погледни се в огледалото.

— Стига толкова — каза Мери. — Дръжте се прилично.

Главоболието й се засилваше.

— Мога ли да отида на пързалката след училище, мамо? — попита Тим.

— Ти вече се пързаляш по доста тънък лед. След училище ще се върнеш вкъщи и ще седнеш да учиш. Как мислиш, подхожда ли на преподавател в университета да има син със слаба оценка по математика?

— Нормално. Ти не преподаваш математика.

Говори се, че са непоносими двегодишните, мислеше си мрачно Мери. А какво да кажем за ужасните деветгодишни, десетгодишни, единадесетгодишни и дванадесетгодишни деца?

— Тим каза ли ти за четворката по правопис? — обади се Бет.

Той погледна гневно към сестра си.

— Чувала ли си някога за Марк Твен?

— Какво общо има Марк Твен с това? — попита Мери.

— Той казва, че човек, който може да пише думите само по един начин, не заслужава уважение.

Не можем да излезем наглава с тях, помисли си Мери. Те са по-умни от нас.

Беше приготвила обяд за всеки от тях, но се тревожеше за Бет, която отново пазеше някаква диета.

— Моля те, Бет, изяж целия си обяд днес.

— Ако не съдържа консерванти. Няма да позволя алчността на хранителната индустрия да разруши здравето ми.

Какво стана с добрите стари времена, когато поглъщахме всякакви буламачи, чудеше се Мери.

Тим измъкна един лист, който се подаваше от тетрадките на Бет.

— Погледни това! — извика той: „Скъпа Бет, хайде да седнем заедно през учебните часове. Вчера цял ден си мислех за теб и…“

— Дай ми го! — изкрещя Бет. — Върни ми го, мое си е.

Тя се пресегна към Тим, но той се дръпна. Прочете подписа под писмото.

— Хей! То е подписано от Върджил. Мислих, че си влюбена в Арнолд.

Бет грабна листа от ръцете му.

— Какво би могъл да знаеш ти за любовта? — попита дванайсетгодишната дъщеря на Мери. — Ти си дете.

Туптенето в главата на Мери ставаше непоносимо.

— Деца, оставете ме на мира.

Тя чу клаксона на училищния автобус отвън. Тим и Бет се отправиха към вратата.

— Чакайте! Не сте си изяли закуската — каза Мери.

— Няма време, майко. Трябва да вървим.

— Довиждане, мамо.

Тя ги последва до външната врата.

— Навън е много студено. Сложете си палтата и шаловете.

— Не мога, защото си изгубих шала — каза Тим.

И те заминаха. Мери се почувства изморена от децата. Майчинството е като да живееш в центъра на тайфун.

Тя погледна към стълбите, по които слизаше Едуард, и усети прилив на топлота. Даже след толкова години брак, мислеше Мери, за мен той си остава най-привлекателният мъж, когото някога съм познавала. Това, с което най-напред привлече вниманието на Мери, беше неговата нежност. Очите му, меки и сиви, излъчваха топлота и интелигентност, но можеха да се превърнат и в два въглена, когато беше ядосан или раздразнен от нещо.

— Добро утро, скъпа — той я целуна и влязоха в кухнята.

— Едуард, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, мила, за теб съм готов на всичко.

— Искам да продам децата.

— И двете ли?

— И двете.

— Кога?

— Днес.

— Кой би ги купил?

— Непознати. Те достигнаха възрастта, в която аз вече нищо не мога да направя както трябва за тях. Бет е станала маниачка на тема здравословна храна, а синът ти се е превърнал в изоставащ ученик от световна класа.

— Може би не са наши деца — каза Едуард замислено.

— Надявам се. Ще ти приготвя овесена каша.

— Съжалявам, скъпа, нямам време — той погледна часовника си. — Трябва да бъда в операционната след половин час. Ханк Кейтс е имал злополука с някаква машина. Може да загуби няколко пръста.

— Той не е ли твърде стар, за да продължава да се занимава със земеделие?

— Дано да не те чуе да казваш това.

Мери знаеше, че Ханк Кейтс не беше плащал сметките си на мъжа й от три години. Както повечето от фермерите в района той страдаше от ниските цени на земеделските продукти и безразличието на администрацията от службите за земеделски кредит. Много от фермерите губеха земите си, които бяха обработвали цял живот. Едуард никога не притискаше пациентите си за пари и много от тях му плащаха в натура. Семейство Ашли имаше изба, пълна с царевица, картофи и жито. Един фермер беше предложил на Едуард да му даде крава вместо пари, но когато Мери научи за това, каза:

— За бога, скъпи, не можем да приемем никаква крава, кажи му, че лечението е за наша сметка.

Мери погледна към съпруга си и пак си помисли: Колко съм щастлива със съпруг като Едуард.

— Добре — каза тя. — Може да реша да задържа децата. Много харесвам баща им.

— Право да ти кажа, аз също се възхищавам от майка им. — Той я прегърна и я притисна до себе си. — Честит рожден ден плюс един.

— Обичаш ли ме още, сега, когато съм вече по-възрастна жена?

— Обичам по-възрастни жени.

— Благодаря. — Мери внезапно се сети за нещо. — Днес трябва да се прибера по-рано и да приготвя вечеря. Наш ред е да поканим Шифър.

Играта на бридж със съседите в понеделник вечер се бе превърнала в ритуал. Фактът, че Дъглас Шифър беше доктор и работеше с Едуард в същата болница, ги правеше още по-близки.

 

 

Мери и Едуард излязоха от къщи заедно, навели глави срещу напиращия вятър. Едуард влезе в своя форд и погледна как Мери се настанява зад волана на комбито си.

— Магистралата сигурно е заледена — извика той. — Карай внимателно.

— Ти също, скъпи.

Тя му изпрати въздушна целувка и двете коли потеглиха. Едуард се отправи към болницата, а Мери — към град Манхатън, където на 16 мили разстояние от дома им се намираше университетът.

В една кола, паркирана близо до къщата на семейство Ашли, седяха двама мъже и наблюдаваха потеглянето на колите. Изчакаха, докато те се скриха от погледа им.

— Хайде да вървим.

Мъжете спряха пред съседната на Ашли къща. Рекс Олдс, шофьорът остана в колата, докато партньорът му приближи входната врата и натисна звънеца. Отвори му очарователна брюнетка на възраст около тридесет и пет години.

— Да? Мога ли да ви помогна?

— Госпожа Дъглас Шифър?

— Да…?

Мъжът бръкна в джоба на жакета си и извади служебна карта.

— Казвам се Доналд Замлок. Работя за Службата за сигурност към Държавния департамент.

— Мили боже! Не ми казвайте, че Дъг е обрал някоя банка.

Агентът се засмя любезно:

— Не, мадам. Поне ние не знаем за такова нещо. Искам да ви задам няколко въпроса за съседката ви, госпожа Ашли.

Тя го погледна с внезапна тревога:

— Мери? Какво е станало с нея?

— Мога ли да вляза?

— Да, разбира се.

Флорънс Шифър го отведе във всекидневната.

— Седнете, моля. Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Ще ви отнема само няколко минути.

— Защо се интересувате от Мери?

— Просто обикновена проверка. — Той се усмихна окуражително. — Не е заподозряна в нищо нередно.

— Така и предположих — каза Флорънс Шифър възмутено. — Мери Ашли е един от най-прекрасните хора, които някога съм познавала — добави тя. — Вие срещали ли сте се с нея?

— Не, мадам. Това посещение е поверително и ще ви бъда много задължен, ако го запазите в тайна. От колко време познавате госпожа Ашли?

— От около тринайсет години. Тогава се нанесе в съседната къща.

— Бихте ли казали, че познавате госпожа Ашли добре?

— Разбира се. Тя е най-близката ми приятелка. Какво…

— Тя и мъжът й разбират ли се добре?

— След нас с Дъглас те са най-щастливата двойка, която някога съм познавала. — Тя помисли за момент. — Взимам си думите назад. Те са най-щастливата двойка, която някога съм познавала.

— Разбрах, че госпожа Ашли има две деца. Момиче на дванайсет години и момче на десет?

— Точно така. Бет и Тим.

— Бихте ли казали, че е добра майка?

— Тя е превъзходна майка. Какво е…

— Госпожо Шифър, според вас Мери Ашли психически уравновесен човек ли е?

— Разбира се.

— Няма ли някакви емоционални проблеми, за които да знаете?

— Разбира се, че няма.

— Пие ли?

— Не. Тя не обича алкохол.

— А взима ли наркотици?

— Сбъркали сте адреса, господине. Ние нямаме проблеми с наркотиците в Джънкшън Сити.

— Госпожа Ашли е женена за лекар, нали?

— Да.

— Ако тя иска да се снабди с наркотици…

— Заблуждавате се. Тя не взима наркотици. Нито смърка, нито се инжектира.

Той я наблюдава известно време.

— Изглежда, знаете цялата терминология.

— Гледам „Маями Вайс“ като всички други — Флорънс Шифър започна да се ядосва. — Имате ли някакви други въпроси?

— Дядото на Мери Ашли бил роден в Румъния. Чували ли сте я някога да говори за тази страна?

— О, от време на време си припомня историите, които дядо й й е разказвал за родината си. Той е роден в Румъния, но е дошъл тук, когато е бил още юноша.

— Чували ли сте някога госпожа Ашли да изразява отрицателно отношение към настоящото румънско правителство?

— Не, доколкото мога да си спомня.

— Един последен въпрос. Чували ли сте някога госпожа Ашли или д-р Ашли да говорят нещо против правителството на Съединените щати?

— Категорично не!

— Следователно според вас и двамата са добри американци?

— Разбира се. Бихте ли имали нещо против да ми кажете…

Мъжът се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, госпожо Шифър. Бих искал още веднъж да подчертая, че този разговор е строго поверителен. Много ще ви бъда благодарен, ако не го коментирате с никого, дори и със съпруга си.

След малко той си тръгна. Флорънс Шифър стоеше до вратата, загледана в него.

— Не мога да повярвам, че този разговор изобщо се е състоял — каза тя високо на глас.

Двамата агенти подкараха колата си надолу по улица „Вашингтон“ и се отправиха на север. Минаха покрай една табела, на която пишеше: „Добре дошли в страната на Ах“.

— Остроумно — каза Рекс Олдс.

Те продължиха покрай Търговската камара, Роял Ордър, Елкс, магазина за домашни животни на Ирма и бара „Големият шанс“. Търговските сгради внезапно свършиха.

— Исусе, главната им улица е дълга колкото два блока. Това не е град. Това е някаква дяволска дупка — каза Доналд Замлок.

— За тебе и за мене може да е дяволска дупка, но за тези хора е град — отговори Рекс Олдс.

Замлок поклати глава:

— Сигурно е хубаво място за живеене, но аз със сигурност не бих желал да идвам тук.

Колата спря пред Стейт Банк и Олдс влезе вътре.

Върна се след двадесет минути.

— Чисти са — каза, влизайки в колата. — Семейство Ашли имат седем хиляди долара в банката, ипотека на къщата и плащат сметките си навреме. Директорът на банката счита, че господин Ашли е много мек по душа, за да бъде добър бизнесмен, но той го смята за благонадежден за кредитиране.

Замлок погледна в папката до себе си.

— Хайде да проверим още няколко имена и да се връщаме към цивилизацията, докато не съм започнал да блея.

 

 

Дъглас Шифър обикновено беше приятен и сговорчив човек, но в момента изражението на лицето му беше мрачно. Семействата Шифър и Ашли бяха по средата на играта на бридж и Шифър бяха с 10 000 точки назад. За четвърти път тази вечер Флорънс игра погрешно.

Дъглас хвърли картите си.

— Флорънс! — избухна той. — На коя страна играеш? Знаеш ли колко много губим?

— Съжалявам — каза тя нервно. — Просто… просто не мога да се концентрирам.

— Очевидно — процеди през зъби съпругът й.

— Тревожи ли те нещо? — попита Едуард Ашли.

— Не мога да ти кажа.

Всички изненадано погледнаха към нея.

— Какво значи това? — попита Дъглас.

Флорънс Шифър пое дълбоко въздух:

— Мери, става въпрос за теб.

— Какво за мене?

— Имаш някакви неприятности, нали?

Мери се втренчи в нея:

— Неприятности? Не. Аз… какво те кара да мислиш така?

— Не бива да казвам. Обещах.

— На кого си обещала? — попита Едуард.

— На един федерален агент от Вашингтон. Беше у дома тази сутрин и ми зададе най-различни въпроси за Мери. Говореше така, сякаш тя е някакъв международен шпионин.

— Какъв вид въпроси? — запита Едуард.

— О, сам знаеш — дали е добра американка, дали е добра съпруга и майка, взима ли наркотици…

— По дяволите, защо им е да ти задават такива въпроси?

— Почакайте малко — каза Мери възбудено. — Мисля, че знам. Това е във връзка с назначението ми.

— Какво? — попита Флорънс.

— Тече процедурата ми за назначаване на постоянно място в университета. Тъй като в университетското градче се провеждат някакви важни правителствени изследвания, предполагам, че трябва да проверят всички много внимателно.

— Да благодарим на бога, че това било всичко. — Флорънс си отдъхна. — Аз мислех, че се готвят да те задържат.

— Надявам се да е така — усмихна се Мери. — В Държавния университет на щата Канзас.

— Е добре, сега, като изяснихме въпроса — каза Дъглас, — можем да продължим с играта, нали? — Той се обърна към съпругата си. — Ако изиграеш грешна карта още един път, ще те обърна на коленете си.

— Обещания, обещания.