Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (16)

15

— Всичко това е от странно по-странно — каза Бен Кон. Той седеше гол в леглото заедно с любовницата си Акико Хадака. Те гледаха Мери Ашли в „Срещи с пресата“.

— Аз вярвам — говореше тя, — че Китай се ориентира към едно по-човешко, по-индивидуално комунистическо общество посредством обвързването си с Хонконг и Макао.

— И какво, по дяволите, знае тази жена за Китай? — промърмори Бен Кон. Той се обърна към Акико. — Това, което виждаш, е една домакиня от Канзас, която само за една нощ се е превърнала в експерт по абсолютно всички въпроси.

— Изглежда, че е много способна — каза Акико.

— „Способна“ не е точната дума. Всеки път, когато дава интервю, журналистите просто подлудяват. Това е някакво разрастващо се безумие. Как се е появила в „Срещи с пресата“? Ще ти кажа как. Някой е решил, че Мери Ашли трябва да стане знаменитост. Кой? Защо? Дори Чарлз Линдбърг не е бил лансиран по такъв начин.

— Кой е Чарлз Линдбърг?

— Това е проблемът при хората от различните поколения — въздъхна Бен Кон. — Липсва разбиране.

— Има и други начини да се разбираме — меко каза Акико.

Тя нежно го бутна да легне върху леглото и се качи върху него. Бавно се спусна надолу по тялото му, като галеше гърдите, корема и слабините му с дългата си копринена коса и го наблюдаваше как се възбужда. Помилва пениса му и каза:

— Здравей, Артър.

— Артър иска да влезе в теб.

— Още не. Пак ще се върна при него.

Акико стана и се отправи към кухнята. Бен Кон я наблюдаваше, докато излезе от стаята. Той погледна отново към телевизора и си помисли: Тази дама просто ще ме побърка. Има нещо, което ми се губи, по дяволите! Всичко ще преобърна, но ще открия какво е то!

— Акико! — извика той. — Какво правиш? Артър започна да заспива.

— Кажи му да почака — обади се момичето. — Идвам веднага.

Няколко минути по-късно тя се върна с чиния, пълна със сладолед, сметана и една черешка.

— За бога, Акико, не съм гладен — каза той. — Възбуден съм.

— Лягай обратно. — Тя положи под него един пешкир, взе сладолед от чинията и започна да покрива тестисите му със студената маса.

— Ей! Студено е! — изкрещя той.

— Шшт! — Акико сложи сметаната върху сладоледа, след което пое пениса му, докато се втвърди.

— О, Господи! — простена Бен. — Не спирай!

Акико постави черешката на вече твърдия му член.

— Обичам бананови десерти — прошепна тя.

И започна да яде. Бен почувства невероятна смесица от усещания, но всички те бяха прекрасни. Когато вече не можеше да се сдържа, той се прекатури върху Акико и проникна в нея.

А Мери Ашли говореше от телевизора: „Един от най-добрите начини да предотвратим войната със страните, противопоставящи се на американската идеология, е да разширим търговските си контакти с тях…“

 

 

По-късно същата вечер Бен Кон се обади на Иън Вилиърс.

— Здравей, Иън.

— Бенджи, момчето ми, какво мога да направя за теб?

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Кажи за какво става въпрос и ще го имаш.

— Доколкото разбрах, ти отговаряш за връзките с пресата на новия ни посланик в Румъния.

— Да… — предпазливо отговори Иън.

— Кой стои зад цялата тази рекламна кампания, Иън? Интересува ме…

— Съжалявам, Бен. Това е работа на Държавния департамент. Аз съм само един наемен работник. Можеш да пишеш по въпроса на държавния секретар.

— Защо просто не ми каза да се разкарам? — каза Бен, докато затваряше телефона. И той взе решение. — Мисля, че ще замина за няколко дни извън града.

— Къде ще ходиш, скъпи?

— Джънкшън Сити, Канзас.

 

 

Бен Кон остана в Джънкшън Сити само един ден. Той прекара един час в разговор с шерифа Мънстър и още един с неговите заместници, след което подкара взетата под наем кола към Форт Райли, където навести Следствения отдел. След това хвана вечерния полет за Манхатън, Канзас, след което се прехвърли на самолета за Вашингтон.

Когато самолетът на Бен Кон излетя, по един от телефоните във Форт Райли бе проведен личен разговор с вашингтонски телефонен пост.

 

 

Мери Ашли вървеше по един от дългите коридори в сградата на Службата за международни отношения, отивайки на доклад при Джеймс Стикли, когато чу зад гърба си нисък мъжки глас:

— Ето на това му викам страхотно парче.

Мери се извърна. На стената се беше облегнал някакъв висок непознат, който я гледаше открито с безочлива усмивка на лицето. Той беше някак си развлечен, облечен в джинси, тенис фланелка и маратонки, и изглеждаше мърляв и небръснат. Около устните му се очертаваха бръчици от смях, а ярките му сини очи я гледаха насмешливо. Целият му вид излъчваше някаква арогантност, която я вбеси. Мери рязко му обърна гръб и се отдалечи, чувствайки погледа му върху тила си.

 

 

Срещата й с Джеймс Стикли продължи повече от час. Когато Мери се върна в кабинета си, видя, че непознатият седи на стола й с крака върху бюрото и разглежда книжата й. Тя почувства как кръвта нахлу в главата й.

— Какво правите, по дяволите!

Мъжът я изгледа мързеливо и бавно се изправи на краката си.

— Аз съм Майк Слейд. Приятелите ми ме наричат Майкъл.

— С какво мога да ви помогна, господин Слейд? — каза тя с леден глас.

— Всъщност с нищо — непринудено каза той. — Съседи сме. Работя в този отдел и затова си помислих, че мога да намина и да ви кажа здравейте.

— Е, вече го казахте. И ако наистина работите в този отдел, предполагам, че си имате и свой кабинет. Така че в бъдеще няма да ви се налага да седите на бюрото ми и да слухтите наоколо.

— Господи, какъв характер! Чувал съм, че канзасците, или както и да се наричате там, сте дружелюбни хора.

— Господин Слейд — каза тя, стиснала зъби, — давам ви две секунди да се махнете от кабинета ми, след което ще повикам охраната.

— Трябва да не съм чул добре — промърмори той.

— А ако наистина работите в този отдел, бих ви посъветвала да си отидете вкъщи, да се изкъпете и да си сложите малко по-подходящи дрехи.

— Навремето имах жена, която имаше навика да ми говори по същия начин — въздъхна Майк Слейд. — Е, вече нямам.

Мери усети, че почервенява от гняв.

— Вън!

— Чао, скъпа. Ще се виждаме и занапред — помаха й с ръка той.

А, не, помисли си Мери. Няма да стане.

 

 

Цялата сутрин не секна серията от неприятни изненади. Джеймс Стикли се държеше открито враждебно. По обяд Мери вече бе твърде разстроена, за да има желание да яде. Реши да прекара обедната си почивка, като обиколи Вашингтон, за да се освободи от чувството на гняв.

Лимузината й я чакаше на тротоара пред сградата на Службата за международни отношения.

— Добро утро, госпожо посланик — каза шофьорът. — Къде бихте искали да отидете?

— Където и да е, Марвин. Нека просто да се поразходим.

— Добре, госпожо. — Колата бавно се отдалечи от тротоара. — Бихте ли искали да видите улицата на посолствата?

— Чудесно. — Всичко, което можеше да премахне горчивия вкус от тази сутрин, беше добре дошло.

На ъгъла шофьорът зави надясно и се насочи към Масачузетс авеню.

— Ето тук започва — каза Марвин, когато зави по широката улица. Той забави колата и започна да й показва различните посолства.

Мери разпозна японското посолство по знамето с изгряващото слънце, окачено пред него. Над вратата на индийското посолство имаше изображение на слон.

Минаха покрай красива джамия. В градината пред нея имаше коленичили хора, които се молеха.

Стигнаха до ъгъла на 23-а улица и минаха покрай бяла каменна сграда с колони от двете страни на входните три стъпала.

— Това е румънското посолство — каза Марвин. — До него е…

— Спрете, моля!

Лимузината зави към тротоара. Мери надникна през прозореца на колата към табелата пред зданието и прочете: „ПОСОЛСТВО НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕПУБЛИКА РУМЪНИЯ“.

— Изчакайте ме тук, моля — импулсивно каза Мери. — Ще вляза вътре.

Сърцето й почна да бие силно. Това щеше да бъде първата й истинска среща със страната, за която беше преподавала, със страната, която щеше да се превърне в неин дом за следващите няколко години.

Тя пое дълбоко дъх и натисна звънеца на входната врата. Последва мълчание. Опита се да отвори вратата. Не беше заключена. Бутна я и влезе вътре. Входното фоайе беше тъмно и ужасно студено. В една ниша в стената имаше червено канапе и два стола, поставени пред малък телевизор. Тя чу приближаващи се стъпки и се обърна. Един висок слаб мъж слизаше забързано по стълбите.

— Да? — извика той. — Какво има?

— Добро утро — усмихна се Мери. — Аз съм Мери Ашли, новият посланик на САЩ в Румъ…

— О, Господи! — възкликна мъжът и покри лицето си с ръце.

— Какво има? — учудено попита тя.

— Ами това, че не ви очаквахме, госпожо посланик.

— О, да, знам. Просто минавах и…

— Посланик Корбеску ще бъде ужасно разстроен!

— Разстроен? Защо? Просто исках да се запознаем и…

— Разбира се. Разбира се. Извинете ме. Аз съм Габриел Стойка и съм първи съветник на посланика. Разрешете да запаля лампите и да включа отоплението. Както виждате, не очаквахме никакви гости. Никакви.

Той очевидно беше страшно притеснен и единственото желание на Мери бе да си тръгне, но вече бе твърде късно. Тя гледаше как Габриел Стойка тичаше напред-назад и включваше полилеите и страничните лампи, докато целият салон бе залят от ярка светлина.

— След няколко минути ще се затопли — извини се той. — Стремим се да пестим колкото може от отоплението. Вашингтон е много скъп град.

Идеше й да потъне в земята.

— Ако знаех…

— Не, не! Няма нищо! Посланикът е горе. Ще му съобщя, че сте тук.

— Не се притеснявайте…

Стойка вече тичаше нагоре по стълбите.

 

 

Пет минути по-късно Стойка се върна.

— Заповядайте, моля. Господин посланикът е очарован от посещението ви. Очарован.

— Сигурен ли сте…

— Той ви очаква.

Стойка поведе Мери нагоре по стълбите. Там имаше заседателна зала с дълга маса, заобиколена от четиринадесет стола.

В шкафа до стената бяха изложени творения на румънските народни занаяти и скулптури на румънски художници, а на стената бе окачена релефна карта на Румъния. Имаше и камина, над която висеше румънското знаме. Посланик Раду Корбеску тръгна да пресрещне Мери, за да я приветства. Беше по риза и забързано си обличаше сакото. Той беше висок набит мъж с мургава кожа. Един прислужник припряно включваше осветлението и отоплението.

— Госпожо посланик! — възкликна Корбеску. — Каква неочаквана чест! Извинете, че ви посрещаме така неофициално. Вашият Държавен департамент не ни уведоми, че ще дойдете.

— Това е моя грешка — извини се Мери. — Бях наблизо и…

— Истинско удоволствие е за мен да се запозная с вас! Истинско удоволствие! Толкова често сме ви виждали по телевизията, вестниците и списанията. Очаквахме с огромен интерес да видим новия посланик в нашата страна. Ще пиете ли чай?

— Ами… ако сте сигурен, че това няма да ви затрудни много.

— Да ни затрудни? Разбира се, че не! Извинявам се, че не сме подготвили официален обяд за вас. Простете ми! Толкова съм притеснен.

Аз съм тази, която трябва да се притеснява, помисли си Мери. Какво ме подтикна да извърша тази глупост? Тъпо. Тъпо, тъпо. Изобщо няма да казвам на децата за това. Ще си остане моя тайна до гроб.

Когато донесоха чая, румънският посланик го разля от притеснение.

— Колко съм несръчен! Простете, моля!

Мери си мечтаеше той да престане да повтаря тези думи.

Посланикът се опита да поведе някакъв общ разговор, но това само още повече влоши положението. Очевидно бе, че се чувства ужасно неловко. При първата възможност да се оттегли, без да наруши благоприличието, Мери стана и се сбогува.

— Много ви благодаря, ваше превъзходителство. Беше ми приятно да се запозная с вас. Довиждане.

И тя избяга.

Когато се прибра в службата си, Джеймс Стикли незабавно изпрати да я повикат.

— Госпожо Ашли — студено каза той, — бихте ли ми обяснили какво сте си мислили, че правите?

Предполагам, че това няма да остане моя тайна, която да отнеса със себе си в гроба, помисли Мери.

— О! Имате предвид в румънското посолство? Ами аз… просто си помислих, че мога да намина да се запознаем и…

— Това не е подходящото място за непринудени домашни посещения — отряза Стикли. — Във Вашингтон не можете просто да наминете в някое посолство. Един посланик може да посети друг посланик само след като го поканят. Вие невероятно много сте притеснили Корбеску. Трябваше дълго да го убеждавам да не пише протестна нота до Държавния департамент. Той смята, че сте отишли там, за да го шпионирате и да го сварите неподготвен.

— Какво?! Вижте, най-малко от всичко…

— Просто се опитайте да запомните, че вие вече не сте обикновен гражданин — вие сте представител на правителството на Съединените американски щати. И следващия път, когато ви хрумне да направите нещо не толкова лично, колкото да си измиете зъбите, ви моля първо да се посъветвате с мен. Ясно ли е, имам предвид напълно ясно ли ви е?

— Добре — преглътна Мери.

— Така. — Той вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. — Госпожа Ашли е при мен в момента. Ще дойдете ли? Добре. — Той затвори телефона.

Мери седеше мълчаливо и се чувстваше като малко дете, което наказват. Вратата се отвори и в стаята влезе Майк Слейд.

Той погледна към Мери и се усмихна.

— Послушах съвета ви и се обръснах.

— Вие двамата, да не би да сте се срещали вече? — попита Стикли, местейки погледа си от единия към другия.

— Всъщност не. — Мери наблюдаваше Слейд. — Сварих го да тършува в кабинета ми.

— Госпожо Ашли, Майк Слейд — каза Джеймс Стикли. — Господин Слейд ще бъде вашият първи съветник.

— Какво? — Мери широко отвори очи от изненада.

— Господин Слейд е от Отдела за източноевропейски страни. Обикновено той работи извън Вашингтон. Сега бе решено да бъде изпратен в Румъния като ваш първи съветник.

Мери почувства как скача от стола си.

— Не! — възпротиви се тя. — Това е невъзможно.

— Обещавам да се бръсна всеки ден — мило каза Майк.

— Мислех, че един посланик има правото да избере първия си съветник — обърна се Мери към Стикли.

— Така е, но…

— Тогава аз не си избирам господин Слейд. Не го искам.

— При нормални обстоятелства щяхте да бъдете в правото си да го направите, но се опасявам, че в този случай нямате избор. Заповедта идва от Белия дом.

 

 

Мери не можеше да се прави, че не забелязва Майк Слейд. Той беше навсякъде. Срещаше го в Пентагона, в ресторанта на Сената, в коридорите на Държавния департамент. Той винаги се обличаше с дънки, тениски и спортни дрехи. Мери се питаше как го допускат така в тези толкова официални среди.

Един ден Мери го видя да обядва с полковник Маккинли. Те разговаряха много оживено. Нима са стари приятели? Възможно ли е да замислят някакъв заговор срещу мен? Превръщам се в параноичка, помисли си Мери. А още дори не съм в Румъния.

 

 

Чарли Кемпбъл, шеф на Сенатския комитет по международни отношения, даваше прием в чест на Мери в Коркорън Галери. Когато Мери влезе в залата и видя всичките елегантно облечени жени, събрани там, тя си помисли: Не ми е тук мястото. Те изглеждат така, сякаш са елегантни по рождение.

Нямаше никаква представа колко добре изглежда.

Имаше повече от дузина фотографи и Мери беше най-сниманата жена през цялата вечер. Тя танцува с много мъже, някои бяха женени, а други не, и почти всички й поискаха телефонния номер. Тя не се почувства обидена, но и не прояви интерес към това.

— Съжалявам — каза тя на всеки, — работата ми и семейството ме ангажират твърде много, за да имам време и да излизам.

Мисълта, че би могла да бъде с някой друг, освен с Едуард, бе просто недопустима. За нея никога нямаше да има друг мъж.

 

 

Тя седеше на една маса с Чарли Кемпбъл и жена му и половин дузина други представители на Държавния департамент. Разговорът се завъртя около вицове за посланици.

— Преди няколко години в Мадрид — разказваше един от гостите — стотици разбунтували се студенти манифестирали пред британското посолство с искания да бъде върнат Гибралтар на Испания. Точно когато вече били на път да проникнат с взлом в посолството, се обадил един от министрите на генерал Франко. „Безкрайно съжалявам за онова, което става във вашето посолство — казал той. — Да ви изпратя ли още полицейски подкрепления?“ „Не — отговорил посланикът, — просто изпращайте по-малко студенти.“

— Не беше ли Хермес богът, когото древните гърци тачели като покровител на посланиците? — попита някой.

— Да — отговориха му, — но той е бил защитник и на скитниците, крадците и лъжците.

Мери се забавляваше невероятно много. Хората бяха интелигентни, духовити и интересни. Можеше да остане с тях и цяла нощ.

— Утре няма ли да ставате рано за някоя среща? — попита я мъжът до нея.

— Не — отговори Мери. — Утре е неделя. Мога да спя до късно.

— Извинете — каза малко по-късно една жена и се прозя. — Имах дълъг ден.

— Аз също — жизнерадостно се отзова Мери.

Стори й се, че в залата е необичайно тихо. Огледа се и забеляза, че сякаш всички бяха вперили погледи в нея. Защо, за бога? Погледна си часовника. Беше два и половина сутринта. И тя с ужас си спомни нещо, което й беше казал Стантън Роджърс. На официалните вечери първи си тръгват официалните гости.

А такъв гост тази вечер беше тя. О, Господи, помисли си Мери. Аз държа всички тези хора будни до посред нощ!

Тя стана и каза сподавено:

— Лека нощ на всички. Вечерта беше чудесна.

Обърна се и побърза да излезе през вратата, докато чуваше как зад гърба й и другите гости стават и се канят да си тръгват.

 

 

На по-следващия ден тя срещна Майк Слейд в коридора. Той се усмихна и каза:

— Чух, че сте държали половин Вашингтон буден до посред нощ в събота вечер.

Подигравателният му тон я вбеси.

Тя мина покрай него и се отправи към кабинета на Джеймс Стикли.

— Господин Стикли, дълбоко съм убедена, че няма да бъде в интерес на нашето посолство ние с господин Слейд да се мъчим да работим заедно.

— Така ли? Какво има? — Той вдигна поглед от материала, който четеше.

— Ами… отношението му към мен е грубо и арогантно. Честно казано, господин Слейд не ми харесва.

— О, знам, че Майк си има някои особености, но…

— Особености? Той е груб като животно. Официално ви моля да изпратите друг на този пост.

— Свършихте ли?

— Да.

— Госпожо Ашли, по стечение на обстоятелствата Майк Слейд от личен опит познава най-добре източноевропейските проблеми. Вашата задача ще бъде да установите дружески връзки с местното население. Моята работа е да ви осигуря възможно най-добрия помощник. И името му е Майк Слейд. Просто не искам да слушам повече за това. Ясно ли се изразих?

Няма смисъл, помисли си Мери. Просто няма смисъл.

 

 

— Мечтаете ли?

Мери стреснато вдигна очи. Майк Слейд стоеше пред бюрото й, прегърнал огромен куп паметни записки.

— Това ще ви помогне да не се забъркате в някоя каша довечера — каза той и ги остави на бюрото й.

— Почукайте следващия път, когато искате да влезете в кабинета ми.

— Защо ли ми се струва, че не си падате по мен? — насмешливо я погледна той.

Тя усети, че отново я обхваща гняв.

— Ще ви кажа защо, господин Слейд. Защото смятам, че вие сте един нахален, арогантен, надменен…

— Почвате да се повтаряте — предупредително вдигна пръст той.

— Не се осмелявайте да ми се подигравате — тя усети, че крещи.

— Искате да кажете, че не мога да се присъединя към другите? — Гласът му достигна заплашителен тон. — Какво си мислите, че говорят във Вашингтон за вас?

— Всъщност не ме интересува какво говорят.

— О, а би трябвало. — Той се надвеси над бюрото. — Всички се питат какво право имате да седнете на посланическото кресло. Аз съм прекарал четири години в Румъния, мадам. Това е едно буре с динамит, готово всеки момент да избухне, а правителството изпраща там едно тъпо детенце, което може само да си поиграе с него.

Мери слушаше, стиснала зъби.

— Вие сте аматьор, госпожо Ашли. И ако някой е искал да ви се отплати за нещо, трябвало е да ви изпрати посланик в Исландия.

Мери изгуби контрол върху постъпките си. Тя скочи на крака и с всичка сила го удари през лицето.

— Винаги имате готов отговор на всичко, нали? — въздъхна Майк Слейд.