Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Windmills of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сидни Шелдън

Заглавие: Вятърните мелници на боговете

Преводач: Олга Дончева; Зоя Любенова

Година на превод: 1993

Издател: Издателска група Матекс

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Редактор: Мария Енчева; Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-508-011-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6748

История

  1. — Добавяне

26

Мери позвъни на Луи Дефорж, за да му каже какво е открила, но телефонът му даваше заето. Той говореше с Майк Слейд. Първото нещо, което му хрумна, бе да докладва за опит за убийство, само че не можеше да повярва, че Слейд е замесен! Затова Луи реши първо сам да разговаря със Слейд.

— Току-що се разделих с вашия посланик — каза Луи Дефорж. — Тя ще се оправи.

— Много добра новина, докторе. Защо пък да не се оправи?

— Някой се е опитал да я отрови — отвърна доста предпазливо Луи.

— За какво говорите? — попита Майк с тон, нетърпящ възражения.

— Може би вие знаете за какво говоря.

— Почакайте! Искате да кажете, че смятате, че аз съм отговорен за това, така ли? Грешите. По-добре да се разберем на четири очи. Да се видим някъде, където никой няма да ни подслушва. Можете ли да се срещнете с мен довечера?

— В колко часа?

— Зает съм до девет. Защо да не се срещнем към девет и нещо край парка Банясъ? Ще ви чакам при фонтана. Всичко ще ви обясня.

Луи Дефорж се колебаеше.

— Добре. Ще дойда.

Той затвори телефона и си помисли: Майк Слейд не би могъл да е замесен в това.

 

 

Когато Мери отново позвъни на Луи, той вече бе излязъл. Никой не знаеше къде е отишъл.

 

 

Мери вечеряше с децата в резиденцията.

— Ти наистина изглеждаш вече доста добре, мамо — каза й Бет. — Много се бяхме разтревожили.

— Да, чувствам се добре — увери я Мери. И това бе самата истина. Господи, благодаря ти, че ми изпрати Луи.

Мери не можеше да престане да мисли за Майк Слейд. Непрекъснато чуваше гласа му: Заповядайте кафето. Сам си го приготвям. Как е могъл да я убива бавно и невъзмутимо? Тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Тим.

— Не, миличък.

Не трябва да въвличам и децата в своите кошмари. Може би няма да е зле да ги изпратя в Америка за известно време, мислеше си тя. Могат да постоят при Флорънс и Дъг. А после й хрумна: И аз бих могла да тръгна с тях. Но това щеше да е проява на страх от нейна страна, а това пък би означавало победа за Майк Слейд и за тези, за които той работи. Имаше само един-единствен човек, който би могъл да й помогне. Стантън Роджърс. Стантън щеше да й каже как да постъпи с Майк.

Но не мога да го обвиня без доказателства, а аз нямам никакви. Само това, че всяка сутрин ми е приготвял кафе.

Тим й говореше:

— … и ние им казахме, че ще те питаме дали можем да отидем с тях.

— Извинявай, мили, какво каза?

— Казах, че Николай ни покани да отидем на излет с него и семейството му следващия уикенд.

— Не! — Отговорът й прозвуча по-грубо, отколкото тя самата бе очаквала. — Искам двамата изобщо да не напускате резиденцията.

— Ами училището? — попита Бет.

Мери се колебаеше. Не можеше да ги държи тук като затворници, а не искаше и да ги стряска.

— Добре. Само че Флориан ще ви закара и ще ви върне обратно с колата. Никой друг.

Бет я гледаше въпросително.

— Мамо, има ли нещо?

— Не естествено — отговори бързо Мери. — Защо питаш?

— Не знам. Просто ми се струва, че…

— Остави мама на мира — обади се Тим. — Току-що изкара румънски грип.

Добре го каза, помисли си Мери. Отравяне с арсен — румънски грип.

— Можем ли да гледаме видео довечера? — попита Тим.

„Може ли“ — поправи го Мери.

— Това „да“ ли означава?

Мери не бе планирала гледане на филми, но напоследък отделяше толкова малко време за децата, че реши да им угоди.

— Да, това означава „да“.

— Благодаря ви, госпожо посланик — радостно извика Тим. — Отивам да донеса някоя касета.

— Не, този път не е твой ред. Ти избра предишния филм, който гледахме. Може ли да гледаме още веднъж „Американски драсканици“?

„Американски драсканици“… И изведнъж Мери се сети какво доказателство може да представи на Стантън Роджърс.

В полунощ помоли Кармен да извика такси.

— Не искате ли Флориан да ви закара? — попита я Кармен. — Той е…

— Не.

Това трябваше да стане съвсем тайно.

След няколко минути Мери беше вече в таксито.

— До американското посолство, ако обичате.

Шофьорът й каза:

— Но то е вече затворено. Никой няма да… — Той се обърна към нея и я позна. — Госпожо посланик! За мен е голяма чест! — и потегли. — Познах ви, защото съм ви виждал по нашите вестници и списания. Вие сте почти толкова известна, колкото и нашият велик ръководител.

В посолството вече бяха коментирали голямата популярност, с която се ползваше Мери в румънската преса.

Шофьорът продължаваше да бърбори.

— Американците ми харесват. Много са добросърдечни. Надявам се инициативата на вашия президент за сближаване на народите да се увенчае с успех. Ние, румънците, сме на негова страна. Крайно време е на земята да настъпи мир.

Тя не беше в настроение да обсъжда каквото и да е.

Когато наближиха посолството, Мери му посочи едно място, където имаше знак на румънски: Parcare cu Locuri Rezervate.[1]

— Спрете ей там и елате да ме вземете след един час, за да ме върнете обратно в резиденцията.

— С удоволствие, госпожо посланик.

Към таксито се приближи дежурен от охраната.

— Не можете да паркирате тук, това е… — той разпозна Мери и я поздрави, извинявайки се:

— Извинете, госпожо посланик. Добър вечер!

— Добър вечер! — отговори Мери.

Войникът я придружи до входа и й отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. Ще се кача за няколко минути.

— Да, госпожо — той я проследи с поглед надолу по коридора.

Мери влезе в кабинета си, светна лампите и погледна към стената — там, където бяха заличени следите от надрасканите думи. Пристъпи към междинната врата, водеща към кабинета на Майк Слейд, и влезе вътре. Стаята бе тъмна. Светна лампата и се огледа.

Върху бюрото му нямаше никакви книжа. Започна да рови из чекмеджетата. В тях нямаше нищо, освен няколко брошури, бюлетини и програми. Съвсем невинни неща, които с нищо не биха привлекли вниманието на някоя любопитна чистачка. Очите на Мери трескаво шареха навсякъде. Трябва да е тук някъде. Не може да го държи другаде, малко вероятно е и да го носи със себе си.

Отново отвори чекмеджетата и отново започна да тършува в тях — бавно и внимателно. Когато стигна до най-долното чекмедже, пръстите й напипаха нещо твърдо в задния му край зад свитък хартии. Тя го изтегли, вдигна го пред себе си и не можеше да повярва на очите си.

В ръцете си държеше метална кутия с червена боя.

 

 

В девет и нещо доктор Луи Дефорж чакаше близо до фонтана в парка Банясъ. Чудеше се дали не бе сгрешил, като не докладва за Майк Слейд. Не, каза си той. Първо трябва да чуя какво ще ми каже. Ако го обвиня по погрешка, това ще го съсипе.

Внезапно в тъмнината се появи Майк Слейд.

— Благодаря ви, че дойдохте. Разговорът ни ще бъде съвсем кратък. По телефона ми казахте, че някой се е опитал да отрови Мери Ашли.

Точно така. Някой й е слагал арсен.

— И смятате, че това съм аз?

— Можели сте лесно да го слагате в кафето й, малко по малко всеки ден.

— Казахте ли за това на някого?

— Все още не. Първо исках да разговарям с вас.

— Радвам се — каза Майк. Той извади ръката от джоба си. В нея държеше един „Магнум“ — 475 калибъра.

Луи недоумяваше.

— Какво… какво правите? Чуйте ме! Не можете…

Майк Слейд дръпна спусъка и видя как от гърдите на французина бликна яркочервена кръв.

Бележки

[1] Служебен паркинг (рум.). — Б.пр.