Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (22)

21

Колкото и рано да пристигаше Мери в посолството, Майк Слейд винаги беше там преди нея. Тя го виждаше рядко на партитата в посолството и имаше чувството, че всяка вечер той си има свои развлечения.

Непрекъснато я изненадваше с нещо. Един следобед Мери се съгласи Флориан да заведе Бет и Тим да карат зимни кънки в парка „Флоряска“. Мери си тръгна рано, за да отиде и тя там, и когато пристигна, видя Майк Слейд с децата. Тримата се пързаляха и по всичко личеше, че се забавляват добре. Той търпеливо ги учеше да правят осморки на леда.

Трябва да предупредя децата за него, помисли си Мери. Но не й беше много ясно за какво точно да ги предупреди.

Когато на другата сутрин Мери пристигна в посолството, Майк Слейд веднага влезе в кабинета й:

— След два часа пристига делегация на Конгреса. Помислих си, че…

— Делегация ли?

— Четирима сенатори със съпругите си и своите помощници. Ще искат да се видят с вас. Ще уговоря среща с президента Йонеску и ще говоря с Хариет да се погрижи да им покаже забележителностите на града и да ги разведе по магазините.

— Благодаря.

— Ще пийнете ли от моето кафе? Искам да кажа, от това, което сам си варя.

— С удоволствие.

Тя го проследи с поглед, докато той отиваше в кабинета си през вътрешната врата. Странен човек. Груб, недодялан и в същото време беше толкова внимателен към Бет и Тим.

Когато се върна с две чашки кафе, Мери го попита:

— Имате ли деца?

Въпросът й завари Майк Слейд неподготвен.

— Имам двама сина.

— Къде?…

— Дадоха правата за отглеждането им на бившата ми съпруга — каза той и рязко смени темата. — Трябва да се погрижа да уредя срещата с Йонеску.

Кафето бе превъзходно. По-късно Мери щеше да се сети, че именно в този ден тя установи, че сутрешното кафе с Майк Слейд се бе превърнало в ритуал.

* * *

Ейнджъл я взе вечерта от Ла Бока — близо до брега, където бе застанала с другите putas^[1], облечена с прилепнала по нея блузка и дънки, изрязани на бедрата така, че да се подава част от стоката й. Изглеждаше на не повече от петнайсет години. Не беше красива, но това нямаше значение за Ейнджъл.

— Vamonos, querida.^[2] Ще се позабавляваме.

Момичето живееше наблизо в малък евтин апартамент, който се състоеше само от една стая, в която имаше легло, два стола, лампа и мивка.

— Съблечи се, estrelita^[3]. Искам да те видя гола.

Момичето се колебаеше. У Ейнджъл имаше нещо, което я плашеше. Но днес не й вървеше, а трябваше да занесе пари на Пийп, иначе знаеше, че ще яде бой. Започна бавно да се съблича.

Ейнджъл стоеше и я наблюдаваше. Тя смъкна блузката и дънките. Отдолу нямаше нищо. Тялото й бе бледо и хилаво.

— Остани с обувките. Ела и застани на колене.

Момичето се подчини.

— Сега искам да направиш ей това.

Тя слушаше и гледаше с ужас.

— Никога не съм…

Ейнджъл я ритна в главата. Тя се строполи на земята и застена от болка. Ейнджъл я вдигна за косата и я метна на леглото. Тя започна да крещи, а Ейнджъл я зашлеви силно по лицето. Тя отново извика.

— Добре — каза Ейнджъл, — харесва ми да те слушам как крещиш.

Със силно стиснат юмрук я цапна по носа и той се счупи. Когато Ейнджъл свърши с нея тридесет минути по-късно, тя лежеше на леглото в безсъзнание. Ейнджъл се усмихна, като гледаше покритото й с рани тяло, и хвърли няколко песос на леглото.

— Gracias.^[4]

* * *

Мери прекарваше всяка свободна минута с децата. Разгледаха много забележителности на града. Посетиха десетина музея и стари църкви, но за децата най-интересно беше пътуването до Брашов, където видяха замъка на Дракула, разположен в сърцето на Трансилвания, на около сто и петдесет километра от Букурещ.

— Графът в действителност е бил принц — обясни им Флориан по пътя дотам. — Принц Влад Терез. Бил е велик герой, който спрял нашествието на турците.

— Мислех си, че е обичал само да смуче кръв и да убива хора — каза Тим.

Флориан кимна с глава.

— Да. За съжаление след войната Влад бил обзет от жажда за власт. Станал диктатор и започнал да набива враговете си на колове. Брам Стокър написа книга по тази легенда. Глупава книга, но тя направи чудеса за туризма.

Замъкът бе огромен, построен от камък високо в планината. Всички много се измориха, докато се изкачат по стръмните каменни стълби. Влязоха в една стая с нисък таван, в която имаше пушки и други старинни предмети.

— Ето тук граф Дракула убивал жертвите си и пиел кръвта им — разказваше гидът с гробовен глас.

Стаята беше влажна и зловеща. Някаква паяжина се замота по лицето на Тим.

— От нищо не ме е страх — каза той на майка си, — но хайде да излизаме оттук.

 

 

На всеки шест седмици самолет C-130 от американските военновъздушни сили се приземяваше на малко летище в околностите на Букурещ. Самолетът докарваше храна и луксозни неща, които не можеха да се намерят в Букурещ и които членовете на американското посолство си поръчваха чрез военния комисар във Франкфурт.

Една сутрин, докато Мери и Майк Слейд си пиеха кафето, Майк каза:

— Днес пристига нашият комисарски самолет. Защо не дойдете с мен до летището?

Мери понечи да откаже. Имаше прекалено много работа, а и това й се струваше съвсем излишно. Но все пак Майк Слейд не беше човек, който обича да си губи времето. Любопитството й надделя.

— Добре.

По пътя за летището обсъждаха различни служебни въпроси, които трябваше да се решават. Разговорът вървеше сухо и вяло.

Когато пристигнаха, въоръжен сержант от охраната отвори една врата, за да мине лимузината. Десет минути по-късно видяха как се приземи въпросният C-130.

Зад оградата покрай летището се бяха събрали стотици румънци. Те гледаха с гладни очи как екипажът разтоварва самолета.

— Какво правят тези хора тук?

— Мечтаят. Гледат неща, някои от които никога не ще могат да си купят. Знаят, че получаваме качествено месо, сапун и парфюми. Винаги когато самолетът се приземява, тук има тълпа. Информацията като че ли се предава по някаква загадъчна жица под земята.

Мери огледа алчните лица зад оградата.

— Но това е невероятно!

— Този самолет за тях е символ. Той не е просто товарен самолет, той е символ на една свободна държава, която се грижи за своите граждани.

Мери се обърна и го погледна.

— Защо ме доведохте тук?

— Защото не искам президентът Йонеску да ви замае главата. Това тук е истинската Румъния.

 

 

Всяка сутрин, когато Мери идваше на работа, пред вратата на консулския отдел на посолството чакаха дълги опашки от хора. По-рано просто си мислеше, че проблемите на тези хора са нищожни и те се надяват, че консулът ще ги разреши. Но тази сутрин тя се приближи до прозореца, за да ги разгледа по-добре, и изражението на лицата им я накара да отиде в кабинета на Майк.

— Какви са всички тези хора на опашката отвън?

Майк се приближи с нея до прозореца.

— Повечето от тях са румънски евреи. Чакат, за да подадат молби за визи.

— Но нали в Букурещ има посолство на Израел? Защо не отидат там?

— Поради две причини — започна да й обяснява Майк. — Първо, те смятат, че правителството на Съединените щати има по-големи възможности, отколкото израелското, да им помогне да отидат в Израел. И второ, мислят си, че ако дойдат при нас, възможностите на румънските служби за сигурност да разберат истинските им намерения са ограничени. Разбира се, грешат. — И той посочи навън. — В онзи блок точно срещу посолството има няколко апартамента, пълни с техни агенти и всякаква фотографска техника, с която снимат всеки, който влиза и излиза от посолството.

— Но това е ужасно!

— Това е тяхната игра. Когато някое еврейско семейство поиска виза за емиграция, всички загубват разрешителното си за работа и ги изхвърлят от апартаментите им. Инструктират съседите да не им оказват никаква помощ. След това хората трябва да чакат три-четири години, преди правителството да им отговори дали ще получат документи за излизане, но отговорът обикновено е „не“.

— Не можем ли да направим нещо за тях?

— Непрекъснато правим опити, но на Йонеску му харесва да си играе на „котка и мишка“ с евреите. Малцина са тези, на които разрешават да напуснат страната.

Мери отново погледна лицата на хората отвън — по тях се четеше дълбока безнадеждност.

— Трябва да има някакъв начин — каза тя.

— Не се разстройвайте — посъветва я Майк.

 

 

Разликата в часовото време между двете страни се оказа много изтощителна за Мери. Когато във Вашингтон беше ден, в Букурещ беше полунощ и сънят на Мери постоянно бе прекъсван от пристигащи телеграми и телефонни обаждания в три или четири часа през нощта. Всеки път, когато пристигнеше някоя нощна телеграма, дежурният в посолството се обаждаше на дежурния в резиденцията, а той на свой ред изпращаше някой подчинен, за да събуди Мери. След като се разсънеше, тя не можеше вече да заспи до сутринта.

Тук е доста вълнуващо, Едуард. Аз все още си мисля, че наистина мога да променя нещо. Както и да е, поне се опитвам. Не бих понесла да се проваля. Всички разчитат на мене. Как ми се иска сега да си до мен и да ми кажеш: „Можеш да го направиш, мое голямо момиче“. Толкова много ми липсваш. Чуваш ли ме, Едуард? Дали не си някъде наоколо, без да мога да те виждам? Понякога това, че не знам отговора на този въпрос, ме подлудява.

 

 

Пиеха сутрешното си кафе.

— Има един проблем — започна Майк Слейд.

— Какъв?

— Делегация от десетина румънски църковни служители иска да се срещне с вас. Някаква църква от Юта ги е поканила на гости. Румънското правителство обаче не желае да им издаде изходни визи.

— Защо?

— Малко са румънците, които успяват да получат разрешение да напуснат страната. Има един виц, в който се разказва за деня, когато Йонеску дошъл на власт. Той отишъл в източното крило на двореца и видял изгрева на слънцето. „Добро утро, другарю Слънце“, — казал Йонеску. „Добро утро — отговорило Слънцето, — всички сме много радостни, че вие станахте новият държавен глава на Румъния.“ Същата вечер Йонеску отишъл в западното крило на двореца, за да види залеза на слънцето. „Добър вечер, другарю Слънце“ — казал той. Слънцето не отговорило. „Сутринта бе толкова любезно с мен, а защо сега изобщо не искаш да ми отговаряш?“ „Сега съм на Запад — казало Слънцето, — така че върви по дяволите!“

Йонеску се страхува да не би, след като напуснат страната, тези църковни представители да кажат на правителството да върви по дяволите.

— Ще разговарям с външния министър и ще се опитам да направя нещо.

Майк се изправи.

— Обичате ли народни танци? — попита той.

— Защо?

— Довечера има премиера на една румънска танцова трупа. Казват, че са много добри. Искате ли да ги видите?

Мери се стъписа от изненада. Последното нещо, което очакваше от Майк, бе покана да излязат някъде заедно. А сега, за още по-голямо свое учудване, тя отговори:

— Да.

— Добре. — Майк й подаде малък плик. — Вътре има три билета. Можете да заведете Бет и Тим. Това е реверанс от румънското правителство. Изпращат ни билети за почти всички свои премиери.

Мери стоеше с почервеняло от яд лице и се чувстваше като пълна глупачка.

— Благодаря — каза тя рязко и сдържано.

— Ще изпратя Флориан да ви вземе в осем часа.

 

 

На Бет и на Тим не им се ходеше на премиерата. Бет бе поканила един свой съученик на вечеря.

— Италианският ми приятел, нали ти казах за него? — каза Бет.

— Да си призная, никога не съм си падал по народните танци — добави Тим.

Мери се засмя.

— Добре, добре. Този път ще ви пусна на свобода.

Тя се питаше дали и децата бяха така самотни като нея. Чудеше се кого би могла да покани за компания. През главата й преминаха полковник Маккини, Джери Дейвис, Хариет Кругър. С никого не й се искаше да отиде. Ще отида сама, реши тя.

 

 

Флориан вече чакаше, когато тя излезе.

— Добър вечер, госпожо посланик — той се поклони и й отвори вратата.

— Тази вечер изглеждаш много весел, Флориан.

Той се засмя:

— Винаги съм весел, госпожо. — Той затвори вратата и седна зад волана. — Ние, румънците, си имаме една поговорка: „Целуни ръката, която не можеш да захапеш“.

Мери реши да се възползва от възможността.

— Щастлив ли си тук, Флориан?

Той я погледна въпросително в огледалото.

— Отговорът на официалната линия на партията ли искате да чуете, госпожо посланик, или истинския отговор?

— Истината, ако обичаш.

— Биха могли да ме застрелят за това, което ще кажа, но нито един румънец не е щастлив тук. Само чужденците. Вие сте свободни да идвате и да си отивате, когато си поискате. А ние сме затворници. Тук всичко не достига. — Тъкмо минаваха покрай една дълга опашка пред някаква месарница. — Вижте онези хора. Ще чакат три-четири часа на опашка, за да си купят една-две агнешки пържоли, а половината ще си тръгнат разочаровани, защото месото няма да стигне за тях. Така е и за всичко останало. А знаете ли колко резиденции има Йонеску? Дванайсет! Возил съм много румънски висшестоящи дотам. Всяка една от тях е като палат. А в същото време в един малък апартамент са принудени да живеят по три-четири семейства, и то без парно. — Флориан изведнъж спря да говори, сякаш го хвана страх, че е казал прекалено много. — Няма да ме издадете, нали? Моля ви!

— Разбира се, че няма.

— Благодаря ви. Много ще ми бъде тъжно, ако съпругата ми остане вдовица. Тя е доста млада. Освен това е еврейка. Тук съществува и тъй нареченият антисемитски проблем.

Мери знаеше вече за него.

— Имаме един виц за магазин, на който обещали да докарат пресни яйца. В пет часа сутринта пред него вече имало дълга опашка от хора, а навън бил страшен студ. В осем часа яйцата все още ги нямало, а опашката била станала още по-дълга. Собственикът казал: „Няма да стигнат за всички. Евреите да си ходят“. Станало два часът следобед, а яйцата все ги нямало, само дето опашката вече била километрична. Тогава собственикът казал: „Тези, които не са членове на партията, да си ходят“. В полунощ опашката все още чакала на студа, а яйцата все не идвали. Собственикът най-после затворил магазина и казал: „Нищо не се е променило. Евреите винаги са получавали най-хубавото от всичко“.

Мери не знаеше да се смее ли, или да плаче. Но аз ще направя нещо за тези хора, обеща тя пред себе си.

 

 

Фолклорният театър се намираше на „Рапсодия Романа“ — оживена улица, осеяна с множество малки сергии за цветя, пластмасови чехли, блузи и химикалки. Залата беше малка, с богата орнаментална украса, спомен от по-щастливи дни. Самото представление бе скучно, костюмите — ярки до безвкусица, а танцьорите бяха доста схванати и тромави. Програмата й се стори безкрайно дълга и когато най-после свърши, Мери с облекчение излезе навън в свежата вечер. Флориан я чакаше до лимузината пред театъра.

— За съжаление ще се забавим, госпожо посланик. Спука се гума. А някой е откраднал резервната. Изпратих да докарат друга. Ще пристигне до един час. Искате ли да изчакате в колата?

Мери вдигна поглед към пълната луна, светеща на небето. Вечерта беше свежа и ясна. Сети се, че откакто бе пристигнала, не се бе разхождала по улиците на Букурещ. И внезапно реши:

— Ще се прибера пеша.

— Да, вечерта е чудесна за разходка.

Мери се обърна и закрачи надолу по улицата към централния площад. Букурещ беше очарователен, екзотичен град. По ъглите на улиците имаше странни надписи: Tufen… Gospodina… Chimice…

Тя вървеше бавно по булевард „Мосилор“, а после свърна към „Росети“, където се движеха жълтокафеникави тролеи, претъпкани с хора. Дори в тези късни часове повечето магазини все още работеха и пред всички имаше опашки. В кафенетата сервираха gogoase — вкусни румънски понички. Тротоарите бяха задръстени от закъснели купувачи, които носеха своите пазарски мрежи. Стори й се, че хората бяха зловещо тихи. Като че ли всички бяха вперили очи в нея, особено жените, които със завист оглеждаха дрехите й. Тя ускори ход.

Когато стигна до ъгъла на Каля Виктория, Мери спря, чудейки се накъде да тръгне.

Обърна се към един от минувачите:

— Извинете, бихте ли ми казали как да стигна до…

Той я стрелна с очи, в които се четеше страх, и бързо отмина.

Забранено им е да говорят с чужденци, сети се Мери.

Как да се върне? Опита се да си спомни пътя, по който бяха минали с Флориан на идване. Струваше й се, че резиденцията трябва да е някъде на изток. Тръгна натам и скоро се озова на малка странична уличка, при това доста тъмна. В далечината се виждаше широк, ярко осветен булевард. Може би там ще има таксита, помисли Мери с облекчение.

Зад себе си чу тежки стъпки и неволно се обърна. Някакъв едър мъж с шлифер се приближаваше бързо към нея. Мери ускори хода си.

— Извинете — извика мъжът на английски със силен румънски акцент, — изгубихте ли се?

Тя почувства дълбоко облекчение. Навярно е полицай. Може би я бе последвал, за да е сигурен, че няма да й се случи нищо лошо.

— Да — отвърна Мери с благодарност — искам да се върна в…

Внезапно зад гърба й се чу силен рев на мотор от кола, която се приближаваше към нея с бясна скорост. Изведнъж спирачките изсвириха и колата спря. Пешеходецът с шлифера я сграбчи. Лъхна я на спарена пот и дебелите му пръсти стиснаха до болка китките й. Той я заблъска към отворената врата на автомобила. Мери се мъчеше да се отскубне.

— Влизай вътре! — избоботи дрезгаво мъжът.

— Не! — започна да крещи тя. — Помощ! Помогнете ми.

От другата страна на улицата някой извика и една фигура се затича към тях. Мъжът спря, чудейки се какво да направи.

— Пуснете я! — изкрещя непознатият.

Той сграбчи мъжа с шлифера и го откъсна от Мери. Тя разбра, че е свободна. Мъжът зад волана изскочи от колата и се притече на помощ на своя съучастник.

В далечината се чу рев на приближаваща се сирена. Мъжът с шлифера извика нещо на приятеля си, двамата се метнаха в автомобила и потеглиха светкавично.

Синьо-бяла кола с надпис „Милиция“ отстрани и със син буркан на купето спря пред Мери. От нея излязоха двама мъже в униформа.

— Добре ли сте? — запита на румънски единият, а после продължи на развален английски: — Какво стана?

— Двама… те… те се о-опитаха да ме набутат в колата. Ако… ако не беше този господин… — тя се обърна. Непознатият бе изчезнал.